За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

понеделник, 27 март 2017 г.

Естествена Психотерапия - Диалектика

Снимка от Институт за Развитие на Образованието, Изкуството и Съзнанието, Канада
Спиралата на развиващото се съзнание

Защо диалектика? Защото самият живот в същността на проявата и холистичното му разбиране, е диалектичен. Количествените натрупвания от борбата между противоположностите, водят до качествено различното, синтезиращо ги единство на по-високо ниво. Взаимното отрицание между двата полюса се трансформира в коренно различна гледна точка – отрицание на отрицанието. Тоест борбата между различията прераства в панорама, утвърждаваща единството им, като част от по-голямо цяло. По този начин се получава постоянно развиваща се спирала от осъзнаване на все по-високи гледни точки, като борбата между противоположностите в предходните позиции съставлява задвижващото динамо на живота, а утвърждаващата и синтезиращата тезата и анти – тезата, трета и включваща и двете позиция, символизира творческия пробив на разширяващата се съзнателност.

Диалектиката въобще не е теоретична позиция, а единствено интелектуалното ѝ разучаване, при липсваща преживелищна осъзнатост, е безсмислено. Никаква теория, а жива практическа динамика представлява диалектиката… Или по-скоро, постулатите на диалектиката, представени от Хегел или описателно обрисувани от Петър Дънов, биват истински разбирани, когато са живяни с всяка клетка от тялото, през мъдростта на любящото сърце!

Принципите и визията за живота, предавани в учението на Петър Дънов (Беинса Дуно) - учителя, са именно холистично – диалектични. Привидното противоречие между доброто и злото се надхвърля от високата перспектива на осъзнаването, че борбата между двете произвежда заряда, задвижващ двигателя на този живот.

А психотерапията? Какво общо има психотерапията с диалектиката? Не е ли чисто и просто равнинен, плосък и двумерно механичен процес по реструктуриране на когнитивни изкривявания, маладаптивни защитни механизми, грешки в процесирането на информацията и дезадаптивни когнитивни уклони? Ами, не, не е! Основната целева група на психотерапията са неврозите. Търсещият психотерапевтична помощ невротик е вътрешно раздран, разкъсан е от вътрешната си битка между „добрите“ си усилия да се чувства спокоен и „злите“ невротични симптоми – телесни, емоционални и ментални. В процеса на психотерапия преживелищно се реализира самата същност на диалектиката.

Постепенно количествените натрупвания в работата по промяна на разбирането, осъзнаването на неслучайността на ставащото и превръщането на изтласкващото и увековечаващо симптомите мъчение в съзнателен труд и работа по учене и себевъзпитание в посока акордиране с потенциала си, постепенно тези количествени усилия прерастват в качествен скок в осъзнаването, във визия благодарно и с обич синтезираща и осъществяваща нужните характерови, в мисленето, възприятието и разбиранията промени, водещи до синхрон с Живота, с Бога.

По-долу цитирам и говоря по някои мисли от Петър Дънов:

Смирена сила

„Всички хора на земята са слаби. Когато си мислиш, че си най-силен, да знаеш, че се намираш в най-голямата опасност. Нека това ти е закон. Когато мислиш, че си най-слаб, тогава имаш най-голямото Божие благоволение.“ 

Положителни и отрицателни сили в природата, ООК Русе

Силният (привидно) отрича слабостта, бори се срещу нея, потиска слабия. Слабият (привидно) отрича силния, богатия, роптае срещу му. На човек в един живот му е дадено да бъде в позицията на сила и власт, в друг на сиромашия, в трети по средата. В даден момент, независимо от външно социалния статус, количествените натрупвания от преживяването на двете противоположни позиции водят до промяна във възприятието и гледната точка. Силният започва да отрича отрицанието си към слабостта, а слабият към силата. Ражда се утвърждаващ синтез, който обединява двете. Човек осъзнава, че само през приемането на слабостта, през смирението на малкото човешко его, през него протичат истинското богатство и сила – тези на любовта, мъдростта и свободата.

Молитва и мотика

Ние казваме: „Да уповаем на Бога!“. Ами схващаш ли какво значи да уповаваш на Бога? Има хора, които са оставили всичко на Бога, Той да уреди нещата и техните работи са се забатачили. Има хора, които всичко са взели в своите ръце и работите им вървят. Това е факт в света.“ 

Положителни и отрицателни сили в природата.

Ще се въздържа от прекаленото ползване на диалектичните термини. Нека читателят проследи количественото преминаване в качествени изменения, борбата между противоположностите, надраствана от синтеза им, отричането на отрицанието, превръщащо се в утвърждаване на трета, синтезираща предходните позиция. А аз ще си позволя да говоря смислово описателно.

Добре е да уповаваш на Бога. Разбира се, че без това упование, вяра и слятост с любовта му, животът е безсмислен. Ако обаче седиш и чакаш, има да чакаш. Както се казва, „Господ дава, но в кошара не вкарва“, „Вярвай в Бога, но си връзвай камилата“, „Моли се за берекет, но и посей и прекопавай нивата си, за да жънеш добра реколта!“…  В ума на някои вярващи живее идеята, че щом уповават на Бога, щом се числят към еди си коя си деноминация, всичко е наред и от тях самите никакви промени, усилия, работа не се иска. Това е криво вярване. Други пък, прерязват всякаква връзка с любовта, мъдростта и Себе си, а живеейки единствено от позицията на егото, разчитат изцяло на малките си усилия. Каквото и да постигнат така обаче, лишени са от любящия смисъл, истинното щастие, закономерностите на битието, а в крайна сметка, се случва както е казано, „Какво те ползва, че имаш целия свят, когато загубиш душата си?!“… 

Докато едната позиция изключва другата, животът се явява безсмислена битка на една с друга илюзия. Когато видиш, че само животът от позицията на вечна същност, единна с Бога, дава истинен смисъл, щастие, призвание, обич и посока, но в същото време, от теб като социално същество се искат активни усилия по реализиране на любовта и мъдростта, само тогава всичко идва на мястото си.

Автентичното богатство

В мъчнотиите, в сиромашията трябва да иде един подтик към Бога… Сиромашията в дадения случай е една възможност да опитаме Божиите блага. Ако го разбираш обаче! Ако не го разбираш, ще влезеш в противоречие. И всичките противоречия, които съществуват, те са възможности.“ 

Трите родословия

Обичайната ситуация: бедният ненавижда богатия, тъй като несъзнавано иска да е в неговата позиция, но не е. Богатият презира или съжалява бедняка, тъй като го е страх да не се окаже на неговото място. Всъщност, ако ти е съдено каквото и да правиш в този живот сиромах да си бъдеш, ще бъдеш – бил си богаташ в преден живот, дошъл ти е редът да се учиш от другия полюс. Никой не е по-добър от другия, когато погледът е от високо. Бил си беден преди, смирено си научил уроците си, сега е дошъл редът и на богатството. То също не е лесен урок, освен в плебейско – стадните представи… Ако си беден, благословия е. Ако си богат, благословия е. И двете позиции съдържат уроци нелесни. 

В много духовни учения се изисква, дава се обет за бедност. Бедността, когато е приемана с разбиране, освобождава въплътената душа, създава пространство за отдаване на Бога чрез откъсването от земните блага непривързано. Когато обаче сиромашията е разбирана погрешно и неприемана, тя води само до озлобление, завист, ропот и болна агресия, а сиромахът се превръща в жив дявол. Това е неразбиране. 

Богатият, на свой ред, ако се вкопчи за богатството си, ако го приема за свое егоистично и собственически, се превръща в също такъв жив дявол, презиращ противоположното в гордостта си, зад която седи страх от падането до позицията на бедност.

Количественото натрупване в преживяването на двете крайни точки, води до качествена промяна в съзнателното, преживелищно разбиране. Когато си външно беден, си свободен от робията на имането, от постоянното обслужване и грижи за вещи, имоти, служители, бизнес решения и развитие… Сиромашията е благословия,когато съзнаваш, че приемайки я с благодарност и свързаност с Бога, в теб започва да се заражда дълбоко нетленно богатство от екстазно сливане с Бога, жива безценна мъдрост и творческа свобода, част от проявата на творческия ти потенциал, единен с Твореца. Външно си беден, а отвътре си неимоверно богат, щастлив, цялостен. Когато така си вътрешно богат, неизменно в следващия или още в този живот, преминаваш в позицията на богатството. Защото преливаш от творчески идеи, иновативни прозрения, смисъл и вдъхновение.

А богатството, също както и сиромашията и не по-малко от нея, е изпитание и отговорност. Богат си истински, когато си богат отвътре на алтруизъм, человеколюбие, осъзнаване на единството с брата си, мисията си да спускаш Небето до земята и да въздигаш земния живот до Небесния. Когато живееш това сърдечно разбиране, с всяка клетка на тялото си знаеш, че никога не си бил и няма да бъдеш собственик на имането си, а си чисто и просто негов управител, разпределител на блага. Разпределение, подсигуряване на заетост на събратята така, че да внасяш любов в душите им, а цялото ти предприятие и дейност да служат на Бога, нежели на алчността на жалкото ти его.

Когато си богат отвътре на единение с любомъдрието, без да ти е ултиматна цел, външното богатство с лекота идва,  но си непривързан към него мениджър, поставен в тази позиция именно от Бога, от любовта извътре, за да добруваш и правиш света по-добро място. Всеки друг вариант е кражба и лъжа. Да, разпространена понастоящем лъжа, но именно лъжа.

В диалектичния, мъдър вариант на живеене, си богат отвън толкова, колкото си богат отвътре. Парите и външните ресурси се превръщат в материализиран израз на духовна стойност.

Да имаш и да бъдеш

„Някой се напъва, казва: „Искам да стана ясновидец!“. Казва: „Да видя аз нещата“. Ти можеш да бъдеш ясновидец и пак няма да знаеш нещата. Ти можеш да мислиш и пак да не знаеш нещата. Ти можеш да чувстваш и пак да не ги знаеш нещата. Ти можеш да постъпваш добре и пак да не ги знаеш. Ти не можеш да познаваш живота без Любов.“ 

Трите родословия

Тук противоречието е между това да имаш и да бъдеш. Да искаш да имаш дарби, не е по-различно от ламтеенето за пари, вещи, власт, материално благополучие. Единствено фокусът е леко изместен към една уж духовност, но всъщност тщеславна гордост, стремяща се към отличаващо се различие и власт над другите... А да обичаш, да провеждаш любовта през смирението си, е да се отъждествиш с нея, да бъдеш любовта. Да бъдеш в позицията, в която знаеш, че любовта е същността ти. 

Всъщност, противоречието изчезва, когато осъзнаеш, че само когато си любовта, можеш да бъдеш Себе си и да имаш всякакви дарби. Но те вече не са цел. Няма я жалката алчност, а смирено осъзнаваш централността на любовта. Защото тя не е просто чувство, а принцип, сила, носещи неимоверни заряди от мъдрост и истина, от единение с Бога и вселената.

