За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

сряда, 23 декември 2009 г.

Невербална комуникация по време на пренаталния процес

Невербална комуникация по време на пренаталния процес

Автор: д-р Дейвид Чембърлейн, 1995
Превод: Орлин Баев

• Бебетата в утробата, които имат нормален слух и нормална стимулираща среда, комуникират без помощта на думи, срички и фрази. Както знаем, езиковите способности започват да се появяват година или две след раждането. Плодът комуникира чрез движения, които са израз на неговите нужди, интереси и чувства и са или самоволни или като реакция на дразнители. Този модел на комуникация протича не само в утробата, но и след раждането и в продължение на целия жизнен цикъл, като представлява наистина универсален невербален език.

• В зависимост от развитието на сетивата си по време на напредването на предродовия процес, плодът извършва непрекъснат взаимообмен със средата около него. Езикът на тялото на бебето служи като реакция на разнообразни сетива: отговор на резките вкусови и обонятелни промени – като израз на удоволствие или неудоволствие. Реакция на силна светлина, шум, налягане или болка чрез жестове на самозащита или бягство. Реакция на различни стилове музика или чрез диво ритане или чрез успокояване и забавяне на движенията като израз на задоволство и почивка. Би трябвало да се вслушваме в езика на тялото на детето!

• Ултразвуковите наблюдения на поведението в утробата разкриват, че плодът е способен на силни емоции. Наблюденията правени межди 16-тата и 20-тата седмица от бременността по време на процедурата по амниосинтез (amniocentesis) ни разкриха преживяванията на плода, включващи страхови реакции с екстремни вариации в сърдечния ритъм и отдръпване от нормалното поведение за часове и дори дни. При повишаване употребата на амниосинтеза, бременните и лекуващите ги лекари са станали свидетели на агресивни действия към инжектиращата игла, като бебетата са я атакували интензивно и се опитвали всячески да я отместят и спрат интервенцията! Наблюденията с ултразвук над близнаци ни разкриват вроден език на тялото, който включва ръкостискане, целувки, игра, взаимно ритане и удряне. Способността за предродова комуникация е новост за психологията и медицината.

• Способността за сигнализиране на стрес чрез плач е твърде позната способност на младенците. Плачът може да бъде неудържим. На бебетата не им трябват уроци как да плачат, макар че възрастните имат нужда от уроци как да интерпретират плача на децата си. Техническите изследвания показват, че плачът съдържа много информация за болестта, вредната диета на майката и генетичните дефекти. Бебетата са чувствителни към плача на други бебета и правят разлика между животински, човешки или електронно възпроизведен плач. Най-силно реагират на плача на връстниците си – младенците от същата възраст като тях. Емоционалното вълнение, което провокира плача, вече присъства в утробата и плачът може да бъде чут ако в областта на ларинкса на плода достигне въздух. Вътрешноматочният плач се нарича „vagitus uterinus” (буквално: “утробен плач”) и е документиран както в литературата на древната, така и на съвременната медицина. Съществуват описани повече от сто случаи.

• Езикът на тялото на малкия човек е твърде красноречив по време на раждането: стиснати юмручета, изразяващи гняв или релаксирани жестове или дори усмивка, показващи удоволствие. Новородените ясно изразяват как се чувстват чрез кривенията на лицето, извивките на тялото си, маханията на ръчичките и крачетата си, като се изчервяват ядосано като раци, побледняват или посиняват опасно или гукат и бълбукат доволно. Тези очевидни способности за комуникация на неродените и новородени деца са следствие от впечатляващите им възприятийни способности.

• Бебетата започват да учат майчиния си език още от утробата. Изследванията с акустична спектрография показват, че първият плач на 900г. недоносено бебе вече съдържа интонацията, ритмите и други речеви специфики, които съвпадат с тези на майката. Това доказва, че в 26-тата седмица от бременността бебето вече е придобило някои от спецификите на майчиния си език.

• Скорошни изследвания разкриват, че плодът е способен на запаметяване на пасаж от история или рима, докато е в утробата – убедителна демонстрация на ранните способности за памет и учене. След раждането си, бебетата показват явно по-силен интерес към разговорите на неговия майчин език, отколкото на други непознати за него езици. Езиковите изследванията демонстрират, че бебетата на една година възприемат най-малките звукови единици на езика – фонемите – дори по-добре от възрастните. Установени е много високо ниво на четене по устните при бебетата, когато те бързо разпознават кой от записите които слушат съответства на образа на говорещо лице. Също толкова бързо те избират подходящ емоционално запис на говорещото лице пред тях. Като допълнение на способностите за четене по устните, бебетата, включително и недоносените, притежават толкова добри способности за лицево възприятие, че могат моментално да имитират широко отворена уста, изплезен език, мимическите експресии за щастие, тъга или учудване – наистина удивителни способности за комуникация.

• Новородените пристигат на този свят вече снабдени с универсалния човешки език на знаците, който започват да изразяват още от десетата седмица на бременността чрез целенасочените си движения. Тези движения са в отговор на цял спектър от развиващата се сетивност за: тактилност, топлина, вкус, обоняние, слух, зрение. Движенията на невербалната комуникация на плода са в отговор и на емоционалното и когнитивно състояние на майката, предавано директно по биохимичен път чрез пъпната връв. Комуникативният репертоар на неродените и новородени деца включва вербална и невербална експресия, цвят на тялото, емоционални реакции, плач, отдръпване, жестове с ръце, поредица от лицеизражения и имитация. Така, всяко дете е в състояние да комуникира с родителите си, да води диалог, да изпраща и получава съобщения – далеч преди развитието на уменията на вербалния език.

Превел: Орлин Баев
Източник: http://www.birthpsychology.com/lifebefore/comm.html

Brain stimulation – possibilities as a source of knowledge and treatment of disorders


Brain stimulation – possibilities as a source of knowledge and treatment of disorders.


Words on the article: “The forgotten era of brain”


As a “cognitive science” follower, while I was reading the article, several questions crossed my mind:
- The brain stimulation research obviously has enormous future and it is of utmost importance in the field of neuroscience – but, the conditions for actual research in neurosciences are provided exclusively to medical scientists. What kind of research can perform the cognitive scientist, if he does not have neither access, nor training for real work in medical labs?
- The most advanced neuroscience researches are done prevailingly in countries such as USA, Canada, UK, i.e. countries providing sufficient financial support for such works. As we can see from the example in the article, when Jose Delgado moved back to Spain, all his achievements vanished from the scientific scene – not because he stopped his work, but because of the economical and political reasons, promoting the findings of researchers only from the above mentioned countries. So, how the work of one cognitive scientist, presumably having access to medical lab and the training for actual work with invasive or non invasive brain stimulation – how this work can be heard world wide? What would be the possibilities for actual research of one cognitive scientist from Bulgaria in the specific conditions, provided by this country and eventually university?
- How one cognitive researcher from New Bulgarian University can perform real neuroscientific research if the university does not provide elementary conditions, such as availability of appropriate medical neuroscience labs, basic equipment such as MEG, fMRI, PET? How one cognitive scientist should proceed if his interests are namely in the field of neuroscience?
- What is the actual place of the cognitive neuro-scientist with educational background in “Cognitive Science”? Is he accepted in the neuroscience field world wide as equal and does he have equal possibilities, training and conditions that researches in this field with medical educational background have?
- Should the cognitive scientist take secondary place in this extremely interesting field and is this inferiority acceptable situation?

Some of the above mentioned questions are rhetorical, some are open for discussion.


The Pioneer in Brain Stimulation: Jose Delgado

As we see in the article, Delgado opposed his brain stimulation methods to the wide spread in the middle of 20-th century lobotomy. In the beginning he used wires and the experimental subject had to be immobilized in order the electrical stimulation via electrodes to be performed. Later he created wireless radio system that transmitted the signals to the implanted electrodes remotely. Jose Delgado tested his hypotheses on animals and humans and proved their plausibility repeatedly. He proved that one can control the behavior, emotional state and even the cognitive processes of the experimental subject by sending electrical impulses or biochemical substances to certain brain region. For example, Delgado used to demonstrate his achievements by spectacular manipulation of attacking Bull’s movements via energizing his caudate nucleus – brain region responsible for the voluntary movements. The research shows that influencing the septum limbic area could prevent or heal depression, moderate the chronic pain, treat bipolar disorder. Through such technology nowadays are healed Parkinson’s disease, epilepsy, Alzheimer’s disease, panic attacks, agoraphobia, and wide spectrum of neurotic disorder specific with increased fear and anxiety, so on.
So far, the results in this field are insecure and uncertain – they vary in different people and even in one person.
In his late work Delgado focused on non invasive brain stimulation methods, such as transcranial magnetic stimulation.

Future Applications

My predictions are that brain stimulation methods will be greatly improved in the next decades – both invasive and non invasive ones. The stimulation is already done thru electro magnetic or thru biochemical stimulation. I am sure in the next years we are going to witness more and more applications of the brain stimulation: for healing purposes – for mental, affective and neurological disorders, for behavioral disorders in the case of psychopathic subjects. Another application would be two way brain/mind and machine interactions, where one will be able to control certain technological systems directly thru his mind/brain activity. With the development of the cognitive science work on brain information processing, encoding, memory storage, thinking, attention, states of mind – cognitive processes will be assisted and much improved by interaction with computerized micro chips, helping in the memory storage, attention and thinking activities.

Brain stimulation is double edged technology and undoubtedly could be used for cognitive, emotional and behavioral manipulation on personal or mass level. In the forthcoming years the technology will become more precise and the possibilities for abuse will arise. Such possibilities are widely discussed and I am not going to talk about them in this short essay, but will just say that every technology can be used for various purposes, depending on the ethics and moral values and the mind of its users. The knife can be used for fruits pealing or for killing – depends of its user. The technology alone is neither good nor bad. It is just a neutral result of the human knowledge advancement.


Orlin Baev, cognitive psychologist and psychotherapist
Central and East European Department for Cognitive Science
New Bulgarian University, Sofia, Bulgaria

Невротичност и локализация на контрола при възрастни със заекване

Невротичост при заекващите

Кратко резюме (конкретни извадки) от дипломната ми работа на тема: "Невротичност и локализация на контрола при възрастни със заекване."
Не успях да намеря начин да публикувам и диаграмите, затова ще извлека само най-ключовите моменти от текстовата част като ви спестя голяма част от статистиката и формалното оформление...Оригиналната дипломна работа е в размер на 78 страници. Всички пропуснати диаграми, статистически изследвания, таблици, обстойни теории и разсъждения са в оригинала!


Надявам се, че материалите ще бъдат полезни за процеса на самопознанието ви!


Поздрави: Орлин Баев


Бъдете здрави!

Една моя дефиниция на заекването:



Заекването представлява проявената симптоматика на невротичния психичен защитен механизъм на Социалната Фобия на заекващия (Орлин Баев).