Човекът - кръстопът между ангел и животно

На земята страданията са хиляди пъти по-добре, отколкото задоволствата, които имате… Човек разрешава една голяма задача чрез страданията. Има едно естество и само чрез страданията човек може да се избави от него. Най-голямото богатство в света е скрито под мантията на страданието.“ 

Трите родословия

Какво казва духовният водач – да се мъчи и гърчи човек? Не! При мъчението липсва осъзнато учене, докато при страданието човек с благодарност се смирява, чисти, акордира по Бога, учи се. Когато приемаш страданието и се учиш от него смирено, отдавна осъзнал, че никога не си бил жертва, а всичко е на мястото си, най-подходящото и точно за теб, във всеки миг, тогава през теб протича любовта. Тогава преживяването ти на щастие и пълнота, смисленост и вдъхновение са пропорционални на умението и способността ти да понасяш трудностите осъзнато и благодарно. Когато ропотът на неосъзнатостта изчезне, старите понятийни оттенъци на думата страдание изчезват. А още по-добре, самото понятие се преформулира във възможности

Няма ли изкачване, липсва и красотата на високата визия и кръгозора на осъзнаването. Доколкото човек може да възлюби противоречията, изпитанията, изкушенията, травмите си от унижение, предателство, слабост, провал, изоставяне, отхвърляне и несправедливост, доколкото може да прегърне страховете си, дотолкова в него протича любовта, носеща свободата. Бягаш ли от трудностите, роб си. Дори и психопатно да се изолираш от любовта, да се скриеш като червейче в мрака на алчността, властолюбието, садизма и социалното си, финансово подсигуряване, любов нямаш ли, нещастник си. Дори да се удавиш в секс и изстискаш милиони оргазми от телцето, любов нямаш ли, светлина в теб няма, а удоволствието лишено от любов, не е нищо повече от гниене, нежели пламък.

Говорейки за страданието, Учителят автоматично говори и за удоволствието. Защото светът е полярен и единият полюс включва другия в борбата и отрицанието му. Приемайки радушно страданието като възможност, не се вкопчваш и в удоволствието. Въздигаш  преживяването и на двете до трета, надхвърляща ги диалектично позиция на любомъдра истина. Позицията на Себе си, на същността на Човека, слязъл в бинарния физиологичен университет, за да се учи и от болката и от удоволствието, и от доброто и от злото, и от трудностите и от радостите, поравно. Осъзнаването и живеенето на тази приложна, преживелищна диалектика, определя човека като такъв!

Кръстопът между ангел и животно е човекът. Отсечеш ли ангела, Себе си, се превръщаш не в животно, а в психопат, в жив дявол. Живееш ли вкопчен единствено в идеалите и доброто, си от бягащ във фантазия шизоид, през раздиран от вкопчването и самотата си орал, през постоянно примирено унижения мазохист, до сриващия се от усещането си за несправедливост при накърняване на моралните устои ригидник. Ето я холистичната етиопатогенеза на психопатиите и неврозите.

В неврозата човек се вкопчва защитно в доброто, в идеала, в морала и нравствеността, потискайки и бягайки от страховете, от "злото" и страданието в собствената си сянка. Дали вкопчването е в удоволствието телесно или в по-финото удоволствие на човешкия морал и идеали, но това компенсаторно закачане увековечава „злото“ и мъката, от които човек всъщност бяга в самия себе си, виждайки ги във вся и все в света наоколо си.

Само приемането на страховете, страданието, на сянката, оцялостява. Тогава отпада и вкопчването в хубавичкото, приятничкото, добричкото, идеалничкото, перфекционистично моралничкото. Умишлено ползвам детски език, тъй като докато човек инфантилно – невротично разделя света на „добрите и лошите“, на „нашите и вашите“, „моят отбор и чуждият“, приятното и добричко преживяване и лошото гадно и болезнено, идеалистично правилното и невярно отричаното, дотогава човек си остава едно голямо дете. Оказва се, че в съвременния свят, а и в света през последните поне 10000 години, уж разумният човек всъщност е не толкова разумен, колкото нормирано невротичен.

Когато липсва залавянето за удоволствието, било то непосредствено телесно или фино морално и идеалистично, тогава трудността не е нито мъка, нито дори страдание, а предизвикваща разширението на съзнанието възможност за растеж, оцялостяване, холистично диалектична перспектива и начин на живот. Борбата на противоположностите се въздига до единството им. Целият процес на психотерапия се случва през тази преживелищна, през клетките и преживяванията диалектика. Както и всеки разумен и съзнателен живот!

Бездействие в действието

„Хора,които нямат тази вяра, казват: „Къде ще намерим Господа?“ . Господ не се намира. И писанието казва: „Намериха ме тези, които не ме търсеха“. (10 гл. послание към римляните, 20 ст.). Противоречие има в писанието – намерили Господа тези, които не Го търсели, а пък тези, които Господ търсел, те не Го намерили. Тъй е, писнието говори: тези, които Господ не търсел и не Го търсели, те Го намерили; а онези, които Господ търсел и те го търсели, не Го намерили. …“ 
Трите родословия

Пасивност и активност, действие и покой, търсене и намиране, хлопане и неотваряне и нехлопане и осъзнаване, че винаги е било отворено… Когато опънеш тетивата на лъка в посоката на целта, ако продължиш да опъваш, целта си остава там, а ти тук. Тогава дихотомното его съзнание си казва „малко опъвам, трябва да приложа повече натиск, по-продължително време, с по-големи усилия и контрол. Съответно напънът става все по-голям, а напрежението невротично постоянно. Всъщност е нужно просто да отпуснеш тетивата в нужната посока. Лъкът и тетивата са ума, стрелата е възнамеряващото внимание, мишената е сливането със Себе си, с Бога, с Буда природата.

Някой прави асани, стои на главата си. Вече чувства как кръвта пръска кръвоносните му съдове, но си казва: „Трябва още, поне три часа, както пише в сутрата – но, три часа са само стартът, а желателно е да са още повече!“… С което си наврежда. Друг от взиране в дърветата, не вижда гората на високата визия. Някой търси Бога, но от гледане на пръста от методи и правила, пропуска слънцето на Бога, към което той сочи.

Нужно е да хлопаш, за да осъзнаеш в даден момент, че цялото усилие е било нужно, за да може самото усилие да изчезне смирено в осъзнаването не само, че вратата винаги е била отворена, но винаги е била врата в полето, а ти никога не си бил другаде, а там, където егото не е можело да те доведе. Цялото хлопане е било начин егото да се фокусира, смири и стихне, да отместиш себе си, за да намериш Себе си. Тогава разбираш, че няма път, няма постигане, а вече си там и това, което винаги си бил – единство с любовта. Тогава целият живот, цялото търсене на смисъл, постигане на цели и житейско лутане в Майа, се превръщат в това, което винаги са били – инструментални пособия в предметното училище на душата ти, слязла да учи в бинарния университет на този свят.

На изток мъдрите казват: „Бездействие в действието!“, медитативно ядро, подлежащо кое да е социално поведение. Нетърсене в търсенето, нехлопане зад хлопането, превръщащо външните действия в актьорска игра, в пиеса, в която зрителят наблюдава изпълнителя, опознавайки Себе си през ролите му. Тогава, когато не търсиш, намираш, когато не хлопаш, вече е отворено! Когато не разбираш, осъзнаването вече е преживелищно!

В психотерапията човек отначало търси усилено пътища за справяне с тревожността, депресията, напрегнатостта и потиснатостта си, често в погрешна посока и с погрешна психична нагласа. Когато това търсене е водено от вещ психотерапевт, лъкът на ума се обтяга в посока промененото отношение на доверие, разбиране и благодарно учене от вече случващия се напън на тетивата, вече в посоката на характеровата цялост и хармонизация. В даден момент човек преживелищно осъзнава, че колкото и подходящи и правилни да са разбирането и опитите за смирено учене, остават пожелателни и на ментално ниво, докато не си позволи да ги преживее практически, на дело, през клетките и душата си, като загуби невротичния контрол и се довери на посоката, вече зададена от неслучайно трансформативното преживяване на неврозата му, фасилитирано от психотерапевта. Тетивата на контрола се отпуска, а стрелата/ векторът на така следваната посока по оцялостяване осъществява качествен скок в разбирането, осъзнаването, преживяването. Човек на дело започва да учи уроците по характерова синхронизация, вложени имплицитно в невротичното му състояние от мъдростта на Душата му. 

Приемащо учене

„Понякога най-хубавите неща са вредни… Дайте на сиромаха пари и вие ще образувате в него леност. Дайте знание на невежия – вие ще създадете в него гордостта. Дайте сила на слабия – ще образувате насилника. Дайте красота на грозната мома и вие ще образувате суетославието в нея – суетата. Дайте светостта на неготовия за нея и ще предизвикате вътрешната, духовната гордост.“ 

Трите родословия

Всичко си е на мястото на този свят, когато животът е живян с разбиране, по Бога. Ако в този живот си дошъл, за да бъдеш финансово състоятелен, да управляваш капитал и разпределяш ресурси и блага, ще го правиш.  През съзнанието, че си само в отговорната позиция на управител, не и собственик. Нищо, дори тялото, не е твое, на Бога, на Живота е. Ако си дошъл, за да се учиш от бедността, това е естествената ти позиция, която не е нито по-лоша, нито по-добра от богатството. Роптаеш ли, завиждаш ли, фиксираш ли се твърде в придобиването на богатство с всякакви средства, крадеш от съдбата на потомците си, смучеш от душевните си запаси, бягаш от час, от уроците, за които си се разписал преди да слезеш в земното училище. 

Ако си се родил грозноват, за да се учиш на смирение и вътрешни стойности, по-добре усвоявай уроците си благодарно. Ако пък си красива жена, знай че красотата колкото е благословия, толкова е и огромна отговорност, а при липса на съзнателна сърдечност, проклятие – може да въздигне нравствено и вдъхнови мнозина, както и да погуби цели империи, когато е ползвана от позицията на индивидуалистични инстинкти, примитивни нагони, болен егоизъм и суета. Както красотата, така и грозотата си имат предимства и минуси, поравно. Не бягане в кабинетите на пластичните хирурзи под давление на тщеславната суета, а спокойно приемане на неслучайната съдба и учене е добрият подход. А съдбата на красавиците често не е особено красива зад външния блясък на показността, когато липсва смиреното учене и съзнанието за отговорно ползване на тази дарба. 

Относно знанието: „Пази Боже сляпо да прогледне!“, или дай знание на нравствено и сърдечно невежия и гледай как сее кошмар и хаос наоколо си… А често простият човек, лишен от зазубрени знания и академични титли, живее в по-голяма степен по законите на любовта, през естествения си допир до една автентична нравственост, промъкваща се именно през свободата му от малки човешки битове информация. 

А светостта? Когато е реална, тя изключва всякаква гордост. Когато е имитирана обаче от някой бизнес гуру, отвътре неприкасаем*, а външно представящ се за велик брамин/ учител, такава ‚святост“ е само маската на властова психопатия,  фанатизъм, болно садистично себеналагане, вкопчване в гордото себевеличие и благополучие, ако ще и през трупове.
……………………

*Неприкасаем – извънкастов, най-презреният. Брамин – най-висшата каста, духовенството.

Всичко идва на мястото си, когато животът е живян от диалектичната позиция на душа. Когато средоточието на всяко усилие и стремеж е любовта към Бога (Дао, цялостната личност), в която и точка от скалата на противоположностите да се намираш, еднакво добре учиш уроците си и всичко вливаш в огъня на любовта. Тогава знаеш – днес си богат, утре си беден, красив и грозен си, млад си и остаряваш… Живееш ли от позицията на Себе си, на любовта на Бога, нито се свръхстремиш към едната полярност, нито прекалено бягаш от другата – учиш се и от двете смирено, поравно.