Руският медик и психотерапевт Д-р. Илья Юрьевич Рассказов /19/ е привърженик на една изключително състоятелна хипотеза относно етиологията на заекването, приемана от най-напредналите специалисти в тази област по света. Д-р Рассказов твърди, че заекването се случва само в случаите на социална комуникация, но не и когато човек е сам: ''Защо става така? Защо преобладаващото мнозинство от заекващи не изпитват трудности приупражняването на речта си насаме или при разговор с животни, с малки деца и т.н? Това е неоспорим факт, но въпреки това, в голяма част от литературата, посветена на заекването, той дори не се споменава.



Всеки психичен защитен механизъм притежава своя собствена невротична (несъзнавана) защита, насочена срещу преодоляването на проблема. Повечето от заекващите, както и изследователите на заекването виждат само неговата повърхностна видима част - симптоматиката на заекването, а несъзнавано пренебрегеват огромната несъзнавана психическа маса, която го поражда. Много заекващи, когато са питани как се чувстват емоционално и психически, отговарят че се чувстват прекрасно и че единственият им проблем е самото заекване. В същото време у тях се наблюдава видимо повишена тревожност, невротичност и психастенни симптоми, които са базисните предпоставки за конкретната проява на социална и в частност логофобия. При заекващите състоянието на стрес при общуване отдавна е станало норма и те са забравили, че е възможна социална комуникация лишена от провокираните от невротичността им стрес и тревожност.



Локус на Контрола



Локусът на контрола е психологическа концепция, която определя разликите между двата основни подхода при атрибурирането на събитията при хората: външен и вътрешен. При хората с вътрешна локализация на контрола (интернали), събитията се окачествяват като подвластни на техния собствен контрол. При хората с външна локализация на контрола (екстернали), събитията се окачествяват като зависими и следствие единствено от външни обстоятелства. Например, студентите с ясно изразен вътрешен локус на контрола приемат, че постиженията им зависят единствено от собствените им способности и усилия, докато студентите със силен външен локус на контрола смятат, че напредъка и постиженията им зависят от сляпата случайност и външните обстоятелства и като следствие от това е много по-малко вероятно да се трудят здраво за развитието си. От тук следва очевидната разлика между двата типа по отношение на мотивацията за постижения, като индивидите с вътрешна локализация на контрола имат по-силна нужда от постижения. Като следствие на външната локализация на контрола, екстерналите са склонни да смятат, че имат по-малък контрол върху съдбата си, по-податливи са на стрес и депресия.



Характеристики на двата вида локализация на контрола



Ротър (1966 /23/) вярва, че интерналите проявяват две есенциални характеристики:


-Висока мотивация за постижения

-Ниска степен на външна зависимост от обстоятелствата



Екстерналите от своя страна притежават следните характеристики:

- ниска мотивация за постижения, липса на амбиция

- висока степен на зависимост от външните
обстоятелства



Локусът на контрола и Атрибутивният стил



Атрибутивният стил (Обяснителният стил) е концепция, въведена от Лин Ивон Абрамсън, Мартин Селигмън и Джон Тийздейл (Abramson, Seligman, Teasdale, 1978 /32/). През 1995г. Бушанън и Селигмън (Buchanan and Seligman, 1997 /33/) издават книга, в която подробно преразглеждат тази тема. Атрибутивният стил включва в концепцията си локуса на контрола и добавя още два конструкта:

- Глобалност срещу локалност

- Стабилност срещу нестабилност



Приети са два атрибутивни стила : позитивен и негативен, като позитивният е свързан с оптимизма, а негативният с песимизма.



Позитивен атрибутивен стил :



Позитивният атрибутивен стил е свързан с оптимизма. Оптимистите обясняват събитията в живота си позитивно. Оптимистите обясняват позитивните събития в живота си като случили се благодарение на тях самите (вътрешна локализация на контрола). Те също така виждат позитивните събития в живота си като доказателство, че и за в бъдеще ще им се случват позитивни събития (стабилност), но и в други сфери от живота им (глобалност).



Негативен атрибутивен стил:



Негативният атрибутивен стил е свързан с песимизма. Песимистите имат негативен обяснителен (атрибутивен) стил. Песимистите вярват, че негативните събития са причинени от самите тях (вътрешна локализация на контрола), вярват, че една допусната грешка води до още грешки (стабилност) и провали и в други области (глобалност). Те виждат позитивните събития в живота им като случайности извън техния контрол (външен локус на контрола), които вероятно няма да им се случат повторно (нестабилност).





Кой тип локализация на контрола е по-желателен?



Най-общо казано, в психологическите кръгове е прието да се смята, че вътрешната локализация на контрола е по-желателна. Вътрешният локус на контрола може да бъде дефиниран като вътрешна дисциплина, самоконтрол, самоувереност и амбициозност. Изследванията достигат до следните факти:



- Мъжете като цяло са по-често интернали отколкото жените

- С напредване на възрастта тенденцията към засилване на вътрешния локус на контрола се засилва

- Индивидите заемащи по-високи постове в организационните структури имат по-силен вътрешен локус на контрола (Mamlin, Harris and Case, 2001 /28/)



Психологическите проучвания са открили, че индивидите с по-вътрешен локус на контрола статистически са по-благополучни, тоест постигат повече, заемат по-високи постове, получават повече материални и социални облаги, както и че са по-психически интегрирани и здрави.



Неврози и Невротизъм.




Невротизъм



В психологията невротизмът се разглежда като фундаментална личностова характеристика. Може да се нарече: “Устойчива тенденция за преживяване на негативни емоционални състояния”. Индивиди, които са склонни към невротичност, по-лесно и по-често изпитват чувства като тревожност, гняв, вина, страх, срам, депресия ( Matthews and Deary, 1988 /27/). Те по-трудно се справят с ежедневния стрес и по-често възприемат обичайни ситуации като заплашителни, а незначителните безпокойства като непреодолимо смазващи. Невротикът е прекомерно чувствителен, срамежлив, постоянно напрегнат и има трудности с контрола над импулсите си и отлагане на задоволяването на нагона към удоволствие, което е основна способност на цивилизования човек (Фройд /10/).



Според Х. Айзенк /14/ невротичността е състояние, което се характеризира с повишена емоционална възбудимост, предизвиква се от определени обекти или ситуации и почти винаги се отличава с дезадаптивност. Относно произхода на невротичността, Айзенк се присъединява към хипотезата, която отчита ролята на индивидуалната предразположеност. Сам по себе си стресът не е достатъчен за отключване на невротични процеси. Именно предразположението Айзенк обозначава с понятието невротичност (N). Айзенк разглежда невротичността като континуален признак, който се разпростира от “твърде незначителен” (но никога нула), до “твърде висок”. За лица с ниска степен на невротичност, за да се отключи невроза е необходим голям стрес, а за лица с висока степен на невротичност дори и най-незначителният стрес задейства в тях невроза. Следователно психогенното натоварване при външен стрес зависи от конституционалните фактори, определящи емоционалната стабилност или лабилност на индивида – неговата по-голяма или по-малка податливост към нервно разстройство.



Тоест, според Айзенк /14/:



НЕВРОТИЗМЪТ Е БАЗИСНА ПРЕДИСПОЗИЦИЯ ЗА РАЗВИВАНЕТО НА КОНКРЕТНИ НЕВРОТИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА!




Невротизмът е показател за слаба емоционална и социална интелигентност, тоест за незряла способност за осъзнаване, култивиране и сублимация на афективните психически компоненти и неумението за адекватен социален обмен (Goleman, 1997 /25/).


Според Невид и Ратус (Nevid and Rathus, p.62 /26/), невротизмът е състояние на емоционална лабилност! За пръв път терминът невроза е използван от шотландския медик Уилям Кулен през 1769г. като дефиниция на “Дисбаланс на емоционалните движения, причинен от общо разстройство на нервната система.”



Терминът невроза (още психоневроза или нервно разстройство) в съвременната психология се отнася към всяко психично разстройство, което въпреки че причинява дискомфорт, не променя когнитивните и рационални способности на индивида, както и не обхваща стабилното съществуване на аза и неговата функция на самосъзнание. Следващата степен на психична дисфункция е тази на психозата, при която азът с неговата способност за рационалност и самосъзнание бива силно повлиян, дори до положение на пълното отсъствие на тази психична инстанция и производните и функции ( в зависимост от степента на развитие на психозата).

Самата дума “Невроза” е съставна от двете гръцки думи: неврон и озис = болестен.



В психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд /10/, неврозата е - Неефективна несъзнавана стратегия на психичния механизъм за справяне с травмиращи изтласкани афективни преживявания от миналото, конкретно проявяващи се в хода на развитие на специфичната невроза чрез симптомите и. Според Фройд причина за повишаване равнището на невротизъм се явява потискането на нагонните влечения: секс и агресия (либидо – мортидо, ерос – танатос). Нагонните импулси се разпростират не само до физиологичните им прояви във вида на сексуален акт или агресивни действия, но биват преживявани и на афективно (емоционално) и когнитивно (мисловно) психическо равнище. Репресирането им от "аза" под влияние на моралните и социални норми води до нагнетяването им в несъзнаваното, в “ТО”, откъдето много по-силно и директно техните катексиси (комплекси) се проявяват в повишаване на общата невротичност и симптомите на конкретната невроза.




Алфред Адлер /24/ е виждал причините за невротизма не само в потискането на биологичните влечения, но и на социалните потребности. Една от основните изначално заложени в човека потребности според Адлер е желанието за доминиране (за власт, превъзходство). Задоволяването на тази потребност обаче винаги се натъква на обективни препятствия. Още в ранното детство е възможно при неподходящ семеен модел на възпитание детето да се чувства като слабо, незначително и зависимо от света на възрастните. Според Адлер това усещане е субективно и може да се появи и при привидно външно благополучие. Много често това субективно себевъзприемане преминава в живота на възрастния индивид като устойчива личностова диспозиция. Възниква т.н. от Адлер “комплекс за непълноценност” – дълбока субективна убеденост в собствената слабост, незначителност, неспособност и непълноценност във всяка значима за личността социална, професионална и междуличностна сфера на изява. За амбициозния индивид със силна мотивация за постижение и нужда от доминиране постоянното преживяване на комплекса за малоценност е изключително болезнено. Възниква силна фрустрация при сблъсъка с всяка обективна или субективна, но приета за такава несполука. Човек става прекалено обидчив и като защитна реакция – агресивен. Лесно се наранява и от най-дребните трудности. Самооценката и настроението на такъв индивид е неадекватна, като варира от силно положителна (маниакална) до силно отрицателна (депресивна). Прекалено силната невротична мотивация за успех и доминиране при наличието на актуална невъзможност за осъществяването и води личността до противоположен на търсения от него резултат – социална дезадаптация и вътрешен депресивен срив. Ако човек не осъзнае и сублимира психичните си наличности във връзка с релацията им със социалните процеси, не му остават никакви шансове да достигне желаните от него цели и да изпитва радост от осъществяването им.