А психотерапията? Тя е именно лечение на душата. Неслучайно човек преживява напрежението на неврозата, на тревожните състояния, на депресирането, зависимостите… Причините? Някои от тях са характеровите травми и предразположености, дисониращи с реалността социална, но и цялостната, на Битието реалност. Характерови кривотийки и невротичности, изкривена до преобърната ценностова система, влизаща в разрез с Дхарма, със закономерностите на любовта.

Причините за невротичното състояние бързо се проследяват. Това, което се вижда е, че преживяваното напрежение не само, че не е случайно и човекът не е някаква жертва, но ставащото е подтик към хармонизация с Живота, с Бога. По време на психотерапевтичния процес човек се учи да погледне на преживяваната трудност приемащо, с благодарност да извлече заложените послания по обич, смиреномъдрие, смелост, живот от сърце и душа, в ритъма на законите на виделината.

Така, постепенно вкопчването единствено в социално внушеното удоволствено и желано се стапя, а бягането от баира на израстването се превръща в охотно радване на красотата, откриваща се пред все по-високата панорама. По-висока гледна точка, синтезираща диалектично борбата и отрицанието между болката и удоволствието. Постепенната промяна в разбиращото учене достига кулминацията си в своего рода качествен скок в преживяваното – човек поставя центъра си на самосъзнателност изцяло в тази висока, диалектична позиция. Започва да осъзнава живота си и живее като душа.

Дали има общо между учението на Дхарма, на братството на любовта, мъдростта и свободата и психотерапията? Не само че има, но холистичният, естествен психотерапевтичен процес е истински ефективен и успешен само когато е част от естествената Дхарма, от пътя на човека в тяло, прекосяващ невротичното си състояние като част от възпитателния процес на въплътената в този бинарен свят душа, на Себе си.  

Прегръщане на сянката или всяко зло за добро

„Всяка грешка винаги се обръща на добродетел. Вие ще кажете: „Как тъй да се превръща в добродетел?“. Като извадиш черупката на ореха, остава нещо, което е за ядене. То е добродетелта. Значи, злото е онова, което е обвило черупката. Като извадиш черупката, обвивката, остава доброто. И в злото има добро, и в доброто има зло. Който разбира, той разбира. И в доброто има зло, и в злото има добро. Не че са смесени, но така са направени, че има вътрешно съчетание.“ 

Двете родословия, стр. 454

Доброто поражда злото. Злото поражда доброто. Добрият, но немъдър човек отрича злото. Злият се противопоставя на доброто и му се присмива. Доброто радва душата, а злото почиства душевния съсъд на устремилия се към вечността си. Или, както е казано, съблазанта и изкушението, злото трябва да дойдат, но горко на съблазняващия, на злия изкусител. Защото има закон за пораждане на причини, които неминуемо водят до съответни последствия.

Мъдрият обаче вижда и доброто и злото като части от единното динамо на живота. В доброто има ядка от зло, както и в злото се крие добро. В Ян има Ин така, както Ин съдържа Ян. Не отричане на злото, а ползването му за растеж, впрягането му в колесницата на смиреномъдрото израстване, е пътят. Не свръхфиксиране в доброто, но от неговата позиция, приемане на сенчестото зло. Какво представлява това приемане?

В психотерапията, когато се научиш да прегръщаш сенчестите си аспекти на глупак, шут, грубиян, мутра, убиец, развратник, лъжец, провален и т.н., се получава интегриране, което поражда различните възприятия на свободно творческата, спонтанната, здраво себезаявяващата се, вдъхновена, иновативна и смирено балансирана, цялостна личност.

Алтруистичен егоист или здраво егоистичен алтруист

Има вътрешни положения, които трябва да държите само за себе си. И да ги опитате. Някой път хубавите работи се развалят от незнание. Щом ти се даде един хубав хляб, вземи, че яж от него. Той е за тебе. Ти ще тръгнеш от съсед на съсед, ще кажеш: „Какъв хубав хляб са ми донесли“, те ще барат и ако след три четири дни ядеш от този хляб, той ще бъде зацапан. Не давай хляба си в ръцете на хората. Той е за тебе… От човешко гледище, ще кажат, човек не трябва да бъде егоист. Ето как аз обяснявам. Ти ще мязаш на плодно дърво. Най-първо ще изядеш хляба и ще станеш на круша или ябълка. И като минават малките деца, те ще ядат плодовете от този хляб, който ти сам си изял. Той ще се наплоди. И от него и хората и птичките и децата ще ядат.“ 

Двете родословия, стр. 465-466

Да бъдеш егоист или да си алтруист? Да си добър и мек, или да си твърдо заявяващ се? Погледнат от позицията на обичайната бинарност, това е вечно противоречие. Вечно черно бяло, инфантилно мислене, делящо света на добри и лоши, на индианци и каубои, на наши и ваши... През призмата на любовта обаче, това е фалшива дилема. Защото и двете са качества на любовта. А тя е както по женски мека, приемаща и обгръщаща, така и твърда, себезаявяваща се и поставяща здрави граници. Мъжка, бащина и женска, майчина е любовта – едновременно. Не алтруист или егоист, а алтруистичен егоист е добре да бъдеш. А можеш да бъдеш само ако си в зрялата позиция да си такъв. Диалектичната позиция на надхвърляне на фалшивата дилема, през виждането, че има трети, по-висок вариант, синтезиращ предходните две позиции.

В психотерапията се работи едновременно с тези две качества на любовта, раждаща мъдростта на себепознанието, връзката с целокупната реалност и съзидателната свобода на харизматичния живот от позицията на сътворец на Твореца.  Когато вътрешно безусловно приемаш и обичаш, прощаваш и разбираш, външно е нужно да поставиш здрави граници на психичния си, поведенчески и социален дом. Да се заявиш твърдо, спокойно и решително, посрещайки страха си от „какво ще кажат хората, ако съм така твърд, няма ли да ме отхвърлят?“. Всъщност, така показвайки здраво себеуважение, ти сам приемаш себе си и даваш дълбоки послания на другите за здраво уважение към теб. Да, някои тогава ще те отхвърлят. Но те са онези баращите  хляба ти, преди да си го изял още, които ти пречат да бъдеш плодното дърво на себе си, което дава изобилни плодове, от които да се ползват всички.  А мнозина други ще те приемат и уважават много по-силно, резонирайки със собственото ти вече налично себеприемане и себеуважение.

Алтруистичен егоист. Да даваш, но от позицията на здраво себеуважение, граници, като първо си нахранил и дал на себе си, здраво егоистично. Преживелищна, душелечебна диалектика.

Отличен учител е дяволът

„Помнете: Бог работи навсякъде и между всички хора. Когато има мир между хората, Бог е между тях. Когато хората се карат, пак Бог е между тях. Той се проявява между всички хора. Говори ли ми някой добро, или зло, Бог ми говори. Според мен няма зло в света. Важно е да разберем, че всичко иде от Господа, в Когото живеем и се движим.

Казвате: „Да махне Бог дявола от света, всичко ще тръгне напред.“ Дяволът е отличен учител. Докато хората не поумнеят, той има своята задача между тях.“ 

Да възлюбиш Господа, стр. 15 и стр. 78

Няма дявол, няма зло, но има нееволюирала съзнателност. Има божественост, проявена на различни стъпала от съзнателността. Тази божественост работи и през радостта и през болката и трудността поравно и едновременно. Вкопчването в удоволствието винаги води до болка, така както и отбягването на болката я увековечава. Когато човек започне да се учи от трудностите, без да се вкопчва в удоволствията прекалено, се озовава в позиция, която вижда и обхваща и двете едновременно като двигателя на земното, предметно училище. В позицията на божественото, на любовта. Защото само любовта е, която дава мъдрия смисъл и свободата да бъдеш Себе си. Само любовта осмисля преживелищно всички земни страдания и вижда, че дори удоволствията водят до мъка, когато човек се зароби в тях. Любовта нито се захваща за малките земни радости, нито отбягва трудностите, но и двете влива в себе си, ползва ги като гориво в горнилото на живота.

Църквата вижда всяко добро от Бога, а лошото от някакъв дявол. Този Бог видите ли, някакси постоянно се бори с лошото момче дявола и все е на ръба да бъде надвит. Интересен Бог… Не по-различно по липсата си на качество е отношението на съвременната медицина към болестта. За нея липсата ѝ е добро, а болестта е зло, с което трябва да се бори. Или пък да я експлоатира до безкрай с финансови облаги –още по-криви визия и поведение.

В естествената, холистична психотерапия, гледната точка е различна. Преживяваната невроза никога не е случайна, нито е плод на някакво зло. Не, неслучайна закономерност е, благо изискваща учене, характерово синхронизиране със законите на любовта, мъдростта и свободата, на Бога. Няма прилепване за удоволствието, както и отношението на отбягване на напрежението се преработва в охотно извличане на вложените в него синхронични уроци. Така естествената психотерапия пряко резонира с принципите на Дхарма, на живота, живян по Бога.

Скришната стаичка - медитативен подход в психотерапията
 
„Някои пъдят злото и така то се загнездява в тях. Злото чрез изпъждане се загнездява, а чрез възприемане бяга. Ако се противиш на една лоша мисъл, тя се загнездява. С доброто е обратното. Ако ти му противодействаш, то се отдалечава. Ако го приемеш, то се загнездява.
Дойде лоша мисъл – остави я да влезе в двора. Ти се скрий и следи само нейното ходене. Наблюдавай я! Тя ще ходи, ще ходи, ще обикаля, докато си излезе. Ако я питаш защо е дошла, какво иска и почнеш да я пъдиш, ти не можеш я изпъди. Белята ще си намериш, няма отърваване от нея. Тя като влезе, ти само я наблюдавай! Дойде ли доброто, посрещни го, отвори му вратата, нека влезе! По същия закон и двете ще влязат – и доброто и злото. При злото ще се скриеш да гледаш, при доброто ще излезеш да го посрещнеш и ще останеш при него.“ 

Високият идеал

И доброто и злото да видиш и преживяваш от позицията на спокойно, любящо приемане, знаейки че и двете са равнопоставени и нужни проявления в земното предметно училище. Доброто да посрещнеш, да отвориш двора, пространството на съзнанието си за него широко. Така то заживява в теб, става част от теб. А злото? Голямо неразбиране има в света за злото. Църквата се бори с дявола, лекарите с болестите. Повече борба, повече диаболизъм, повече характеропатия и живот далеч от любовта, от Бога.

Какво означава да се скриеш от неприятната мисъл? Означава смирено да влезеш в скришната си, молитвена стаичка, откъдето спокойно да наблюдаваш мисълта. В психотерапията това се нарича медитативен подход. Първо, мисълта дори не е зла. Тя само прилича на такава, а всъщност е прикрито добра. Както и всяко зло носи в себе си елементи на добро и тласка към добро, така и „злата“ мисъл има дълбоко в себе си едно добро намерение, което цели добро, защита, обич. Ин съдържа Ян в сърцевината си. 

В психотерапията това разбиране се облича в обясненията на еволюционната парадигма. Ето, имаме добър човек. В даден момент в съзнанието му проблясва мисъл как наранява близките или себе си. А той нито е психотик, нито има общо с психопатията. Не е психотик, тъй като е критичен, ясно свързан с реалността. А не е психопат, защото мисълта го плаши, докато характеропатът дори не я забелязва, ангажиран вече с изпълнението ѝ. Нашият човек обаче започва да реагира бурно на поначало добрата, защитна, всъщност целяща добруване и любов мисъл. Започва да я анализира, да я тълкува погрешно като зла, себе си като лош, луд, опасен. Започва постоянно да я пъди, да я отблъсква. В резултат тя идва още и още, прескача оградата на гоненето му все по интрузивно и масирано. Превръща се в натраплива мисъл, а състоянието му в обсесивно компуслвино разстройство.

Човек трудно може веднага да се оттегли в медитативното, спокойно наблюдение. Затова в психотерапията съществува пътечка, влизаща в резонанс с борбата на човека, но постепенно освобождаваща го от нея. Преминава се през едно заземяващо, адекватно претълкуване. Продължава се, като борбата на човека с мислите, парадоксално се преобразува в мисленото им реализиране, до дъно, до изпиване на тази чаша смирено. 

Тогава, в даден момент, все повече или още повече във всеки следващ момент, човекът вече е все по-готов, все по-напатило смиреномъдър е, опарен е в огъня на това си взаимодействие. Тогава подходът се фокусира изцяло във въпросното молитвено оттегляне в скришната сърдечна, трансово хипнотична, медитативна стаичка, което нормализира състоянието. Мислите идват и вече си отиват.

В тази стаичка човекът е в диалектичната позиция на наблюдател. Нито се вкопчва в позитивните мисли и мислене, нито отбягва „негативните“. Осъзнавайки цялата дихотомна игра на ума, се прехвърля в трета позиция. Тази на любовта, на потенциала, вече способен да прегърне и най-дълбоката сянка, което прави светлината много по-силна и постоянно налична.

Добрият, злият и посредственият

„Сега ще ви попитам: кои са най-добрите и кои са най-лошите хора в света? Най-лошите хора са тези, които нито добро правят, нито зло правят. Добрите хора в света са тези, които и добро правят и зло правят.“ 

Високият идеал

Ето една двойка противоположности: добър човек и лош човек. Когато смисълът на тези понятия се разбира равнинно, черно бяло, инфантилно, добрият е някакъв мекичък, вечно раздаващ се, а злият е едно чудовище в чист вид. Когато обаче човек надрасте равнинното бинарно мислене, но премине в преживелищна, жива и мъдра, диалектична гледна точка, панорамата е различна.

Нека от такава позиция погледнем един свят човек, светец. Популярното схващане тук е едва ли не за човек-ангел, напълно чист от страсти, от страхове, тъга, болка, но човек живеещ изцяло през светлината, светещ, дева. Такова е поп фолк разбирането и на изток, и на запад. Не точно обаче. Когато човек започне да разширява съзнанието си към светлината, към потенциала на свръхсъзнанието си, реципрочно и право пропорционално се разтваря бездната на подсъзнанието му. Тук, в този свят е така. В някой друг небесен, ангелски, вероятно е различно – но тук, на тази земя, е така. Короната расте нагоре, корените надолу.  Колкото повече любов, мъдрост, творчески потенциал разкрива работещият по себе си, толкова по-надолу и по-навътре се разкопава подсъзнанието. При това, личното след известно време на такава работа бива надхвърлено, а събудената мощна сила на любовта открехва ужасите на колективното несъзнавано. Човек вече работи и чисти не само себе си, но цялото човечество.

Представата обаче, че е един такъв чистичък, е чиста илюзия. Чист е, но с чистота, която дълбоко прониква и в калта, в корените и има силата да извлече соковете им, за да ги вложи нагоре в светлината. Повече светлина, повече сянка. При това, след известен етап, вече не само личната, а на цялото човечество сянка на ужас, насилие, страх и терор.

Започваш да търсиш любовта, а от сянката ти изплува бясна омраза. Дириш целомъдрието, а отдолу мощно протичат соковете на помитащата похот. Тръгваш към мира, а в теб започва да кипи бясна омраза. Преживяваш сърдечно и любящо ненасилието, а не след дълго се оказваш в центъра на взрив от също толкова мощно, изплувало от сянката ти насилие. Стремиш се към радостта ангелска, преживяваш я и виждаш света през ангелските очи. В същото време от сянката на колективното човешко несъзнавано, навлизаш в зони на диаболична злоба и раздираща, смазваща тъга. Да, сега имаш светлината и силата да ги издържиш и извлечеш силите им, вложени в любовта, да. Но, преживяването им е толкова помитащо, колкото и това на ангелската радост … 

Та така, ето го нашия светец. Чист е, но с чистотата на извличането на силата от тъмнината, както цветето превръща калта в красота. Спокоен е, но със спокойствието в центъра на вихъра, в окото на урагана. Балансиран е, но с хармонията на дълбоко вкорененото дърво, издържащо зимните урагани така, както и летния пек. 

Хората се стремят към светеца, но аз бих казал – ако си обикновен човек, ти не можеш да издържиш ужасите, които вижда и преживява светеца във всеки миг, за да живее в светостта на свръхсъзнанието. Виждаш само крайния резултат, светлината му. Да не си в ума на светеца, ако не си готов за това…

Тръгналият към свръхсъзнанието, към богочовечността, неминуемо се сблъсква дълбоко със злото в себе си и това преживявано от цялото човечество. Той добротвори като съзнателен избор. Често обаче делата му са странни за околните сивушковци, а през призмата на двоичното им плоско възприятие, дори виждани като зли.

Другата пътека, тази на злото като съзнателен избор. Не искам да я разисквам надълго. Само ще кажа, че когато избралият диаболичното се окопае в страстите, лъжата, властовите манипулации, безчовечното насилие, иска или не, му се налага да осъзнава и се пази повече и от светлината. Правейки зло, без да знае, служи на по-големи сили и в края на краищата, е ползван…за добро. Толкова за това!

А кои всъщност са най-злите, казва този велик психотерапевт, Петър Дънов? Не тези горните, изцяло на страната на тъмнината, не. Най-лошите са мислещите, чувстващите и живеещите сиво, посредствено. Тези, които нито творят истинско зло, нито пък истинско добро. Защото тези, които творят зло, създават добри корени. Светците, адептите, устремяващите се към светлината, се спускат холистично и до корените и се въздигат до безкрая от потенциал. Злите се стремят към остудялото си сърце. Посветените в холистичната святост обгръщат космичния студ, за да живеят в милиардите градуси на любовта. Защото студът е -250 градуса, а топлината е плюс безкрайност.  А тези посредствените? Те едва мъждукат . И светлината им е мижава така, както сянката им е никаква. Блудкави и хладни, нито студени, нито горещи са такива люде. Да, много са, но плява са: „15 Зная делата ти, че не си нито студен нито топъл. Дано беше ти студен или топъл. 16 Така, понеже си хладък, и нито студен нито топъл, ще те избълвам из устата си.“ Из Библията. 

Оказва се, че посредственият човек, е най-злият…

Какво се случва в една невроза? Човекът волю неволю е ваден от статуквото на посредствеността си. Послуша ли сивата посредственост на някой сивушко в бяла престилка, започва да се залива с химия и бяга от шанса, даден му от любящата житейска синхроничност, да се стреми да се натика обратно в калъпа на сивата си хладност. Успее ли да види, че преживяваното напрежение е неслучайно, че е възпламеняващото триене, целящо събуждането пламъка на любовта му, тогава човекът тръгва по пътеката на себепознанието и разширението на съзнанието към потенциала си, в процес на психотерапия.

Количество и качество

Противоречия съществуват в природата, но не се старайте да примирите тия противоречия. Вие никога няма да ги примирите. Ако речете да примирите противоречията, вие ще изгубите смисъла на живота.“ 

Високият идеал

Целият свят, в който съзнанието на въплътения човек е потопено и живее през скафандъра на телесния бозайник, е изтъкан от противоречия. Противоречието е в основата на това битие, на земния живот. Махнеш ли противоречието, премахваш задвижващата живота сила. Някой казва като уж аргумент: „Ти си противоречиш. Виждам противоречие в думите ти.“. Че ако няма противоречие, няма смисъл. Не да няма противоречие, а да бъде съчетавано, триенето от борбата и отричането на противоположностите да прерасне в синтезираща, по-висока визия в постепенния спираловиден път на развитие на съзнанието. Да искаш да махнеш противоречията от живота, е да искаш да няма ден и нощ, мъж и жена, добро и зло, ян и ин, радост и скръб… В един здрав свят ги има и ще ги има.

Какво се случва сега в западния свят? Жената престава да е жена, мъжът да е мъжествен. Получава се унисекс блудкавост, свързана с упадъка на ценностите, откъснатостта от закономерностите на Битието. Когато жената престава да е женствена, а мъжът мъжествен, се губи семейството. Тогава децата копелета се възпитават изкривено, от самотни майки мъжкарани. Дъщерите на такива, лишени от адекватен мъжки модел, стават мъжки момичета, под влиянието на развратните социални сугестии, с леко поведение. Синовете на самотните майки често имат гей наклонности или стават мъже-женчовци. Не винаги, разбира се, но тенденцията е такава. Развратът става все по-масов, ценностите все по-липсващи и оскотели, а магнитът на живота един вид се счупва. Заличи ли се естествената житейска полярност, неизбежно настъпва оскотяваща деградация и смърт в индивида или цивилизацията. 

Противоречието е създаващ заряд магнит. Не да се премахва има нужда, не. Да се промени разбирането за него в по-високо е нужно, при запазването на магнита. Тогава полярностите вече не са добро и зло, а просто плюс и минус. Който има уши, чува. Който има очи, вижда. Който има мъдро сърце, разбира.

Хегел го е казал още през 19-ти век: борба и единство на противополюсите. Количествените натрупвания в отричащата борба, прерастват в качествено отрицание на отрицанието, тоест в утвърждаване на по-висока позиция, синтезираща предходните две гледни точки. Спиралата на развитието, диалектиката на живота, какъвто е.

Какво казва великият душелечител и душе-водач Петър Дънов? Не премахвайте противоречията  външно – надрастете ги във вътрешно преживелищното си разбиране!

Ето, човек преживява паническо разстройство. Стреми се към хубавичкото спокойствийце и силно се бори и бяга от предизвикващото го и разклащащо експлоадиране на паниката. Докато се бори и бяга, докато е в противоречието си, си остава в него. Постепенно евентуално напрежението от борбата натрупва количествена преживелищност, прерастваща в качествена промяна в осъзнаването. Борбата на противоположностите се преобразува в процеса на учене, а гледната точка се издига до благодарно извличаща потенциалите по блага промяна, заложени в разтърсващите преживявания. 

Постепенно гордо невротичният свръхконтрол бива изоставен, появява се смирено доверие, което преобразува бурите на страховите експлозии  до все по-стабилно присъстващ и самостоен център от любов, емпатия, естествена автентичност. Типичният за паническото разстройство (да не се бърка с генерализирана или социална тревожност, конверзионно р-во и т.н.) орален характер преработва потенциалите си така, че от зависим, се трансформира в емпатиен, в човек способен на искрена, но вече безусловна любов.

Горе описаното е само пример. При всяко едно от психичните разстройства, с които работя ежедневно, в хода на психотерапията се случва този диалектичен процес на превръщане на борбата между желаното и настоящо трудното в качествено различно и научаващо на безценни характерови уроци случване, вече синтезиращо трансформационния процес на по-високо ниво от спиралата на развиващото се съзнание.