Заекването като невроза.


Дали заекването е невроза, тоест психично разстройство, е щекотлив въпрос с нееднозначен отговор! Със сигурност може да се твърди, въз основата на многобройни изследвания, че заекващите като цяло страдат от логофобия (страх от говорене), което на свой ред предпоставя присъствието на социална фобия. Според руската и източноевропейски школи, заекването се обозначава като “Логоневроза” (речева невроза), която освен специфичната речева симпоматика на заекващия, включва и споменатите по-горе логофобия и социална фобия, обща генерализирана тревожност и засилено ниво на базисния невротизъм.



Според скромното мнение на автора на тази бакалавърска теза, изявеното предпочитание към авторите, подходите и класификацията на американските и западноевропейски учени до голяма степен се дължи на икономическото им влияние върху световната икономика и авторитарната силова позиция, която упражняват пряко или индиректно във всички социални сфери. Тази авторитарност съзнателно или несъзнавано определя до голяма степен изкуствено завишената представа за значимостта на постиженията на западната наука, докато тези на по-скромните икономически държави биват буквално оставяни в сянка и подценявани... Позволявам си да спомена този въпрос в тезата си, защото той пряко засяга отношението ми към разглеждания от мен въпрос, а именно: дали заекването е невроза?



Както вече споменах, според източно европейската и руска школи – Заекването е Невроза!



В средите на специалистите, третиращи проблема заекване, продължава дебатът дали самото заекване е причинител на логофобията, социалната фобия, наднормната невротичност и тревожност у заекващите или това са базисни диспозиции в тях, които причиняват, препораждат и спомагат за поддържането на заекването. Каквато и да е истината обаче, факт е, че в преобладаващия брой заекващи от цял свят споменатите невротични състояния са ясно изразени и присъстващи, което аргументира тезата ми за отнасяне на заекването към графата на неврозите (невротичните разстройства).



Експериментална Част




1. Цел на изследването



Целта на изследването се явява установяването на локализацията на контрола при лица със заекване и равнището им на невротичност.



2. Задачи на изследването



- Да се проведе експеримент, който да установи локализацията на контрола при заекващи и равнището им на невротичност

- Да се проведе експеримент с произволна извадка от флуентно говорещи хора, на които да се установи локализацията на контрола и равнището на невротичност

- Да се сравнят резултатите от двата експеримента и да се установи има ли съществена и значима тенденция за невротичност и локализиране на контрола при заекващите

3. Хипотези на изследването



1) Индивидите със заекване ще имат статистически значима по - външна локализация на контрола в сравнение с флуентно говорящите



2) Индивидите със заекване ще имат статистически значимо по-високо равнище на невротичност в сравнение с флуентно говорящите



ОБРАБОТКА НА РЕЗУЛТАТИТЕ



Средната стойност на локуса на контрола на експерименталната група (заекващи) е 10, а средната стойност на локуса на контрола на контролната група (флуентно говорящи) е 7. Тези данни ясно показват разликите в локализацията на контрола между заекващи и флуентно говорящи, поне в рамките на изследваните от нас две групи. Средната стойност седем говори, че изследваните лица (флуентно говорящи) са склонни да смятат, че резултатите в живота им са плод на техните собствени усилия и контрол. Средната стойност десет на експерименталната група показва, че изследваните лица (заекващи) са склонни да припишат успехите или неуспехите в живота си на случайността или външните фактори и смятат, че собствените им усилия и воля не са от решаващо значение за благосъстоянието и житейския им успех. Такива хора са склонни да се “носят по течението” на жизнения поток, като позволяват на външните обстоятелства да създават тяхната мотивация, разбирания и цели.



Както се вижда в хистограма (III), 70% от контролната група е с вътрешен локус на контрола и 30% с външен. В експерименталната група 85% е с външен локус на контрола, а 15% с вътрешен. Разликата е очевидна. Всъщност резултатите учудват дори изпълняващия тази емпирична разработка. В статистическите получените данни и в лаконичното определение “външен локус” кристално ясно се вижда личността, характерът и социалната реализация на заекващата личност. В кратките математически изразени данни в разглежданите тук хистограми е скрит нелекият и често абсурдно противоречив живот на един заекващ. Тъй като аз самият съм носител на нефлуентна реч и познавам от личен болезнен опит въздействието на речевата дисфлуентност върху комплексния живот на личността ми, разглежданите тук диаграми за мен са не само незначителни схеми или поредица от числа, но статистически изказ на наложеният от речевата дисфункция реален психически и социален товар. Товар, който един заекващ, въпреки усилията си често е обречен да носи през целия си живот! Както показват таблиците – заекващите са преобладаващо индивиди с външен локус на контрола – психологически конструкт, оформен в тях от езиковата невъзмобност за пълноценна социална интеракция. При една много голяма част от заекващите обаче, външният локус на контрола е само привидна, наложена от грубата и жестока ръка на проблема им маска. Ще изясня становището си в изводите и заключението по-долу.



В таблица (IV) се вижда, че нивото на значимост Sig. (2-tailed) e 0.001 < 0.05, което означава, че по променливата локус на контрола има статистически значима разлика между лицата със заекване и тези с флуентен говор.

Проверката е направена с теста на Levene. Лицата, които заекват, са със значително по-външна локализация на контрола (М=10) в сравнение с незаекващите (М=7). С други думи, изследването потвърждава издигнатата хипотеза.
Заекването, подобно тежки метални окови възпира хода на свободната реч на дисфлуентния говорител. Възможно е мотивацията за постижения, амбициозността, нуждата от постижения и независимостта от невербални външни обстоятелства при даден заекващ да са високи, но наличието на липса на възможност за адекватно вербално социално функциониране да блокира въпросните конструкти, като създава привидно външна локализация на контрола. Наличието на такава невъзможност за реализация на вътрешната мотивация за постижения нужда от успех са част от предпоставките за наличието на повишена невротичност при индивидите със заекване.



Невротичност при Заекващите



По отношение на психологическия конструкт “неврастения” статистически значима разлика между двете групи отново не се наблюдава. Въпреки това, в хистограмата забелязваме известно завишение на средната стойност на неврастенията. Според изпълнителя на експеримента, като носител на речевата специфика на заекването и непредубеден наблюдател на хора със заекване, това завишение представлява страничен резултат от склонността към депресия на заекващите. Тази склонност редуцира работоспособността, жизнения тонус и резултира в симптоми, подобни на тези на неврастенията – занижена работоспособност и концентрация, раздразнителност и избухливост. Такива симптоми се наблюдават при заекващите по-често отколкото при флуентно говорящите, отчасти поради базисната по-висока невротичност у тях и отчасти поради когнитивния и афективен дисонанс в следствие от липсата на възможност за адекватно справяне с ежедневните вербални социални изисквания на цивилизования член на обществото. И ако по отношение на неврастенията се наблюдава незначително и без статистическа значимост завишение на стойностите на конструкта, то при психастенията разликата е значима.



Между контролната и експерименталната група се наблюдава статистически значима разлика по отношение на психологическия конструкт “психастения”. Както съм обяснил по-горе, психастенията е синтетично понятие, характерно по-скоро за източно европейската и руска психология, което се характеризира с нерешителност, неувереност и емоционална лабилност. В следствие на логофобията и социалната фобия, която заекващите развиват поради речевите си особености, неспособността за адекватна, прецизна и навременна, с подходяща интонация, тембър, темпо и ритмика реч, поначало засегната от заекването, се амплифицира допълнително. Заекващият ежедневно се сблъсква със ситуации, при които му се налага или да преодолее психическите си реакции към несъвършената си реч или да отстъпи в мълчание и пасивност. Огромната маса заекващи предпочита второто, като в хода на годините бягството от реалната социална роля на заекващ резултира именно в психастения.



Ярко открояваща се статистически значима разлика се наблюдава при депресията. За конкретните две извадки фактите говорят сами по себе си. Що се отнася до заекващите като цяло – от позицията на заекващ и член на националното сдружение за инициативи по заекването (СИЗ), тоест човек с преки наблюдения по въпроса, наемам се да твърдя, че депресията е добре познат спътник в жизнения път на преобладаващото болшинство от хората с подобна речева патология. Колкото и оптимистичен да е конкретният индивид, носител на речевата патология на заекването, при ежедневните сблъсъци с неумолимостта на проблема си, с неговата ригидност и невъзможност за повлияването му, в един момент от жизнения цикъл, депресията заявява присъствието си в живота му.
Конкретно при двете изследвани извадки, обект на това емпирично проучване, средната стойност на депресията при контролната група е 3.2, а при експерименталната група – 5.3. Нивото на значимост (sig 2 - tailed) е 0.003<0.005, тоест присъства добре откроена статистически значима разлика.




Краен Анализ на Невротичността:
Както се вижда на таблицата по-горе, при общото сумиране от сбора на резултатите по осемте скали, нивото на значимост Sig (2 tailed) е 0.003<0.005, тоест получаваме статистически значима разлика. Това потвърждава издигнатата хипотеза за статистически значимо по-високото ниво на невротичност при заекващите, в сравнение с флуентно говорящите.




Според някои актуални изследвания (Маргарита Станкова, 2006; Мария Манева, 2007), нивото на тревожност и невротичност при индивиди със заекване, които все още не осъзнават наличния проблем (деца), е значително завишено – тоест наличната тревожност е важна предпоставка за възникване, поддържане и препораждане на заекването. От друга страна самото заекване, със свързаните с него вербални трудности в контекста на незаменимата важност на речта в социума, е мощна предпоставка за пораждане и поддържане на високо ниво на тревожност и обща невротичност, проявена в специфични невротични състояния. Както видяхме по-горе, според резултатите от проведеното емпирично проучване с теста на А. Кокошкарова “скрининг на неврозите”, по отношение на изследваната извадка от 20 заекващи, такива състояния са депресията и психастенията.



ИЗВОДИ




Настоящата бакалавърска теза потвърждава издигнатите хипотези, тоест заекващите индивиди имат превалентно външна локализация на контрола и повишено ниво на невротичост като цяло.



1. Локус на контрола:
Според настоящото изследване заекващите имат преобладаващо външна локализация на контрола. Дали това е резултат обусловен единствено от речевите особености на заекващите, служещи като посредник между вътрешнопсихичния им живот и социалната среда или е следствие от по-дълбоки, чисто психологични причини – тревожност и базисна невротичност – това е спорен и неизяснен засега въпрос. Каквито и да са предпоставките за такъв резултат – повече или по-малко привидни или пък дълбоко психично базирани, фактите от изследването говорят сами по себе си. По отношение на психологичния конструкт “Локус на Контрола” заекващите споделят превалентно външна локализация на контрола. Външната локализация на контрола при заекващите е една полезна статистическа категоризация по отношение на хората носители на дисфлуентна реч. Тази класификация обаче, пренесена в актуалния живот и ежедневие на заекващия човек, представлява реален психичен конструкт, устойчива диспозиция, която превръща живота на заекващия в пасивно преминаване през жизнения цикъл. Ако външната локализация на контрола е действителна и естествена характеристика на вътрешнопсихичния живот на заекващите, която не е свързана с речевите им особености и не представлява тяхно следствие, животът на един заекващ, въпреки говорния му проблем би бил безоблачно спокоен. Моите наблюдения както върху собствените ми психични движения като носител на логоневроза, така и върху живота на много други заекващи, говори обаче, че показателят “Външен Локус на Контрола”, получен при това изследване представлява единствено резултат на речевите особености на заекващите, а не тяхна устойчива интрапсихична диспозиция. Разбира се, за да се установи това със сигурност, изследванията трябва да продължат с нови проучвания на психохарактеристики на заекващите такива като мотивацията за постижения, която е сърцевината на конструкта локус на контрола и индикира действителния вътрешнопсихичен живот на индивида. Такова конкретизиране на изследванията, които предстои да бъдат направени за в бъдеще, ще изясни проблематиката на по-задълбочено ниво. В заключението ще хвърля допълнителна светлина по въпроса.



2. Невротичност при заекващите:
изследването показва статистически значимо завишено ниво на невротичност у заекващите като цяло, както и конкретно по скалите “депресия” и “психастения”. Тези резултати практически доказват становището на източноевропейската и руска школи в психологията, които отнасят заекването към невротичните състояния (неврози). За разлика от западните школи по речева терапия, които имат склонност да реферират към заекването като към самостоятелно речево разстройство, източноевропейските школи в психологията ясно определят заекването като логоневроза – речева невроза, невротично речево разстройство, като така го причисляват към общото семейство на невротичните разстройства.



3. Бъдещо развитие на изследванията. Заекването е недостатъчно проучен проблем и както теорията относно етиологията, така и терапията му за в бъдеще подлежат на сериозно развитие. Въпреки съществуващите звания доктор, доцент и професор по речева терапия (логопедия), мога смело и основателно да заявя, че прогресът към практическо разкриване основите на етиологията, както и терапевтичните подходи третиращи заекването, са едва в кърмаческа възраст.





Забележка: Проучването не претендира за категоричност и окончателност на изводите си по причина на ограничения брой на изследваните извадки – двадесет индивида във всяка група.



Заключение



1) Локус на контрола – заключение



Заекването е сложен проблем, който ежедневно причинява сериозни трудности в живота на заекващите. Във време, когато свободата на словото е неотменно право на всяка личност, един заекващ непрестанно се сблъсква с неумолимата стена на речевите си блокове.



Още от детството си, в процеса на формиране на характеровите си особености, заекващият постепенно започва да осъзнава това, че е различен. Детето желае да разкаже случка или филм на другарчетата си, да бъбри спокойно за какво ли не като тях. Но – не може.



Постепенно в детето се формира логофобия – страх от речевите му неуспехи, от реакцията на околните, от напрежението на чрезмерните усилия нужни за словообразуване и липсата му на контрол над речта. Появява се срам, който представлява страхова разновидност – страх от мнението и реакцията на обществото.



С годините на речеви неуспех и въпрепятстване изявата на либидните пълнежи във вербална форма, в заекващия младеж се появява чувство за вина. Вина, че не може да контролира нещо толкова елементарно, нещо, което дори едно три годишно дете изпълнява без никакви усилия. Вина от несъвършенството си. Нерядко заекващите са носители на завишен перфекционизъм, който излишно подсилва страха им от вербален неуспех и вината след фактически неизбежния такъв. Вината е вид автоагресия, която безмилостно разяжда емоционалния интегритет и благосъстояние на заекващите.




Негативните емоции, породени от реакциите спрямо речевата специфика на неплавната реч постепенно се хронифицират в една постоянно съпътстваща афективния живот на заекващия тревожност. Голям брой изследвания показват поначало значително завишеното ниво на невротичност и тревожност при заекващите, дори и в най-ранна възраст, когато все още не осъзнават проблема си. С годините на вербални провали и все по-пълното осъзнаване на изключителната важност на речевата комуникация във всяка една област от междучовешките отношения, въпросните емоции на страх и вина, които ежедневно биват изтласквани в несъзнаваното на заекващия, се проявяват най-често в симптомите на генерализирана тревожност, социална и логофобия.



Дали вродено завишените показатели на тревожността у заекващите обуславят тази симптоматика или самото заекване с придружаващите го реални социални, междуличностни и професионални трудности и неуспехи я предпоставя, не се знае. Най-правдивото според мен заключение е, че и двете – заекването само по себе си и склонността към тревожност – заедно предпоставят логофобията и социалното отдръпване на заекващия.



Вътрешният локус на контрола е съвременен израз на винаги познати на човечеството качества като афективна самоувереност, когнитивна и поведенческа независимост, наличие на добре изразен силен либиден пълнеж – психична сила и ясно самосъзнание, здравословна амбиция и мотивация за постижения.

Както споменах, заекващият индивид в резултат на речевите си особености и сблъсъка им със собствените му и социалните очаквания и реакции, като правило развива афективна лабилност, неувереност, тревожност и като следствие на това – депресивност и отбягване на социалните интеракции. А именно в тези интеракции се дефинира и изразява качествено локализацията на контрола. Емоционалната тревожност на един заекващ е обратно пропорционална на характерната амбициозност, решителност и мотивация за успех и постижения на индивид с вътрешен локус на контрола.



Що се отнася до когнитивната и поведенческа независимост, изразени в процеса на обществените ваимодействия, нека онагледим ситуацията в която се намира заекващият с един пример: Заекващ е поставен в ситуация на вербален спор, чрез който трябва да изрази становището си по дадена тема. Но – той не успява да изкаже мислите си – няма вътрешният контрол над вербалния им изказ. Като следствие от липсата на контрол над речеобразуването и поради огромната роля на речта в социалните процеси, възможността му за контрол над външните обстоятелства и поведенческа независимост автоматично бива стеснена до минимум.



Като притежаващ речевата специфика на заекването и от опита си с общуване с други заекващи, мога да кажа, че често изглеждащата външна локализация на контрола при някои заекващи е единствено привидност. Често зад изглеждащото пасивно поведение на заекващия, продиктувано от реално породената от заекването му външна локализация на вербалността и поведението му (трудно поддаващи се на съзнателния му контрол), се крие силна емоционална мотивация за постижения, амбиция, когнитивна независимост и асертивност. Именно в сублимирането на превърналите се в емоционален модел афективни компоненти на вина и речеви страх и превръщането им в асертивна нагласа на съзнанието, се крие ключът към успеха на заекващия.



Дълги години заекването му го е ранявало и подчинявало, но подобно на зрънце пясък в съзнанието му, то се е превърнало в бисер. През годините на трудности, зрънцето пясък, наречено заекване, е тласкало носителя си към търсене, изследване и го е карало да отделя психичните сокове на свободната си воля, с които той е обвил зрънцето пясък и го е трансформирал в перла. Перла, която е превърнал в импулс за постижения и мотивация за успех!



Ще разгледам някои от въпросите на адаптирания за български условия тест за локализация на контрола, за да илюстрирам тезата си за привидността на получените резултати в тази емпирична разработка:



6) (А) В края на краищата човек получава уважението, което заслужава.

(Б) За съжаление човек често остава непризнат, независимо какви усилия полага.



Коментар: По-голямата част от заекващите обикновено предпочитат отговор (Б). При един заекващ често усилията, положени за постигане на дадено постижение, са далеч по-големи, а пътищата за постигането му несравнимо по-обиколни, а резултатите от усилията на заекващия са много по-несигурни. Това е така, защото нефлуентният индивид с всички възможни средства избягва директната комуникация, а разчита на опосредствено общуване от рода на мейл, невербални тестове и писмени изпити и пр. Но качествата на личността се оценяват при пряко общуване – особено професионалните. Заекващият може да бъде изпълнен с амбиция, да е силно мотивиран към постижение, да притежава ясна когниция и собствено становище, но да не може да изрази това становище, да не може да реализира тази ясна когниция и амбиция – единствено поради речевата неплавност, която проваля осъществяването на целите му. Изводът тук е, че външно погледнато, такъв заекващ притежава външна локализация на контрола, но това заключение всъщност се основава на външни факти, без да се отчитат реалните психични съставки на индивида.
,br>

7) (А) Без да знам защо, понякога върша неща, които не бих искал да върша в действителност
(Б) Винаги контролирам действията си



Коментар: Отговорът, даден от нефлуентен човек, ако той е честен със себе си, винаги е (А). По отношение на речта си, един заекващ никога не може да е сигурен, че ще бъде в контрол и ще може да моделира словото си така, както би искал. Такъв отговор прибавя още една точка в полето на външния локус. Дали обаче тестът в този случай показва реални резултати и при хора с увреждания, в частност при заекващи? Не мисля. Локализацията на контрол би трябвало да измерва ендогенна устойчива психологическа характеристика, а в случая подобни въпроси отчитат единствено видими прояви, които в случая, както обясних, не е задължително да отговарят на психологическата характеристика.



10) (А) Винаги е възможно да контролираш поведението си

(Б) Когато определени неща се случват с мен, често не мога да контролирам реакциите си

11) (А) Когато си правя планове, винаги съм почти сигурен, че мога да ги осъществя

(Б) Не винаги е разумно да се планира дългосрочно, защото много неща зависят от случайността



Коментар: Във въпросите 10 и 11 отговорите (А) са показател за вътрешна локализация на контрола. Според емпиричната ми разработка обаче, отговорът на заекващите по-често е (Б), който отговор показва липсата на контрол при определени ситуации, както и несигурност при планиране поради зависимост от неконтролируеми фактори (случайност). Тази липса на контрол в случай на флуентен индивид без увреждания действително е проява на външна локализация на контрола. При заекващата личност обаче това не е показател. Не е, защото дори при изгаряща амбиция и мощна мотивация за постижение, които са действителните показатели за вътрешна локализация – заекващият не може да е сигурен в контрола над речта си – тя за него винаги е неконтролируем фактор – случайност. Тук възниква въпросът – доколко подобен тест е валиден при носители на речева дисфлуентност, както и при хора с увреждания въобще (в по-цивилизованите държави от тази, в която се намираме, заекването се смята за disability и заекващите се ползват от всички положителни опции на този статус)? В случая към крайната субективност и несигурност на психологическите въпросници по принцип, се добавят допълнителни фактори, които при по-внимателен поглед над получените резултати относно измервания конструкт при конкретните психологически характеристики на дадената експериментална група и техните взаимодействия със социалната среда, правят резултатите от теста крайно недостоверни (въпреки статистическата си достоверност)!