Силата на слабостта

Да се родиш от вода, това значи да станеш пластичен и подвижен като нея. Няма същество, по-силно от водата и няма същество, по-слабо от водата. Следователно, човек трябва да бъде слаб като водата, за да стане силен като нея.“ 

Дали може, НБ

Ето, при терапевта идва човек с генерализирано тревожно р-во. Възможно е да е мазохист, потискащ автентичността си, за да угоди на всяка цена на другите – каторжник в собствената си психика. Или властен характер, сам поставящ си забрани и спиращ стремежа си към проява, сякаш шофьор на автомобил едновременно дава газ и натиска спирачката. Понякога е човек, дълбоко жадуващ за даване и приемане на любов, но самооковал се в свръхпостигане, контрол…  Или е човек и отвътре и отвън, превърнал се в олицетворение на нормата, на редното, на „така трябва‘, воин на статуквото.

Общото при всякаква характерова структура тук е огромното, невротично желание за силов контрол, несъзнавано държащ човека далеч не от друго, а от собствената му сянка и неизменно присъстващите в нея страхове от слабост, провал, изоставяне, унижение, предателство, несправедливост… Колкото повече човекът се стреми да е така невротично „силен“ и контролиращ, толкова по-силно страховете се компресират все по-надълбоко и навътре в несъзнаваното, в дългосрочната му памет. Съответно, започват да се процеждат все по-често, да присъстват постоянно. Тогава човекът си казва: „Малко контролирам, малко се боря, слаб съм, трябва да вложа повече усилия в битката!“. Напрежението започва да присъства постоянно, раздиращо, до постоянен ужас и кошмар, сънуван в будно състояние. Повече стремеж към силата, повече актуална  слабост.

В психотерапията се случват едновременно две линии на работа. Едната, е цялостната, характеровата – тя изисква по-продължителен процес. Втората, е директната работа по динамиката на състоянието. Тази втора линия прекрасно и естествено се присъединява към първата. Няма противоречие между сълбинната и цялостна работа по характера и тази по динамиката на симптомите. Защото самите симптоми идват не от другаде, а от характеровите дефицити, вярвания и програми и „сочат“ към тяхната преработка. При генерализираното тревожно разстройство посоката на този втори вектор е приемането на загубата на невротичния контрол и прегръщането на усещането за слабост, безсилие – смирено, с любов. Когато това смирено, любящо приемане на загубата на невротичния контрол се случва вече естествено, подлежащите характерови страхове вече започват да се погасяват. Така работата по динамиката на симптомите директно инициира и по-цялостната, с по-широки психотерапевтични средства, работа по характеровата хармонизация.

Накратко, приемането на слабостта води до истинската сила на смелостта, любовта, оцялостяването около средоточието на духа, нежели на малкото социално его. Казвам това накратко, като спестявам психодинамичното описание на преминаването през маладаптивни защитни механизми…

Диалектика. Борбата между силата и слабостта. Стремежът към силата и бягането от слабостта. Количествените натрупвания, включително и душевната невротична болка при този процес, водят до качествено ново разбиране, надхвърлящо тезата и антитезата в синтезираща и двете в по-висока позиция – тази на духа. Когато слабостта е смирено приета, силата на любовта естествено се разкрива. Силата на любовта надхвърля диалектично любовта към силата.

Жар птица

„Сериозен е, казваш, животът; големи страдания има, ще се мре. Да, докато не умреш, няма да оживееш. Чудно – няма по-приятно нещо от смъртта. Да минеш от едно състояние в друго, да минеш от физическия в духовния свят, да научиш законите и на двата свята… и в другия свят човек продължава да развива съзнанието си, той не умира. Целият свят, цялата слънчева система, целият космос, всичко се движи в една нова посока. Човек не умира, но дохожда до такива условия, дето съзнанието му се пробужда.“ 

Живият Господ, стр.77,78

Да, смърт няма. Има илюзия за смърт, живееща в обусловеното в тяло съзнание. Докато човек е във физическо тяло, е добре да израства, да се учи до последния дъх. Да, няма право да отнема живота си сам. Направи ли го, прекарва остатъка от отредените му години в кошмарно състояние, ни жив, ни мъртъв, в етерно тяло, раздиран от причиненото престъпление липси и болка. Докато сме живи, живеем, учим се, възпитаваме се, растем. Иначе вегетираме - съществуваме, но не живеем!

Докато не умреш, няма как да живееш, казва душелечителят Петър Дънов. Понякога умираш физически, смилаш опитностите качествено в тънкия свят, след което преживяваш рестарт в ново тяло, живееш отново в земното училище. Когато обаче живееш решително, обичащо и силно, в един живот буквално можеш да се преродиш и живееш изново като жар птица (феникс). Такава символична смърт на старото, вехтото и ненужното и раждане на новия, творчески, любящ човек, се преживява в психотерапевтичния процес. Или в житейската психотерапия, макар и в по-продължителни времеви срокове.

В психотерапията вехтите разбирания, невротични вярвания и техните малки прилепяния към удоволствието и отбягване на трудното – старите модели постепенно „умират“. Умират, надградени диалектично от по-високи, резониращи с пулса на целокупния живот. Неврозата силно разтриса преживяващия я. В началото, а често и с години, той започва да се стреми да я пребори, да се върне в предишното си състояние. Получава се борба между противоположностите – невротичното „лошо“ и стремежът към прежде преживяваното хубаво. Колкото повече се бори обаче човек, толкова повече се засилва душевната болка, а оттам и психичните и телесни симптоми.

В психотерапията ясно се виждат характеровите причини зад преживяваната тревожност. Трасира се нужната посока. Осъзнава се, че преживяваният стрес не е нещо лошо, а е нужното напрежение, превръщащо „въглена“ на стария човек в диаманта на новия. Постепенно количествените натрупвания в преживяването реализират качествен „скок“. Човек сякаш се преражда. Превръща се в смирено обичащ, мъдро себезаявяващ се, творчески харизматичен. Връзката му с реалността се разширява в стабилно стъпване в човешкия социум, ведно с вътрешно познание на целокупната, по-голяма реалност. Човекът в някаква степен, според силата на трансформацията си, се ражда изново, от вода и огън. От водата на смирението, провеждащо любовта и огъня на съзидателността, част от пламъка на Твореца. Всичко уж е същото, но вече е различно. Планините са планини, реките, реки…  Различен е погледът, друга е гледната точка на виждащия, сега през призмата на единството с Бога, с Битието.

Богат - беден

Ама сиромашията дошла. Какво по-хубаво нещо от сиромашията? – Ама богат да съм. – По-тежък товар от богатството има ли? Всичко в света е хубаво, но за разумния човек. За глупавия човек всичко е спънка…

Мнозина съжаляват бедните и тръгват да им събират помощи. Казвам: Има един род сиромашия, която е желателна за всички. При този род сиромашия, човек изработва своето търпение. Този сиромах изпада до дъното на живота, дето изгубва обичайното си разбиране и престава да мисли за някакво външно богатство. Той започва да търси богатството вътре в себе си. В този смисъл всички велики, всички гениални хора са били все сиромаси…

Питам: Ако дадеш някому 1000 лева, това самоотричане ли е? Самоотричането е велик вътрешен процес. Някои мислят, че като се самоотрекат, ще загубят всичко. Да се самоотречеш, значи да придобиеш това, което никой в света не може да ти даде.“

 Влизане, НБ

Сиромашията, от която всеки бяга и богатството, към което всеки в този свят на илюзии се стреми. Богатият презира или съжалява бедния. Той пък мрази богатия,  завижда му. Борба на противоположности. Както добре знаем, в света какъвто е, зад външното богатство, често се крие вътрешна, душевна мизерия. Има и един особен вид сиромаси, както казва Петър Дънов – сиромаси, които съзнават, че лишението от социални богатства единствено ги освобождава от излишни товари. Такива сиромаси съзнават, че непременният стремеж към финансово благополучие, се дължи на вътрешна несигурност, на страх.  Когато сигурността идва от сливане с любовта, мъдростта, свободата на творческия потенциал, такъв „сиромах“ няма нужда от трупане на финансово осигуряване. Когато поради преминаващия през него поток от творчески гений, финансите се появят, той с цялата си същност знае, че те не са били, не са и няма и да бъдат негова собственост. Знае, че са на Бога – а малката му социална личност се явява само качествен разпределител на благата, без да задържа за себе си повече от малкото, което е нужно за поддържането на физиологията и семейството му.  

Колко различно е такова живеене от западното клише… Не казвам дори различно мислене, защото тук даже мисловната функция и характеристиките ѝ се явяват само следствие от живота от дух, душа и сърце, от любомъдра свобода и сливане с Твореца. Дихотомията богат – беден се надхвърля от позицията на едно неимоверно богатство в духа, през което и бедността и състоятелността са ползвани като „храна“ за разпръскването светлината на любовта. Можеш да разбереш това, когато го преживееш. Но, дотогава можеш поне да се стремиш.

Един силен тласък, устремяващ естествено човека към тази трета позиция на вътрешно богатство, е състоянието на невроза. В началото човекът започва упорито да бяга и се бори със „сиромашията“ на тревожността си, да се стреми към предходното си състояние на „богатство“, на емоционална инертност в характеровите дисфункции, приемани за благополучни. 

Самите характерови кривотийки обаче причиняват тревожността. Докато човекът бяга от нея, отрича я и я изтласква,  стои в равнинната плоскост на борбата между противоположностите, между „сиромашията“ и „богатството“. Когато смирено осъзнае какво има да учи и спокойно се довери на естествено вложения в неврозата му процес на превъзпитание, количествените натрупвания от усилията му за осъзнаване и промяна, водят до качествена, синтетично различна, трета и по-висока гледна точка. Характерът се е променил, извлечени са позитивните му, хармонични потенциали. Неврозата си отива, а на нейно място заживява един различен - обичащ, човечен, свързан с любомъдрието индивид.


 Орлин Баев



неделя, 26 март 2017 г.

Да се Родиш от Вода

Да се родиш от вода, това значи да станеш пластичен и подвижен като нея. Няма същество, по-силно от водата и няма същество, по-слабо от водата. Следователно човек трябва да бъде слаб като водата, за да стане силен като нея.“ 

Петър Дънов, Дали може, НБ

Ето, при терапевта идва човек с генерализирано тревожно р-во. Възможно е да е мазохист, потискащ автентичността си, за да угоди на всяка цена на другите – каторжник в собствената си психика. Или властен характер, сам поставящ си забрани и спиращ стремежа си към проява, сякаш шофьор на автомобил едновременно дава газ и натиска спирачката. Понякога е човек, дълбоко жадуващ за даване и приемане на любов, но самооковал се в свръхпостигане, контрол…  Или е човек и отвътре и отвън, превърнал се в олицетворение на нормата, на редното, на „така трябва‘, воин на статуквото.

Общото при всякаква характерова структура тук е огромното, невротично желание за силов контрол, несъзнавано държащ човека далеч не от друго, а от собствената му сянка и неизменно присъстващите в нея страхове от слабост, провал, изоставяне, унижение, предателство, несправедливост… Колкото повече човекът се стреми да е така невротично „силен“ и контролиращ, толкова по-силно страховете се компресират все по-надълбоко и навътре в несъзнаваното, в дългосрочната му памет. Съответно, започват да се процеждат все по-често, да присъстват постоянно. Тогава човекът си казва: „Малко контролирам, малко се боря, слаб съм, трябва да вложа повече усилия в битката!“. Напрежението започва да присъства постоянно, раздиращо, до постоянен ужас и кошмар, сънуван в будно състояние. Повече стремеж към силата, повече актуална  слабост.

В психотерапията се случват едновременно две линии на работа. Едната, е цялостната, характеровата – тя изисква по-продължителен процес. Втората, е директната работа по динамиката на състоянието. Тази втора линия прекрасно и естествено се присъединява към първата. Няма противоречие между сълбинната и цялостна работа по характера и тази по динамиката на симптомите. Защото самите симптоми идват не от другаде, а от характеровите дефицити, вярвания и програми и „сочат“ към тяхната преработка. При генерализираното тревожно разстройство посоката на този втори вектор е приемането на загубата на невротичния контрол и прегръщането на усещането за слабост, безсилие – смирено, с любов. Когато това смирено, любящо приемане на загубата на невротичния контрол се случва вече естествено, подлежащите характерови страхове вече започват да се погасяват. Така работата по динамиката на симптомите директно инициира и по-цялостната, с по-широки психотерапевтични средства, работа по характеровата хармонизация.

Накратко, приемането на слабостта води до истинската сила на смелостта, любовта, оцялостяването около средоточието на духа, нежели на малкото социално его. Казвам това накратко, като спестявам психодинамичното описание на преминаването през маладаптивни защитни механизми…


Диалектика. Борбата между силата и слабостта. Стремежът към силата и бягането от слабостта. Количествените натрупвания, включително и душевната невротична болка при този процес, водят до качествено ново разбиране, надхвърлящо тезата и антитезата в синтезираща и двете в по-висока позиция – тази на духа. Когато слабостта е смирено приета, силата на любовта естествено се разкрива. Силата на любовта надхвърля диалектично любовта към силата. 

събота, 25 март 2017 г.

Поведенчески експерименти 2

 Поведенчески експерименти 2


Малцина терапевти се осмеляват да работят поведенчески в реална среда. Правенето на поведенчески експерименти е извън защитената среда на кабинета, а неизвестните в уравнението на социалните взаимодействия, случващи се наживо, са многобройни. Затова, поведенческите и социални експерименти изискват смелост както от терапевта, така и от изпълняващите ги. Една такава сесия обаче по степен на въздействие е равна на доста кабинетни терапевтични взаимодействия. Разбира се, дизайните на експериментите са лични, внимателно прецизирани към когнитивната динамика на конкретните случаи, както и към социалния контекст. Преди и след изпълнението, се практикува своего рода когнитивно реструктуриране, преработка на събудените базисни вярвания чрез модифициране на когнитивните изкривявания и маладаптивни защитни механизми, при залагане на здрави, асертивни убеждения. Когато такива социално-поведенчески експерименти се водят от вещ психотерапевт, преди и след изпълнението им, се практикува  работа с транс/ хипнотерапия в реална среда. Преди, като вдъхване на кураж за предстоящото себепредизвикване, а след това, като трансформиране на изплувалите наличности в адаптивни.

.........................................................................................................................

Няколко думи за поведенческите експерименти, казани по БНТ, в предаването "Здравето отблизо". 

- Линк към статията "Поведенчески експерименти 1"

.............................................................................................................................

Ето някои експерименти, проведени в един от софийските молове снощи, 24-ти март, 2017-та год., с три мои клиента. Една дама и два джентълмена, с известна социофобия.

-          Ровене по кошчетата около заведенията за бързо хранене – търсене на отпадъци от храна. Облеклото е мърляво, косата разрошена, погледът умишлено угаснал.

-          Сядане на масата след някой клиент , недовършил и оставил таблата с храната си. Имитиране на хранене от таблата. Дрехите, поведението – изпадналост.

-          Директна молба към хранещ се човек, ако му остане храна, да не я хвърля, а да ни извика, за да я доядем. Изчакваме на удобно, ненабиващо се на очи място. Избира се сговорчив и добър на вид човек, интуитивно. (последните три експеримента се изпълняват внимателно, тихо, без създаване на смут, като се внимава да няма привличане на внимание от персонала, охраната и т.н. Изпълняват се „като сянка“, а отвъд метафората, действително се експлицират дълбоко закопани сенчести наличности, програми, страхове, което дава уникалния шанс за преобразуването им.)

-          В голям магазин: „Загубил съм си портфейла (личната карта, документ еди кой си, плик с 5000 евро…)!“. Молба до продавачите – консултанти за помощ в издирването. Евентуално викане и включване и на управителя. След 10-на минути търсене и включване на всички наоколо, се изиграва присещане, провежда се разговор по телефона с партньор (съпруг/а, родител и т.н.) и при въвлечено участие на хората наоколо, с облекчение се съобщава, че всъщност загубеното нещо е вкъщи на масата/ в джабката на колата и т.н.

-          В голям магазин, пълни се количка със стока. На касата се отиграва притеснена изненада от забравените пари и кредитни карти. Сконфузено напускане, със спокойно понасяне реакцията на касиерката при сторнирането , хората от опашката…

-          Терапевтът с клиентка на касата, при закупуване на нещо дребно. На клиентката изведнъж ѝ „прилошава“, свлича се, а терапевтът я хваща и ѝ помага да падне изненадано. Трепери, сякаш и е зле. Терапевтът проявява грижа, която привлича всички наоколо да се фокусират в падналата и да се опитват да помагат. Грижата умишлено се приема. В момента, в който някой пита дали има нужда да се обади на 112, припадналата се свестява и водена под ръка от терапевта, с коментари за падащото ѝ кръвно и айряна със сол, напускат магазина. Същото може да се направи и на оживена улица или друго социално пространство.

-          Влизане в някой магазин от голяма верига. „Много ми харесват магазините ви. Аз подадох молба за работа тук, но не ми отговориха. Бихте ли ми казали какво да направя, за да започна?“… Отвъд формалното питане, поглед в очите и неформален, сближаващ и все по-личен разговор.

-          На касата, закупуване на нещо – не достигат 20-на стотинки. Молба все пак да се вземе стоката.

-          В мола – на информацията питаме къде е тоалетната, „защото ми се ака спешно“…

-          В мола – интенционално имитираме и се вживяваме в състоянието на паническа/ тревожна атака. Вживяваме се истински и дълбоко, при запазване обаче на играещия, на зрителя отвътре. Тогава като малко бебе започваме да молим всеки наоколо да помогне, да ни заведе до изхода, за да вдишаме малко чист въздух… Така същевременно сме дисоциирани и асоциирани. Едновременно играем театър, но дълбоко вживян, докато сами наблюдаваме гротеската, която създаваме, погасявайки изтласкващото отбягване на паниката.

-          В аптека , ако правещият опита е мъж, пита за действието на виаграта…

-          В мола или покрай магазини, заговаряне на непознат/а : „Тази рокля/ блуза са просто удивителни. Какъв чудесен вкус имате само. Откъде мога да си купя такава?“ – продължава непринуден разговор. Ако целта е пик ап, може да се помоли спряното момиче да помогне в избора на дреха. Съответно размяна на фейс, телефон, покана за среща…

-          В голям мол с много магазини, след кратка прелюдия в питане за стоките – заговаряне на симпатична продавачка с директното: „Всъщност не се интересувам толкова от тези неща, а от вас. Удивителна сте. Искам да ви поканя на по кафе/ чай след работа или утре/ уикенда. Да си разменим координатите!“ – правени са експерименти, че когато заговарянето е на улицата или в магазин, когато поканата е директна, е с пъти по-успешна. Ако има отказ, поема се спокойно, работи се по приемането му неперсонално, самоуверено.

-          Заговаряне на девойки на оживена, централна, добре осветена и в пик час улица (което внушава сигурност). Първи вариант – анкета. Например на теми: Има ли за вас значение финансовият статус на мъжа и марката на автомобила му? Или – Какво представлява за вас разбирателството в отношенията мъж-жена? Или, вместо анкета: „Търся си приятелка, а ти/вие си толкова покосяващо чаровна. Да пием по кафе?“ При отказ, непринуден разговор и питане за запознаване с приятелка. Втори вариант, директно, без помощни средства – заговаряне, кратък комплимент, поглед в очите с чар, твърдост и сексуалност, покана за среща.

-          В книжарница – питане на продавач консултанта/ката за книги за взаимоотношенията мъж-жена: „Бихте ли ми посочила добри книги за пик ап. Търся си приятелка, а май мога да отработя малко умения1“ – със спокойна усмивка, завързване на разговор и покана на девойката.

-          На улицата: „Здравейте! Забравил съм си телефона. Може ли да ползвам вашия за минута, за да се обадя на приятел тук в града?!“  При положителен отговор, наистина се обаждаме на номер, който очаква обаждането, казваме няколко думи и любезно връщаме телефона на човека.

……………………………………………

При правенето на горните опити, изплуват дълбоко потиснати и дълго време поддържани когнитивни схеми за провал, нараняване, злоупотреба, отхвърляне, унижение и т.н. Това дава шанса за преработката им чрез поведенческа десензитизация с подходящо ментално отношение и съзнателната им трансформация във вътрешния диалог и хипнотична работа.

Някой би възкликнал: „Ама тези  поведенчески опити не са ли много трудни и товарещи?“  - Не. Всеки си върши работата и участва в театъра на живота. А психотерапевтичната работа преобразува хората в хармонични, любящи, сърцати, смели и творчески личности. Какво по-красиво от това?! Трудно е да се продължава трамбоването в старите невротични модели. Както писах по-горе, една сесия социално-поведенчески експерименти по предизвикваща, разместваща и пренареждаща хармонично психичниte процеси сила, има стойността на десетина сесии в психотерапевтичния кабинет. Да, осъществяването на такива опити е трудоемко и изискващо, но и катализиращо целевата промяна интензивно!


Орлин

вторник, 21 март 2017 г.