2) Невротичност при заекващите - заключение



Проучванията от цял свят показват както наличието на невротичност у заекващите като базисна характерова и темпераментова диспозиция, така и като следствие от емоционалната им реакция от присъствието на вербална дисфлуентност в социалните им интеракции. Това заключение поставя сериозни изисквания пред бъдещото развитие на терапията на заекването, като прехвърля третирането му върху базата на многоспектърен подход, който включва както чисто логопедични, така и психотерапевтични и медикаментозни методи. Получените в това емпирично изследване резултати за повишеното ниво на невротичност при заекващите поставя изисквания към третиране на цялостната личност на заекващия, преконструиране на характеровите и темпераментови черти от фундаментална невротичност в психическа устойчивост, емоционална стабилност и интеграция.



Крайният резултат от проучването на невротичността в това емпирично изследване говори потвърждава издигнатата хипотеза, че заекващите имат по-високо ниво на невротичност от флуентно говорящите индивиди. По две от скалите: “депресия” и “психастения”, имаме статистически значимо по-високи данни при заекващите. По скалите “лъжа”, “деперсонализация и дереализация”, “хистерия” и “неврастения”, заекващите показват по-високи резултати, но без да влизат в статистически значими граници. Сумирането на натрупването от двете скали със статистически значимо по-високи резултати (депресия и психастения) плюс четирите скали с по-високи данни на експерименталната група, резултира в крайните статистически значимо по-високи стойности на общия резултат от сумирането на всички скали.



Интересни резултати при изследваните две извадки имаме по скалите “вегетативни разстройства” и “хипохондрия”, където средните стойности на контролната група (флуентно говорящи) са по-високи. Това показва, че изследваната експериментална група няма ексесивно невротично фиксиране върху здравословното си състояние, както и болестни отклонения по-тежки от тези на контролната група. Това дава право на изследователя да заключи, че заекващите не са соматично болни индивиди, а нормални здрави личности.



Статистически значимо по-високите данни по скалите депресия и психастения показват ефекта от речевата дисфункция върху техния интраперсонален и социален живот. Заекването изправя носителя си пред постоянната дилема да замълчи или да се изрази с цената на разкриване на всеослушание на недъга си. Мнозина заекващи по-често предпочитат пасивността на вербалното оттегляне, който избор е източник на тяхната нерешителност и неувереност, тоест психастения. Липсата на нормално задоволяване на нуждата от социална комуникация, мотивацията за постижения и изява създава порочен кръг на интеракция между “Аз” и “То”, водещ до симптоматиката на депресията.



Каквато и да е етиологията на заекването, в преобладаващото мнозинство от заекващите се наблюдава повишена невротичност. При тези с хередитарно заекване, невротичността присъства като наследствено предаден невротичен темперамент. При всички видове заекване, каквато и класификация на проблема да използваме, реално присъстващият конфликт между желанието за вербален изказ и невъзможността за такъв в контекста на изключителната роля на речта в социалния живот, предпоставя условия за възникване на невротични състояния. Както видяхме от настоящото изследване, такива състояния са най-често депресията и психастенията (неувереност, нерешителност...).



И все пак, нима заекването прави хората, които го притежават толкова различни или нима предпоставките, които го пораждат, са толкова патологични, че да имаме основание да наречем заекващите невротици? Въпросът е важен дотолкова, доколкото имаме право да наречем преобладаващата част от съвременния социум невротичен. Според Фройд (“Неврозите”), всеки т.н. “нормален” член на обществото по презумпция е невротичен, като невротичността му е нужната цена, която заплаща, за да се вмести в социалните стандарти.



Заекването може да бъде и инструмент за психическо развитие и интеграция. Като камъче в обувката, то никога не дава мира на притежателя си. Заекващият преживява за нищожна единица време толкова сблъсъци между различните компоненти на собствената си психика и обкръжаващия го свят, колкото друг напълно необременен с подобна проблематика индивид преживява за целия си живот. Конфликтите между вътрешната му мотивация, нейната вербална изява и реалното социално себеосъществяване могат да послужат на заекващия като мощен постоянно наличен психичен импулс за самоанализ, осъзнаване и проникване в душевните му процеси!



Бъдете здрави!


















Размисли върху книгата на Петър Тонев „Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”

Размисли върху книгата на Петър Тонев

„Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”


Първа Глава: Същност на Заекването

Заекването е говорно разстройство, което засяга над 60 000 000 души от цялата планета. В България носителите на синдрома са около 80 000. Според английското списание “Speaking out”, на всеки 7,5 секунди в света се ражда човек който ще заеква.

Книгата е резултат от над тридесет години речево измъчване на автора, петнадесет години работа като речеви терапевт, лично обучение в западна Европа и САЩ, прочит на десетки хиляди страници от книги, статии, доклади, участие в международни научни конференции и семинари във връзка със заекването, както и на разговори с университетски преподаватели и заекващи от цял свят.

Заекването в нашата малка страна е неразорана нива, за него е трудно да се намери каквато и да е информация, а още по-малко достоверна и засягаща неврозата в целостта й. Подобно на автора на книгата Петър Тонев, най-видните и успешни терапевти на заекването от цял свят са бивши заекващи: W. Johnson, M. Fraser, J. Sheehan, Charles Van Riper, H. Gregory, B. Guitar, W. Manning, D. Breitenfeldt, F. Murray, E. Boberg, A. Starke и др.

Ако човек не е страдал от заекване поне 20-30 години от живота си или пък не е живял със заекващ поне също толкова години, е трудно или дори невъзможно да разбере и вникне в дълбоките пластове на проблема. „Ние изпратихме хора на Луната, но все още не можем да решим проблема заекване!”, казва приятел на автора. За „Космоса” заекване все още няма радикални и бързи решения. За преодоляването му е нужна системна работа и дълбока мотивация в продължение на дълги месеци, години, а за някои дори цял живот!

Заекването е многомерен проблем, който чрез промените в артикулацията, гласа, езиковата репресия директно въздейства върху изявата на заекващия в обществото, междуличностните отношения и оттам и на психо-емоционалното му състояние! Преживяванията от постоянното присъствие на заекването са далеч по-големи, отколкото видимата речева дисфункция. То се отразява върху целия съзнателен живот и води до страх от говорни ситуации, присмиване и социално отхвърляне. Съзнателно или несъзнателно се формира поведение на мълчание. Затормозяването от заекването особено силно тегне над високоинтелигентните и притежаващи дар слово заекващи! Много умни и способни заекващи се лишават от желаната професионална реализация потискани от проблема си и отказват да приемат професия или кариера свързана с по-висок престиж и финансово възнаграждение просто защото ще им се налага да говорят повече.

Дългогодишните наслоявания на заекването водят до чувството на срам, вина, глождещи съмнения, фрустрация, безпокойство, тревожност, ниска самооценка и депресивност.

Заекващите често са принудени да търпят познати и непознати, които се опитват да довършват изреченията им и да им дават безсмислени съвети от рода на: „Успокой се!”, „Говори по-бавно!”, „Поеми си въздух дълбоко!”, „Не се притеснявай!” и прочее, сякаш е толкова лесна и проста работа да говориш без заекване и ти сам до този момент не си го проумял. Същите плиткоумни и лишени от проницателност съвети и подходи използват много логопеди и цели школи за „лечение” на заекването… Заекването поставя на сериозни изпитания нуждите на заекващия от междуличностно общуване, от човешката нужда да споделиш, да се изявиш всред компанията си, да разкажеш виц или случка, да поговориш спокойно, да обмениш мисли и сърдечни чувства.

Дефиниции за Заекването:

В отговор на вечния и неполучил истински отговор въпрос какво е заекването, освен краткото азбучно определение: „Заекването е разстройство на ритъма на речта.”, са дадени много други формулировки. Ето някои от тях:

Чарлз Ван Райпър: „Заекването е отношението на хората които заекват към речевата ситуация!”

Уендъл Джонсън: „Заекването е това което заекващият прави когато:
1) очаква да се появят моментите на заекване,
2) страхува се от тях,
3) вълнението му се повишава при предстоящ разговор и
4) се опитва по някакъв начин да избегне речевата ситуация.”

Робърт Уест: „Заекването е разстройство или аномалия при речевите комуникации, при които артикулацията се нарушава спазматично и най-силни спазми настъпват когато говорещият си самовнушава че събеседниците му го разглеждат като заекващ и го приемат за такъв!”

Джоузеф Шийхан: „Заекването е разстройство на социалната представа за себе си!”

Брутън и Шумейкър: „Заекването е форма на разстройство на речевата плавност, породена от обусловени отрицателни емоции!”

Експертите от световната здравна организация(1977г.) са приели, че: „Заекването е разстройство на ритъма на речта, където индивидът знае много добре какво иска да каже, но в същото време е неспособен да го направи по естествен начин поради неволеви повторения, удължавания и блокирания на определени звукове.”

Като едно от най-пространните и всеобхватни дефиниции за заекването, неизменно цитирано във всеки фундаментален труд от последните десетилетия, е това на M. Wingate(1964):
Заекването е:
1) Нарушение в плавността на вербалното изразяване, което се характеризира с неволеви (слухово доловими или не) повторения или удължения при изказа на речеви елементи: звукове, срички и думи. Нарушенията обикновено се появяват често, имат специфичен характер и невинаги са контролируеми.
2) Понякога нарушенията са придружени от допълнителни движения, които обхващат целия говорен механизъм, а също така и различни части от тялото при подготовката или по време на речевата продукция. Тези прояви са свързани с усилие.
3) Също има доста чести индикации и изводи за емоционални състояния, като се тръгне от основните: вълнение или напрежение и се стигне до повечето специфични преживявания от негативно естество като страх, смущение, фрустрация и т.н. Непосредственият източник за заекването са некоординации, проявени в периферния речеви механизъм. Основната причина за тези некоординации вероятно е комплексна или много дълбока и досега не е изяснена.”

Тук умишлено изключвам някои припокриващи се дефиниции цитирани от автора и други такива засягащи единствено видимата речева част на проблема, за да постигна яснота и сбитост на резюмето си и за да следвам основния дух на книгата.

Накратко: основните дефиниции на заекването се спират на една или няколко от посочените по-долу страни на проблема:
- открити прояви
- вторични симптоми
- чувства и отношение
- реакции на избягване и криене
- контрол на речевото поведение
- ритъм и темпо
- етиология
- начални проявления, свързани с възрастта
- слушателско възприемане и реакция и пр.

Етиология (причини за възникване) на Заекването

На въпроса как и защо възниква заекването са дадени много отговори, които обаче представляват единствено недоказани хипотези. При едни деца то възниква плавно и незабележимо и постепенно се увеличава с годините, при други възниква след известен емоционален стрес и настъпва взривно. В последния случай родителите и преподавателите търсят обяснение с повода, отключил проблема, но не се питат защо от всички засегнати от емоционален стрес деца единствено при някои от тях се развива заекване. В световната история и дори понастоящем милиони деца от цял свят преживяват кошмарни събития и далеч по-стресиращи ужаси, но малцина само от тях развиват говорна дисфлуентност. Никой засега няма категоричен отговор на въпросите относно етиологията на заекването и предположенията засега витаят около редицата фактори които предразполагат, засилват и затвърждават заекването. Основно заекването се появява във възрастта между 2 и 6 години и ако не бъде терапевтирано и преодоляно веднага след появата си има силна опасност да бъде хронифицирано.

По-долу съвсем накратко ще се спра на основните хипотези, предлагани от изследователите на заекването в световен мащаб:

Физиологични фактори:
1) Генетична предразположеност: Приема се че голяма роля в появата на заекването играят генетичните предразположености, а зад тях стоят поведенческите, ментални и емоционални модели, закодирани на хромозомно ниво в геномната памет на предците от рода на заекващия и съответно предадени на самия него. Евентуални стресови преживявания, свързани с речевата функция, предизвикали тежка психотравма и създали предразположеност именно към речева патология в рода биха могли да бъдат предпоставка за появата на заекване в определено звено от родословното дърво – в дете, при което и най-малкият повод – стресоген, отключва речево разстройство. Във всеки случай, както авторът подчертава, не става дума за моногенно предаване, тоест за 100% вероятност за възникване на заекване, а за полигенно, тоест за наличието на известна предразположеност към това разстройство.
Пишещият това резюме е склонен да подчертае важността на хипотезата за генетичната предразположеност, тоест за хередитарната природа на заекването.
2) Сензомоторни и речеви умения: Има изследвания, които са установили, че при децата със заекване скоростта на реакция на визуални и аудиторни дразнители е по-забавена от тази на деца без заекване.
3) Мозъчно функциониране: според някои изследователи причината за заекването е преразпределяне на речевата мозъчна функция от лявата мозъчна хемисфера едновременно и в дясната, което води до дисбаланс и смущения при предаване на нервните сигнали до речевите органи, един вид битка между двете полукълба.

Речеви и езикови фактори:

Възрастта на появата на заекването обикновено съвпада с тази на оформяне на речевата функция в човека, на развитието на речевия апарат, трупането на запас от лексикон и усвояването на езиковите конструкции. Това е уязвима възраст и речевата функция е лесно уязвима. Спомагателни фактори за нарушаване на плавността на речта при детето могат да бъдат:
- Бързата скорост на говорене на родителите
- Честата употреба на многосрични думи, сложни синтактични конструкции, билингуални семейства
- Чести прекъсвания на речта на детето и високи изисквания към вербалната му изява
- Показване на отегченост да се слуша речта на детето
- Нервност и припряност при говорене с детето
- Възбуденост на детето
- Желание на детето да каже много неща за кратко време

Психо – емоционални и социални фактори:


Дали заекването може да се развие от травма или уплаха в семейството? Научни доказателства за това няма, но има много описани случаи на уплаха от животно, автомобил, семеен скандал и други, които са отключили заекването. Тези събития са по-скоро спусъкът, който задейства скритата причина на заекването, но не и първоизточник на проблема. Много родители твърдят също така, че детето им има максималистично поведение, перфекционизъм и че е силно тревожно и чувствително. (Бел. Ред. – в подкрепа на последното искам да спомена че в началото на 2006 година Българският медик и Доктор на Науките по Психология и Логопедия Маргарита Станкова защити Научен Труд във връзка с тревожният темперамент на децата със заекване, в който статистически потвърди горната теза за наличието на засилена тревожност, дори и при най-ранната възрастова група от заекващи деца, които все още не осъзнават проблема си).

Психомоторен капацитет:

Това е оригинална теория предлагана от Господин Петър Тонев.

Плавността на речта се влошава и повече моменти на заекване настъпват при:
- психическо изтощение
- продължително говорене
- продължително психическо и физическо натоварване
- при силна уплаха, стресови преживявания и други отрицателни емоции
- при инсомния и недоспиване
- при претоварване на стомаха с храни и течности
- при боледуване

Според мен горната теория е силно състоятелна и следва да се развие в по-цялостна и структурирана схема за връзката между психофизичното състояние на заекващия и заекването ! Както казва авторът, ако при хората без говорна дисфлуентност при намаляване на нивото на психична либидна енергия не се наблюдава влошаване на речта, при заекващите връзката е директна поради нарушеният механизъм на речево производство и нуждата от повишен психично – енергетичен пълнеж, който да коригира и компенсира действието на тази функция!

Авторът се спира на още няколко интересни етиологични хипотези, на които аз няма да се спра в това резюме по разбираеми причини.

Глава Втора: Диагностика

В следващите 90 страници от книгата си Г-н. Петър Тонев се спира обстойно на диагностиката на заекването при деца, подрастващи и възрастни. Тази тема е интересна преди всичко за специалисти в областта на речевата патология и тъй като естеството на това резюме е насочено към самите носители на разстройството на заекването, ще се спра само на тези моменти от главата за диагностиката, които представляват интерес за тях.

Както един лекар трябва да постави правилната диагноза и предприеме най-резултатната терапия, така и логопедът трябва да е наясно с целия многообразен спектър от симптомите на синдрома и тяхното развитие.

Типичното заекване е синдром на развитието, преминаващо през всички възрасти(ако не бъде преодоляно през най-ранните години). В хода на годините симптомите се увеличават пропорционално количествено и качествено. Дори в това отношение има един феномен. С годините симптомите придобиват свойството да се самооперират, да се самовъзпроизвеждат и образуват нови симптоми(W. Starkweather, 1999).

Примерната картина в това отношение изглежда така: в най-ранните детски години се появяват първите видими симптоми на удължаване и повторения, а след това и на блокирания. Като следствие от постоянните затруднения заекването започва да се придружава от така наречените вторични симптоми:
– спазми и тремори в целия говорен механизъм, в областта на лицевите мускули и шията, движения на главата, ръцете, краката, спазми на цялото тяло, дихателни и артикулационни спазми и нарушения, повишаване силата и височината на гласа, блокиране на ларинкса, премигване с очи, гримаси по лицето, спазми по шията, криене на погледа от събеседника, резки движения на главата във всички възможни посоки, повдигане на рамената, движения на тялото и крайниците в различни посоки.

Езиковите симптоми са следните:

– Вмъкване на звукове, срички или фрази. Отначало това се прави неосъзнато, а по-късно съзнателно за да се спомогне възпроизвеждането на говор. Например: ъ, ами, ъм, значи, обаче, някак си, така да се каже, така.
– Смяна със синоними: всички заекващи знаем как са прави това. Като спасителна котва в унижението на заекването заекващият търси отчаяно думата заместител с която да се спаси от кошмара на запъванията. Но така единствено задълбочава проблема си и често прави речта си нелепо смешна.
– Употреба на кратки стандартни фрази
– Заобикаляне на трудни думи като се заместват с множество други описателни думи.
– Постепенно се формира поведение на избягване на неприятните унизителни речеви ситуации. Когато проблемът започне все по-пълно и силно да се осъзнава от детето, се появяват и най-дълбоките симптоми на заекването, а именно страх, срам, вина, тревожност, гняв и много други характерни емоционални реакции. Това са така наречените скрити симптоми.

Скрити симптоми – Негативни чувства и отношение:

Често единствено хората с дисфлуентна реч, техните най-близки и логопедите (поне някои от тях) знаят, че съществуват скрити дълбоки симптоми зад външната фасада на заекването. Логопедът трябва с опитно око и чувствително сърце да долови и изследва тези симптоми в кабинетна, домашна и естествена среда. В инструментаиумът на цялостната оценка трябва да бъде включен и езикът на тялото, всички онези повече или по-малко забележими жестове, движения, мимики, колебания, поглед и т.н., които индикират съществуването на задкулисните тежки терзания на заекващия: тревожност, вътрешно безпокойство, страх, срам, вина, гняв, враждебност, отчаяние, безпомощност, невъзможност за контрол, депресия. Това е най-трудната и деликатна част от диагностиката и често тя продължава и се задълбочава до самия край на терапията.

Ето някои от типичните симптоми на скритата част от заекването:


- Безпокойство и тревожност: подобни прояви са резултат от очакването за настъпване на момента на заекване и желанието той да бъде избягнат (J. Sheehan, 1970). Интересното тук е че при хора с по-лека форма на заекване тревогата е по-силна. Чрез смяна на думи или силно редуциране и недовършване на изказа си те правят всичко възможно да скрият проблема си и да оставят у всички слушатели впечатление за флуентност. Те силно се страхуват да не бъдат разпознати като заекващи. С това обаче те задействат порочната верига на задълбочаване на проблема си. Колкото повече се крие заекването, толкова повече се увеличава степента на безпокойството. Колкото повече се увеличава безпокойството и страха от проблема, толкова силата на говорните блокове се увеличава и оттам нуждата от все по-голяма енергия и средства за избягването и прикриването му расте. При хора с по-тежка степен на заекване тревожността е по-малка ,защото те не могат да скрият речевата си специфика.

- Страх: В руската и българската литература страхът, безпокойството и тревожността, които могат да прераснат в явен или прикрит ужас, силен срам и често във вина и протест, изразен в агресия, се обобщават в понятието Логофобия. Всъщност именно логофобията е ядрото и сърцевината на проблема и ключът за провеждане на успешна терапия или автотерапия.

- Срам: Срамът е производен на страха и по същество представлява страх от мнението и реакциите на околните. Тези емоционални или поведенчески реакции обикновено са негативни – съжаление или присмех, подценяване силата на проблема, дразнене, дискомфорт, нервност, отхвърляне на мнението и личността на заекващия като цяло, лицеви мимики на отвращение и неприязън, отбягване на заекващия. Бих допълнил горните твърдения на Господин Тонев с добавката на това, че по-голямата част от тези реакции протичат единствено в съзнанието на заекващия, а не представляват обективна реалност. Хората ни възприемат по начина по който ние самите възприемаме себе си. Ако ние самите не приемаме заекването си и сме изпълнени с неприязън към него, ако се борим с него, вместо да го направим наш приятел и учител, ако бягаме и се страхуваме от него, тогава хората ни възприемат точно по същия начин по който ние самите възприемаме проблема си. Заекването е немалка част от цялостната ни личност и отношението ни към него е израз на собствената ни самооценка и имиджът, който проектираме за себе си в съзнанието на хората е пряко отражение на тази самооценка. Когато се научим да се приемаме такива каквито сме и смело прегърнем проблема си, той ще стане само една малка наша особеност, незначителна част от цялостната ни силна и позитивна личност. Трябва да можем гордо да кажем – ето, това съм аз, да се обикнем в пълнотата си. Реакцията на хората към заекването ни в такъв случай ще бъде единствено като към мила малка подробност, която само още повече ще ги кара да ни обичат и приемат. Получаваме това, което даваме! А ние „даваме” не само физически, но и мисловно – емоционално, с отношението си към себе си и света и реакциите ни при житейските ситуации.