Отхвърляйки бащата

Автор: М.В. Луковникова
Превод от руски: Виолета Спасова
„При първата среща (момче на 6 години, тежко невротично разстройство):
– С кой живееш?
– С мама.
– А татко?
– Него го изгонихме.
– Как така?
– Разведохме се с него… той ни унижава… той не е мъж… провали най-хубавите ни години…
При първата среща (тийнейджър на 14 години, тежки мигрени, припадъци, противозаконно поведение):
– А защо не си нарисувал баща си, нали сте едно семейство?
– Него по-добре изобщо да го нямаше, такъв баща…
– Какво искаш да кажеш?
– Той провали целия живот на майка, държи се като свиня… сега не работи…
– А към теб лично как се отнася баща ти?
– Ами, не се кара за двойките…
– … и това е всичко?
– Всичко, … какво от него?… дори парите за развлечения сам си изкарвам…
– А как ги изкарваш?
– Плета кошници…
– А кой те научи?
– Баща ми… той много неща ме е научил и риба мога да ловя… мога да карам кола… малко, из селото… ето, пролетта измазахме лодката с катран, с баща ми ще отидем на риболов.
– Как седиш в една лодка с човек, който е по-добре да го няма на този свят?
– … ами, с него имаме такива… интересни отношения… когато майка замине, на нас ни е хубаво…. тя не се разбира с него, а аз мога и с майка и с татко да се разбирам, когато не са заедно…
При първата среща (момиче на 6 години, проблеми с общуването, не внимава, нощни кошмари, заекване, гризе си ноктите…):
– Защо си нарисувала само мама с братчето, къде сте баща ти и ти?
– Ами, ние сме на друго място, за да може мама да е в добро настроение…
– А ако всички сте заедно?
– Това е лошо…
– Как е лошо?
– … … (момичето плаче)
След известно време:
– Само не казвайте на мама, че обичам и татко, много…
При първата среща (тийнейджър с тежки невротични нарушения):
– … Вашият син наистина ли вярва, че баща му е починал?
– Да! Ние специално му го казахме,… а то, не дай Боже, да поиска да се срещне с него, после не може да излезем на глава… но ние с бабата само добри неща говорим за бащата, за да не се тревожи и да се стреми да стане добър човек.
При първата среща (момче на 8 години, тежка депресия и множество други заболявания):
– … Ами татко?
– Не знам…
Обръщам се към майката:
– Вие не говорите ли за смъртта на бащата?
– Той знае, говорили сме за това…. (майката плаче), той дори не пита и снимки не иска да гледа.
Когато майката излиза от кабинета питам момчето:
– … на теб интересно ли ти е да научиш за татко си?
Момчето се оживява и за първи път ме поглежда в очите.
– Да, но не трябва…
– Защо?
– Мама пак ще се разплаче, не трябва.
За времето, през което съм работила с деца в своята практика съм се сблъскала със следните факти:
• Децата обичат своите родители еднакво силно независимо от тяхното поведение.
• Детето възприема майката и бащата като едно цяло и като най-важната част от самото себе си.
• Отношението на детето към бащата и на бащата към детето винаги се оформя от майката. (Жената се явява посредник между бащата и детето, и именно тя превежда на детето: кой е баща му, какъв е той и как то трябва да се отнася към него).
Майката има абсолютна власт над детето и съзнателно или несъзнателно тя прави с него всичко, което поиска. Тази сила е дадена на жената от природата, за да може потомството да оцелее без излишно съмнение. Първоначално майката е целият свят на детето, а по-късно чрез себе си тя въвежда детето в света. Детето опознава света чрез майката, вижда света през очите й, фокусира се върху това, което е значимо за майката. Съзнателно и несъзнателно майката активно формира възприятието на детето. Майката запознава детето с бащата, тя превежда степента на значимост на бащата. Ако майката не се доверява на съпруга си, то детето ще избягва баща си.
При първата среща:
– Моята дъщеря е на 1 година и 7 месеца. Тя бяга с викове от баща си, а когато той я вземе в ръце тя плаче и се отскубва. Напоследък започна да казва на баща си: „Махай се, не те бичам. Ти си лош”.
– А какво изпитвате вие към съпруга си?
– Много съм му обидена… до сълзи.
Отношението на бащата към детето също се формира от майката. Например, ако жената не уважава бащата на детето, то мъжът може да откаже да му обръща внимание. Често се повтаря една и съща ситуация: достатъчно е жената да промени вътрешното си отношение към бащата на детето и той неочаквано проявява желание да види детето и да участва в неговото възпитание. Това се случва дори когато бащата е игнорирал детето дълги години.
• Ако е нарушено вниманието или паметта, има неадекватна самооценка, а от поведението има какво да се желае – то в душата на детето катастрофално не достига бащата.
• Отхвърлянето на бащата в семейството често води до прояви на интелектуални и психични затруднения в развитието на детето.
• Ако е нарушена комуникативната сфера, има висока тревожност и страхове, а детето не се е научило да се приспособява към живота и навсякъде се чувства чуждо – значи не може да намери в сърцето си своята майка.
• Децата по-лесно се справят с проблемите на порастването, ако чувстват, че майката и бащата ги приемат изцяло такива, каквито са.
• Детето расте емоционално и физически здраво, когато се намира извън зоната на проблемите на своите родители – на всеки поотделно и/или като двойка. Тоест, то заема своето детско място в семейната система.
• Детето винаги „вдига знамето“ за отхвърления родител. Затова в своята душа ще се свърже с него по всякакви начини. Например, то може да повтори тежката му съдба, характер, поведение и т.н. И колкото по-силно майката не приема тези особености, толкова по-ярко се проявяват те в детето. Но веднага щом майката искрено разреши на детето да прилича на своя баща и да го обича открито в детето се появява избор: да се свърже с баща си чрез обремененостите или да го обича директно – със сърцето си.
Детето е еднакво лоялно към майката и към бащата, то е свързано с тях чрез любовта. Но когато отношенията в двойката стават тежки, детето със силата на своята лоялност и любов дълбоко се включва в тежкото нещо, причиняващо болка на родителите. То взима върху себе си толкова, че в действителност веднага много облекчава душевните страдания на единия или и на двамата родители. Например, детето може да стане психологически равно на родителите: другар или партньор. И дори психотерапевт. А може да стане и повече от тях, заменяйки психологически техните родители. Такъв товар е непосилен както за физическото, така и за психическото здраве на детето. Все пак, в крайна сметка, то остава без своята опора – без родителите си.
Когато майката не обича, не се доверява, не уважава или просто е обидена на бащата на детето, то гледайки детето и виждайки в него много проявления на бащата, съзнателно или несъзнателно дава на детето да разбере, че неговата „мъжка част“ е лоша. Тя сякаш казва: „Това не ми харесва. Ти не си мое дете, ако приличаш на баща си.“ И от любов към майка си и още по-точно от дълбок стремеж да оцелее в дадената семейна система детето все пак се отказва от баща си, а следователно и от мъжкото в себе си.
За подобен отказ детето плаща твърде висока цена. В душата си то никога не си прощава това предателство. И задължително ще се накаже за това с провалена съдба, лошо здраве, неуспех в живота. Да живееш с тази вина е непоносимо, дори и ако тя не винаги е осъзната. Но това е цената за неговото оцеляване.
За да усетите какво се случва в душата на детето, опитайте се да затворите очи и да си представите двамата най-близки за вас човека, за които вие можете, без да се замисляте, да дадете живота си. А сега и тримата, здраво държейки се за ръце, се озовавате в планината. Но планината, на която стоите, неочавано рухва. И се оказва, че вие по чудо сте се задържали на скалата, а двамата ви най-близки хора са увиснали над пропастта, държейки се за ръцете ви. Силите ви свършват и вие разбирате, че няма да може да изтеглите и двамата. Може да спасите само единия. Кого ще изберете? В този момент майките като правило казват: „Не, по-добре да умрем всички заедно. Това е ужасно!“ Наистина, така би било по-лесно, но условията в живота са такива, че детето трябва да направи невъзможен избор. И то го прави. По-често на страната на майката.
„Представете си, че все пак сте пуснали единия човек и сте изтеглили другия.
– Какво ще чувствате към този, който не сте могли да спасите?
– Огромна, изпепеляваща вина.
– А към този, заради който сте направили това?
– Ненавист”.
Но природата е мъдра – в детството темата за гнева към майката е под жестоко табу. Това е оправдано, защото майката не само дава живот, тя също го поддържа. След отхвърлянето на бащата майката остава единственият човек, който може да ни поддържа в живота. Тогава изразявайки своя гняв може да срежем клона, на който седим. Затова този гняв се обръща навътре (автоагресия). „Аз се справих лошо, предадох татко, не направих достатъчно, за да…. аз и само аз. Мама не е виновна – тя е слаба жена.“ И тогава започват проблемите с поведението, с психическото и физическото здраве.
Мъжкото е много повече от приликата със собствения баща. Мъжкият принцип е законът. Духовността. Честта и достойнството. Чувството за мярка (вътрешното усещане за уместност и навременност). Социалната самореализация (работата по сърце, добрият материален доход, кариерата) е възможна само, ако в душата си човекът има положителен образ на баща си.
Колкото и забележителна да е майката, само бащата може да инициира възрастната част в детето. (Дори ако самият баща не е успял да изгради отношенията си със собствения си баща. За процеса на инициация това не е толкова важно.) Вие навярно сте срещали възрастни хора, които са инфантилни и безпомощни като деца? Започват много неща едновременно, имат много проекти, но така и не довръшват нито един от тях. Или такива, които се боят да започнат дадено нещо, да бъдат активни в социалната самореализация. Или такива, които не могат да кажат „не“. Или не спазват дадената дума, на тях е трудно да се разчита за каквото и да е. Или такива, които постоянно лъжат. Или такива, които се боят да имат собствена гледна точка, съгласяват се с другите въпреки своята воля, „клякайки“ пред обстоятелствата. Или обратното, такива, които се държат предизвикателно, воюват със заобикалящия ги свят, противпоставяйки се на другите хора, правейки всичко напук или дори се държат противозаконно. Или такива, за които е много трудно да живеят в социума, всичко е „прекомерно“ и т.н. Всички тези са хора, които не са имали достъп до своя баща.
Само близко до баща си малкото дете за първи път учи границите. Собствените граници и границите на другите хора. Границите на позволеното и непозволеното. Своите възможности и способности. Близко до баща си детето чувства как действа законът. Неговата сила. (С майката отношенията се основават на различен принцип: без граници, пълно сливане). За пример може да си спомните поведението на европейците (в Европа е силно изразен мъжкият принцип) и на руснаците (в Русия е силно изразен женският принцип), когато те се оказват в едно пространство. Европейците, на каквото и малко пространство да се окажат, интуитивно се разместват по такъв начин, че никой на никого да не пречи, никой да не нарушава ничии граници и дори ако това е пространство, препълнено с хора за всеки остава място за неговите интереси. Ако се появят руснаци, те ще запълнят всичко със себе си. Вече за никой няма да има свободно място около него. Така със своето поведение те разрушават чуждото пространство, тъй като нямат свои собствени граници. Започва хаос. И точно това се случва, което представлява женското без мъжкото.
Именно в мъжкия поток се оформят достойнството, честта, волята, целеустремеността, отговорността – високо ценени човешки качества във всички времена.
С други думи децата, които майката не е допуснала до бащиния поток (съзнателно или несъзнателно) не могат леко и естествено да събудят в себе си уравновесения, възрастния, отговорния, логичния, целеустремения човек – сега се налага да се полагат огромни усилия. Тъй като психически те са си останали момчета и момичета, и така и не порастват в мъже и жени.
Така за решението на майката да отдели детето от бащата, човек плаща цял живот невероятно висока цена. Сякаш той е загубил благословията на живота.
„Ако жената уважава мъжа, а мъжът уважава жената децата също изпитват уважение към себе си. Който отхвърля мъжа (или жената), той отхвърля него (или нея) в децата. Децата възприемат това като лично отвхърляне.“
– Берт Хелингер
Бащата има различни, но еднакво значими роли както за сина, така и за дъщерята. За момчето бащата е неговата самоидентификация по пол (т.е. усещането да си мъж не само физически, но и психически). Бащата – за сина това е родината, неговата „стая“.