- Вина: Вината може да бъде породена от няколко причини. Една от тях е убеждението на заекващия че не е направил нужното за да говори „нормално”. Един вид: „Ето, всяко 5 годишно дете говори свободно и без прекъсване за каквото желае, но аз не мога! Следователно съм глупав и слаб!” Вината може да се дължи на чувството, че заекващият „разваля” атмосферата и проваля ситуацията чрез речта си. Това чувство отново е чисто субективно и се дължи на неприемането на заекването и борбата с него. А то всъщност съществува именно за да ни научи на спокойно приемане на себе си и другите такива каквито са, да премахне фалшивата ни гордост и перфекционизъм и ни накара да обикнем себе си и света безрезервно! Вината може да бъде втълпявана от съзнанието за невъзможността за изпълнението на съветите на родители и учители: „Говори бавно!”, „Поеми си дълбоко въздух!”, „Не се притеснявай!”… По-късно тези съвети продължават да се дават в същият невеж и сляп дух от някои речеви „специалисти”, следващи определени „школи”.

Според Джоузеф Шийхан: „ Срамът е резултат от публичния провал на изискванията на фалшиво налаганата роля, която много заекващи са приели – да не заекват! А индивидуалният еквивалент на срама се нарича вина. Когато заекващият се стреми да се отрече от поведението си на заекващ и да се представи като плавно говорещ, той започва да изживява опасения, свързани със страх от провал пред изискванията на фалшиво наложената от самия него роля.

При опита си да скрие своята настояща идентичност на човек със заекване, индивидът прибягва до фалшива роля или до поведение със стратегии, които понякога са успешни и следователно периодично се подсилват. Независимо дали са успешни или не обаче, стратегиите за прикриване на проблема, неприемането и отбягването му водят до чувство на вина. Неуспешното реализиране на Аза пред другите винаги води до вина, включително и при заекващите. Могат да бъдат разграничени най-малко три източника на чувство за вина:
1) Първоначална вина: „Какво съм направил или не правя както трябва за да не мога да говоря нормално като другите хора?”
2) Вината за лъжливата фалшива роля (използване на стратегии за отбягване и криене на заекването), играна от заекващия с цел да прикрие заекването си пред слушателите.
3) Вината – продукт на съзнанието на заекващия че речта му е смущаваща за околните. „

Според Джоузеф Шийхан заекващият може да намали ареала на вината, като работи върху ареала на срама, като открито признава и изразява Аза си в ролята на заекващ. Според пишещия това резюме, и срамът и вината са пряко производни на страха и са негови разклонения! Срамът представлява страх от мнението и оценката на хората, а вината – страх от провал, от неуспех. Вината често е примесена с отхвърляне, неприемане на станалото, фина или явна агресия към себе си и вътрешна борба между различните компоненти на личността. Борбата и агресията са другото лице на страха, другият полюс на емоционалната слабост.

Фрустрация: Фрустрация в български превод значи приблизително безпокойство, неудовлетворение, разочарование, незадоволство, съжаление…

Ето няколко примера за фрустрация във връзка със заекването, дадени от г-н Петър Тонев:

* Едно дете, което силно желае да сподели нещо с родителите си или с приятелите си, но не успява, защото заеква мъчително, прекъсвано е или то самото се отказва.
* Ученик, който прекрасно знае урока си, но не може да предаде знанията си напълно и получава по-ниска от заслужаваната оценка.
* Говорител пред аудитория, който изразява важна информация, но не успява да я предаде в тънкостите и важните и детайли поради спецификата на заекването си.
* Младеж или възрастен човек, който две или три минути се измъчва да изкаже мисълта си в едно изречение, и когато най-накрая завърши, да получи отговора: „Моля? Не разбрах. Бихте ли повторили?„ (О, Боже мой, ужас, пак ли трябва да минавам през същия ад?)
* Човек със заекване се обажда по телефона, но не може незабавно да започне разговора поради блок и от отсрещната страна му затварят телефона.
Могат да се дадат много подобни примери.

Заекването обаче води до фрустрация и по други причини. Една от тях е ограниченията и липсата на регулярен емоционален контакт със социалното обкръжение и определени хора. Тази липса е особено силна и болезнена в юношеска и младежка възраст.

- Гняв: Гневът като симптом на заекването обикновено има няколко извора: Невъзможност за реализиране на очакванията и надеждите, загуба на контрол над речта, а като следствие от това и загуба над контрола над много желани дейности и потискане на избора при възможностите в живота. Гневът може да се изрази както към другите, така и към себе си и да се трупа в заекващия докато доведе до депресия.

- Депресия: Депресията е предсказуемо следствие от горните причини. Изразява се в нещастие, печал, потиснатост и отчаяние.

Това са основните симптоми при диагностициране на заекването, свързани с негативните чувства. Списъкът може да бъде много дълъг и при всеки отделен случай може да се изготви индивидуална карта. R. Hayhow и C. Levy (1993) са направили интересни изследвания във връзка със симптомите, лежащи в скритата част на „айсберга на Шийхан”, като към гореизброените симптоми са включили още:

- постоянно вътрешно напрежение
- смущение
- ниско самочувствие и самооценка
- неадекватност
- безпомощност
- липса на нормално самоприемане
- речево безсилие
- отчаяние
- нещастен човек
- различен от другите хора
- невъзприеман от другите
- посредствен във вербалния изказ
- с речеви способности на дете
- недостатъчно зрял
- непредприемащ риск
- глупак, и пр. и пр.

Симптоматиката на чувствата и отношението на заекващия към своя проблем са едно от най-трудните полета за изследване. Това е свързано с много висок професионализъм, творчество, интуиция и разбира се, достатъчен период от време.

При оценката на заекването трябва да бъдат наблюдавани: усилията и измъчванията при говорене, промяната и стесняването на комуникативните възможности и желания.

След извършването на диагностиката на човека с речеви проблем, нормално е да бъдат взети решения относно вида терапия и евентуалната прогноза от нея. При заекването обаче, каквито и параметри да се вземат, каквито и тестове да се правят, каквито и хипотези да се правят, все още не могат да се направят категорични прогнози относно протичането и изхода на терапията на заекването и специално за гарантиране на довеждане на всеки отделен случай до успешен край. При всеки индивидуален случай трябва да се прави отделна прогноза, и тя зависи до голяма степен от осъзнаването, разбирането, решителността и мотивацията на самия заекващ.

За да провери силата на проблема и наблюдава външните и скрити симптоми и постави правилна диагноза, логопедът може да наблюдава заекващия в хода на терапията при:

• Разговор по телефона с приятели или членове на семейството
• Разговор по телефона с непознат
• Използване на телефона за поръчки или закупуване на билет
• Разговор с непознат в социална среда
• Представяне при ново запознанство
• Правене на поръчка в ресторант
• Разговор с близък приятел
• Разговор с родител
• Разговор с продавач
• Питане за информация
• Интервю за работа
• Разговори с преподаватели
• Уговаряне на среща
• Създаване на ново запознанство
• Говорене пред група
• Задаване на въпроси или правене на коментари в клас
• Представяне на предварително подготвена лекция, реч, урок
• Разговор с противоположния пол
• Четене на глас пред група
• Разговор по време на вечеря със семейство, приятели или непознати

Авторът подробно разглежда диагностиката в зависимост от възрастта. Един важен момент в прогнозата за терапията на заекването е, че при жени терапията е по-трудна и продължителна. Известно е също така, че вероятността за това жените със заекване да предадат генетичната предразположеност към проблема на децата си е по-голяма отколкото при носителите от мъжки пол.

Глава Трета: Терапии на Заекването


Понастоящем съществуват два основни подхода към терапия на заекването, както и един допълнителен, който обединява двата. Основните подходи са:

- Терапия за модификация на заекването (Stuttering modification therapy)
- Терапия за моделиране на плавна реч (Fluency shaping therapy)
- Интегрална терапия на заекването на Т. Питърс и Б. Гитар

Tерапия за Модификация на Заекванетo (Stuttering Modification Therapy)

Като основоположник на подхода се счита видният американски университетски преподавател, учен и изследовател, Чарлз Ван Райпър. Самият Чарлз Ван Райпър е страдал от тежка форма на заекване както той сам споменава е имал периоди на отчайващи трудности и депресия. След дълго и безуспешно търсене на решение на проблема при терапевти ползващи ортодоксалната терапия за моделиране на плавна реч и след продължителен самоанализ и наблюдения, Райпър стига до разбирането, че в основата на проблема лежи ненормалното емоционално измъчване и неприемане, както и отбягването на моментите на заекване.

Каквато и да е причината за заекването в ранна възраст, никой изследовател не поставя под съмнение, че то драстично се увеличава когато юношата започне да отбягва „страшните” звукове и думи, определени хора и комуникативни ситуации.

В основата на терапиите за модификация на заекването е заложен подходът към редуциране на отбягването от речевите ситуации и преодоляването на свързания с тях страх, срам, вина и негативизъм. Това се постига с помощта на специален тренинг за преобразуване на негативните емоции в положителни. По същество терапията е чисто психологическа и изисква ръководството на специалист със съответната подготовка. Успоредно с основната психологична работа се работи върху модифицирането на откритите прояви на заекването. Целта е моментите на заекване да се проявяват в плавни и успокоени форми, лишени от силен емоционален стрес. В процеса на отработване на негативните емоции право пропорционално намалява и самото заекване, защото причината за съществуването му се топи и изчезва. Както се изразява Джоузеф Шийхан – скритият под водата айсберг(основната невидима част от заекването) излиза на повърхността и се разтопява от слънцето(съзнанието).

Терапията за модификация на заекването при младежите и възрастните с напреднала хронифицирана форма на заекване отделя внимание изключително на редуциране и модификация на негативните чувства и отношението към заекването. Развива се смело позитивно съзнание което приема заекването като приятел. Съзнателно се конфронтират старите негативни нагласи като умишлено се търсят речеви ситуации. През цялото време на курса на терапията се развива позитивно отношение към всяка вербална комуникация. Цели се цялостна личностна промяна и преодоляване на онези ситуации, които преди са били „невъзможни”.