Момчето от самото начало се ражда при човек от другия пол. Всичко, до което се докосва момчето в майката, му е чуждо по същност, различно от него самия. Майката преживява подобно чувство. Затова е забележително, когато майката успее да даде на сина си своята любов, напълвайки го с женския поток, иницииращ женските принципи, а след това го пусне с любов да отиде в родината си – при своя баща. (Между другото, само в този случай синът може да уважава своята майка и да ѝ бъде искрено благодарен). От момента на раждането до около три години, момчето се намира в полето на влияние на майката. Т.е. то се насища с женското: чувствителността и нежността. Способността за близки, интимни и дълготрайни емоционални отношения. Именно с майката детето се учи на емпатия (съпричастие към душевното състояние на друг човек). От общуването с нея се поражда интереса към общуване с други хора. Активно се инициира развитието на емоционалната сфера, а също така и интуицията и творческите способности – те също са в сферата на женското. Ако майката е била открита в своята любов към момчето, то впоследствие ставайки възрастен, такъв човек ще бъде грижовен мъж, нежен любовник и любящ баща.
Обикновено след третата година майката пуска сина при бащата. Важно е да се подчертае, че тя го пуска завинаги. Да го пусне означава, че тя разрешава на момчето да се изпълни с мъжкото и да бъде мъж. И за този процес не е толкова важно дали бащата е жив или мъртъв. Бащата може да има друго семейство, да е далеч или да има тежка съдба. Случва се и биологичният баща да го няма и да не може да бъде до детето. Тогава има значение това, което майката чувства в душата си към бащата на детето. Ако жената не може да се съгласи нито с неговата съдба, нито с него като с правилния баща на нейното дете, то момчето получава доживотна забрана за мъжкото. И дори правилна среда, в която то да се завръща не може да компенсира тази загуба за него. Момчето може да се занимава с мъжки спортове, вторият съпруг на майката може да е забележителен и мъжествен мъж, възможно е дори да има дядо или чичо, които са готови да общуват с детето, но всичко това ще остане на повърхността само като форма на поведение. В душата си детето никога няма да се осмели да наруши майчината забрана. Но ако жената все пак успее да приеме бащата на детето си в своето сърце, то детето несъзнателно ще почувства, че мъжкото е нещо добро. Майката е дала своята благословия. Сега, когато срещне в живота си мъже: дядото, приятелите, учителя или новия съпруг на майката, момчето ще може чрез тях да се изпълни с мъжкия поток. Който той ще вземе от своя баща.
Единственото, което има значение, е какъв образ има в душата на майката за бащата на детето. Майката може да допусне детето до бащиния поток само при условие, че в душата си тя уважава бащата на детето си или поне се отнася добре към него. Ако това не се случва, тогава е безполезно да се казва на съпруга: „Отиди да поиграеш с детето. Отидете да се разходите заедно“ и т.н., защото бащата няма да чуе тези думи, точно както и детето. Въздействие има само това, което е прието в душата. Благославя ли майката бащата и детето да имат взаимна любов един към друг? Изпълва ли се майчиното сърце с топлина, когато тя вижда колко детето прилича на своя баща? Когато бащата получава признание момчето започва активно да се изпълва с мъжкото. Така развитието тръгва по мъжкия модел с всички мъжки особености, навици, предпочитания и нюанси. Т.е. сега момчето много започва да се различава от майчиното женско и все повече започва да прилича на бащиното мъжко. Така порастват мъже с изразено мъжко в себе си.
При дъщерите този процес протича различно. Момичето също до три години се намира с майката, напълвайки се с женското. Когато стане на около три-четири години тя минава под влиянието на бащата и се намира в полето на неговото внимание до около шест-седем години. През това време активно се инициира мъжкото: волята, целеустрменността, логиката, образното мислене, паметта, вниманието, трудолюбието, отговорността и т.н. И най-вече, именно в този период се залага разбирането, че момичето се отличава от баща си заради своя пол. Това, че дъщерята прилича на майка си и скоро ще стане такава красива жена като своята майка. Именно в този период дъщерите обожават своите бащи. Активно проявяват признаци на внимание и влечение към бащите си. Добре е, ако майката подкрепя това, а бащата успее да покаже на дъщерята, че тя е прекрасна и той я обича. По-късно именно този опит от общуването с най-важния мъж в живота ще ѝ позволи да се преживява като привлекателна жена. Дъщери, които не са допуснати своевременно до бащите си психически остават момичета, независимо, че отдавна са станали възрастни.
След известно време е много важно бащата да пусне дъщерята обратно при майката – в женското, и също е важно майката да я приеме. Това се случва, когато момичето започне да усеща, че бащата обича майката повече от нея и че бидейки жена, майката е по-привлекателна и по-подходяща за бащата. Това е една горчива раздяла с най-добрия мъж, но е невероятно изцеляваща. Сега в момичето са инициирани мъжките принципи, което означава, че тя може да получи много в живота. Но най-важното, тя вече има щастлив опит да бъде приета и любима за един мъж. Връщайки се при майката сега цял живот дъщерята ще се изпълва с женското. Тази сила й дава възможност да намери добър партньор и да създаде семейство, да роди и възпита здрави деца.
Обикновено след подобно откритие майките се чувстват объркани и изпълнени с противоречия. Всички те задават едни и същи въпроси: „Какво се случва, когато не само че не обичам бащата на детето си, а дори го ненавиждам?! Него дори няма за какво да го уважавам – той е пропаднал човек! Аз трябва ли да лъжа детето, че баща му е добър човек? Та аз казвам на детето: ‘Погледни своя баща…. Моля те, само не ставай като него!’“ Или: „Когато виждам как дъщеря ми мръщи вежди точно като баща ѝ искам да убия и двамата!“.
Когато на нещата се гледа по този начин се появяват само гняв и отчаяние. Но сега става дума за детето, а не за партньорските отношения на жената. А за детето и двамата родители са еднакво значими и еднакво любими. Жената много често смесва своите партньорски отношения с родителските. За детето това е непоносимо. Жената казва на детето си: „Той е лош партньор за мен, значи той е лош баща за теб.“ Това са различни неща. Детето не трябва да бъде включвано в отношенията в двойката. Образно казано, вратата на родителската спалня трябва да остане завинаги затворена за него. Като в същото време и двамата трябва да останат напълно достъпни за него родители. Т.е. мъжът е двама различни човека – като партньор и като баща на детето. Детето нищо не знае за бащата като партньор. А съпругата не знае нищо за него като баща. Затова за жената той е само партньор, а за детето – само баща.
Майка, която не може да приеме бащата на своето дете, не може напълно да приеме и детето. Затова тя не може да го обича с безусловна любов. А тогава детето губи достъпа и до двамата си родители. Сега отношенията с майката ще бъдат тежки вътрешно. Детето или ще угажда на майката, боледувайки често (като така „изгаря“ агресията към майката) или активно ще протестира. Но нито в първия, нито във втория случай няма да има открита любов между майката и детето.
Между другото, хора, които не обичат себе си, смятат, че не са красиви и не приемат своята индивидуалност, а също и тези, които имат склонност към прекалено самоосъждане и осъждане на всички и всичко, са тези някогашни деца, чиято майка е осъждала и отхвърляла баща им в тях. Сега отношенията със самите себе си и с живота им се основават върху усвоения в детството принцип.
Но ако на жената все пак ѝ достигне смелост и любов към детето, за да не постави тежестта в партньорските отношения върху своето дете, да отдели в своята душа партньорските отношения от родителските, тогава в детето ще настъпи огромно психическо и физическо облекчение. (Много деца спират да боледуват след извършена психическа работа с тяхната майка.) Тогава, независимо от това, че родителите са се разделили или не се разбират, детето има достатъчно сили, за да продължи да живее.
Нашите предци са знаели тази закономерност: ако жената може да уважава своя съпруг, своите и неговите родители, то в такива семейства децата не боледуват, а техният живот се нарежда успешно.
Практиката ми с работа с деца, тийнейджъри и възрастни ми е показала, че най-силната човешка болка, имаща дългосрочни последици, това е болката от загубата на родителите в душата. Именно тази загуба често е причина за депресията.
Затова за облекчаване живота на детето и пълното му оздравяване е важно не толкова физическото присъствие на родителите в ежедневния му живот, колкото доброто и почтително отношение към тях в собствената му душа. Сякаш родителите никога не са изоставяли детето, а стоят зад гърба му. Стоят като ангели-хранители. И така от първия до последния ден в живота на човека. Не е случайно, че от десетте заповеди само една има обяснение и мотивиране – петата. „Уважавай баща си и майка си, за да живееш на земята дълго и щастливо.“ Именно това знание позволява на човечеството да оцелее, оставяйки духовно и физически здраво.
Само тогава, когато сърцето е изпълнено с уважение и благодарност към родителите, най-малкото за безценния дар на живота, може да се върви смело напред.
Искам да разкажа за един случай, който ярко илюстрира казаното тук. Към мен се обърнаха майка и баба на седем годишно момче. Детето имаше много тежко състояние: освен невероятно неуправляемата агресия имаше истерии, постоянна тревога, проблеми в училище, нощни кошмари, страхове, имаше и силни главоболия и мъчително усещане за втрисане по цялото тяло. Майката и бащата се бяха развели много отдавна. Детето помнеше баща си най-вече от фотографии. Целият си съзнателен живот то беше живяло с майка си и баба си. Детето беше точно копие на своя баща. Както във външения вид, така и в характера все по-често се проявяваха прилики. Единственото, което момчето беше чувало за баща си, беше това, че неговият родител е невероятно чудовище (майката и бабата не се скъпяха на епитети), а също и това, че за тяхна най-голяма мъка детето много прилича на това чудовище. И пред момчето беше поставена задачата да преодолее „злите“ качества и да стане добър човек. А при приемането пред мен седеше забележително дете, което имаше големи творчески способности, но за живота разсъждаваше така, сякаш е на не по-малко от седемдесет години. Всички заедно се заехме с работа: майката, бабата, момчето и аз. Първото, което направиха жените беше категорично да променят семейната политика.
Майката започна да разказва на сина си за това какви хубави качества има баща му. За нещата, които са били хубави в техните отношения. За това, че й харесва, че синът й прилича на баща си. Че той може да бъде абсолютно същият като своя баща. И най-важното, че синът не носи отговорност за техните партньорски отношения. И независимо от това, че те са разведени като двойка, като родители ще останат за него винаги заедно. А синът може да обича баща си точно толкова, колкото обича майка си. След известо време момчето написа писмо на баща си. Освен това постави фотография на баща си на бюрото си, а друга, по-малка, започна да носи със себе си в училище. След това в семейството се появиха допълнителни празници: рожденият ден на бащата; денят, в който бащата е предложил брак на майката; когато бащата е спечелил мач. И най-главното, сега, когато майката гледаше сина си тя с гордост казваше: „Колко много приличаш на баща си!“ Когато се състоя поредната ни среща майката сподели, че изобщо не й се е наложило да лъже – бившият съпруг наистина бил многостранна личност. А със сина започнаха да стават изумителни промени: първоначално изчезна агресията, после – страховете и болката; започна да има успехи в училище; изчезнаха злополучните втрисания; детето стана управляемо. И отново се върна към живота. “Не мога да повярвам, наистина ли бащата има такава роля?!”
Да, всеки от нас е продължение и резултат от сливането на два потока на живота: майчиното (и нейния род) и бащиното (и неговия род). Съглсявайки се с това в детето, приемайки неговата съдба такава, каквато му е дадена – ние му даваме шанс да расте. Точно това е родителската благословия за Живота.
Автор: М.В. Луковникова
Превод от руски: Виолета Спасова
Източник: http://econet.ru/articles/70850-otvergaya-ottsa