В терапията на Райпър между пациента и терапевта трябва да бъде осъществен т.н. в психологията „пренос”, тоест между двамата трябва да съществува пълно доверие и искреност, без никакви прикритости и съмнения. Още от първата среща трябва ясно да се каже какво трябва да се отучва и върху какво да се работи. Пациентът със своите болки и терзания не остава пасивен участник в терапията, но още от първия ден активно се включва, за да анализира собствената си психика, да идентифицира явните и скрити проявления на заекването си, да проникне дълбоко в собствената си психика и стигне до корените на проблема си. Пациентът бива воден от терапевта, но сам трябва да осъзнае същността и дълбоките причини, които пораждат видимия ефект на заекване. Първоначалните сесии могат да включват четене на глас, монолог и диалог, свободни разговори, преразкази. При това вниманието на пациента се насочва към моментите на заекване и му се помага да осъзнае същността на блоковете. Важно е постепенно в хода на сесиите пациентът да бъде воден така, че сам да стигне до скритите корени на заекването си. Не може да се кара някой да променя нещо, след като той просто не знае какво точно прави и защо го прави. При разкриването на същинската природа на всички симптоми, тяхното отбелязване и анализиране, клиентът непринудено разбира, че терапевтът не иска да отхвърля и наказва моментите на заекване(както това се прави при терапията за плавна реч), но напротив – приема ги позитивно, за да ги насочи в правилна посока към трансформирането им! Пациентът бива учен да осъзнава психичните си процеси преди моментите на заекване, по време на заекване(дори се разиграва пантомима /техника на замръзването/ на заекване и се изследва емоционалното състояние) и след моментите на заекване.

Заекващият човек трябва да осъзнае точно какво прави когато заеква. Когато дълбоко скритите в подсъзнанието чувства бъдат извадени наяве, тогава те трябва да бъдат отработени в положителни и терапията да продължи в „полеви” условия – в реални ситуации.

Най-трудна се явява втората част от терапията, а именно преодоляването на отбягването на рискови думи и ситуации. Само когато в края на терапията пациентите се научат да говорят с плавно заекване и започнат да се конфронтират с избягваните до тогава говорни ситуации и собствените си стратегии за отбягване (замяна на думи, мълчание…), само тогава започват да чувстват че по-голямата част от моментите на заекване намаляват. Това е фаза на сваляне на товара, при която речта и психиката все повече се освобождават от бремето на натрупаните негативни планини от емоции. След преминаването през първата фаза на разкриване и анализиране на скритите и явни пораждащи причини и симптоми, хората със заекване трябва да преодолеят една основна бариера. Бариерата на фалшивите страни на собственото си поведение в общуването. С тази основна стъпка се редуцират негативните чувства свързани с речевото нарушение. Но за да се задълбочи това редуциране, от пациента се изискват активни действия на конфронтация с реални речеви ситуации. Изисква се колкото се може по-активно и често да се участва в комуникация и честно отношение към себе си и другите, без никакво криене на проблема си. Звучи парадоксално, но самото заекване се явява като основно средство срещу … заекването! Процесът на конфронтиране с реални речеви ситуации и трансформирането на страха по време на говор и на вината и фрустрацията след това трябва да бъде осъществявано плавно с неусетно повишаване на трудността според усета на терапевта за продвижението на пациента в сублимирането на негативните чувства спрямо заекването в позитивни. Тръгвайки от старите автоматизирани модели на емоционални и поведенчески реакции, едва ли някой си прави илюзията че една силна свободна от негативности психика и плавен говор могат да бъдат постигнати за няколко сесии.

Последната фаза на терапията – фазата на стабилизиране – протича в реална среда и цели заекващият в началото с помощта на терапевта, а после и сам, да се сблъска с всички възможни речеви ситуации. Тази фаза на практика продължава до края на живота, защото един заеквал дълги години човек винаги ще има рецидиви от време на време и трябва да ги отработва отново. В началото на терапията се акцентира на корекцията на емоционалното отношение след речта, след блока, а с напредъка на процеса се навлиза в модификацията на емоционалното отношение и реч по време на самия блок. При напреднала терапия емоционалната и съответно речева промяна (тъй като речта автоматично следва емоциите) се прави още преди настъпване на блока, тоест когато човек почувства че ще заекне, той за чат от секундата съзнателно настройва позитивно психиката си и модифицира леко речта си и плавно преодолява блока.

Чарлз Ван Райпър препоръчва на хората притежаващи логоневроза да не се стремят непременно на показно изпълнение на плавна реч на всяка цена. Дори напротив, той препоръчва от време на време умишлено да се използва фалшиво заекване, за да се притръпва към собствените и тези на хората реакции.

Терапия за Постигане на Плавно Заекване на Джоузеф Шийхън

Дж. Шийхън е повече от популярен с научните си изследвания и практични подходи свързани със симптоматиката и проявленията на скритата част на заекването: страха, срама, вината, криенето и отбягването на думи, ситуации и комуникация, фрустрацията, негативизмът към собствената личност и др. Тръгвайки от специфичните задкулисни „пълнежи” на заекването, известният изследовател предлага оригинални и действени терапевтични решения и практики.

Основните насоки и цели на терапията на Шийхън, насочени към младежи и възрастни заекващи са:
- Да помогне на индивида със заекване да приеме по нормален начин ролята си на заекващ.
- Внимателно да анализира и осъзнае говорните си прояви по време на плавна и неплавна реч на поведенческо, емоционално и когнитивно ниво.
- Да осъзнае своята отговорност за тези прояви и енергията, която трябва да вложи, за да настъпи позитивна промяна в цялостното комуникативно поведение.
- Да постигне подобрение в комуникацията си чрез поведение на неотбягване на трудни речеви ситуации и същевременно да повиши самочувствието си на личност като цяло, дори речта да е съпътствана от известно заекване.
- Да продължи да преобразува скритите емоции, да конфронтира и се стреми към говорни ситуации и така да стигне до все по-пълно подобряване на речта си, като бъде толерантен към моментите на неплавна реч.
Конфронтирането и отработването на говорния страх, срам и вина е ключът на терапията на Шийхън. Човекът притежаващ заекване престава да се крие зад фалшивата маска, че проблемът не съществува. Терапията на Шийхън е типична психотерапия в началото с психоаналитична насоченост, а след това и с поведенческа. Тоест, пациентът бива ръководен в процеса на осъзнаване на дълбоките причини на неврозата си, в разбиране на това че всъщност моментите на блок представляват емоционални конфликти и страх, изразяващи се на повърхността като речеви блокове. След това бива учен на промяна на характера си от слабост към сила и решителност, от страх към смелост, от плашливост и отбягване към спокойствие и амбиция. Заекването се преодолява в процеса на превръщането на негативните емоции които го пораждат в положителните им еквиваленти. Честотата и силата на заекването постепенно намалява право пропорционално с намаляването на избягването му и на измъчването което го поражда. Не се практикуват речеви техники, тъй като се работи със сърцевината и породителя на проблема. Разчита се на промяната на фалшиво възприетата роля на плавно говорещ и приемането на ролята на заекващ. Приемането на себе си води до прекъсване на порочния кръг пораждащ симптомите и освобождаване от заекването. Ефектът от терапията ще бъде нулев или минимален, ако тя се провежда единствено в кабинетни /клинични/ условия. Човек трябва открито очи в очи да се обърне към проблема си, да говори за него, да се откаже от отбягването на думи, хора и речеви ситуации. Убежденията на автора са че при такава глъбинна мощна терапия дори хора с тежко заекване което ги е измъчвало даже 50 години от живота им могат да постигнат спонтанна свободна психика и реч. При повечето случаи обаче реалистичната цел е постигането на приемливо заекване с все по-чести периоди на плавна реч. Терапията на Джоузеф Шийхън включва пет фази:

- Самовъзприемане като заекващ
- Самонаблюдение на говорното поведение, на блоковете, на физическите и скрити емоционални прояви
- Поемане на инициатива за предприемане на речеви опитности
- Развитие на чувство на сигурност, вътрешна увереност, радост и силен, позитивен характер
- Модифициране на формите на заекване

Тези пет етапа съдържат седемнадесет процедури:

1) Установяване на контакт очи в очи
2) Открито дискутиране и анализиране на заекването
3) Изследване на собствените проявления на заекване
4) Поемане на отговорност и инициатива при наличие на желание за вербална комуникация
5) Наблюдение на речевото и цялостното комуникативно поведение
6) Вземане на инициативата за внимателно изследване на речевия страх
7) Показване на скритите страни на заекването
8) Фокусиране върху постиженията на успешна вербална комуникация, дори съпроводени със заекване
9) Тренинг на открито заекване
10) Съпротива срещу натиска на времето
11) Използване на нормални отработени фрази на подходящи места, но не като стартери паразити пред трудни думи
12) Редуциране моментите на измъчване
13) Умишлено заекване първо на лесни, а след това на трудни и неприятни за заекващия думи
14) Отказ от триковете за скриване на заекването и активен стремеж към речева практика
15) Толерантност към моментите на заекване
16) Говорене спокойно със самоприемане и без избягващи трикове
17) Приемане на новата роля на човек който през повечето време говори с плавна реч, но е толерантен към моментите на заекване

Мотивация:

Мотивацията е фактор от решаваща важност при терапията на заекването. Колкото и добър да е терапевтът, дълбочината на проблема заекване и комплицираността му, фактът че прониква до основите на цялостната личност и изисква дълбока промяна и работа с дълбоките емоционални наслоявания налага активното и силно мотивирано участие на самия заекващ! Цялостната терапия на заекването изисква промяна не само на речта, но преди всичко на целия човек. За разлика от хирурга, невролога или зъболекаря, психотерапевтът не може изцяло да гарантира успеха на терапията без активното и адекватно участие на заекващия или на родителя на заекващото дете. Докато гореизброените лекари работят механично и само с тялото на пациентите си, психотерапевтът работи на много по-дълбоко и всеобхватно ниво – с цялостната личност на клиента си. Терапията, подобно на класическата психоанализа, се основава на тясно сътрудничество и пълно доверие между терапевта и пациента.

Както твърди и Чарлз Ван Райпър, преодоляването на заекването не е магически акт, а труден и продължителен процес с много системна работа, воля и жертви. Процесът на лечение включва цялостна личностна промяна на характера и психонастройката на човека и може да отнеме месеци или години.

Дългосрочните цели обаче изглеждат близки и постижими когато пътят е добре очертан. Затова още от самото начало трябва да има ясно очертан път на развитие на терапията. Мотивацията е една особена живителна нишка, която се движи успоредно (със затихване и усилване) през целия процес на терапията. Винаги трябва да планираме нещата така, че съотношението усилие-резултат винаги да натежава в полза на резултата. Моделът на бързо стимулиране с успехи, но и на бързият рецидив и провали, който е характерен за терапията на плавната реч(другият подход към заекването, който ще споменем накратко по-долу) водят единствено до нереални надежди и разбити мечти и цели!

Хората обикновено търсят терапевт без да познават изключителната дълбочина на проблема си и очакват едва ли не излекуване в рамките на няколко сесии, а защо не и за един ден или с помощта на магическо хапче… Но истината е че за разлика от други считани за по-тежки заболявания, които с помощта на съвременните психотерапии се лекуват относително лесно с намирането на скритата травма и премахването и, при заекването нещата стоят другояче. Коренът на това отклонение, на което речевите симптоми се явяват само видимата част, лежат много много дълбоко. Жилото на синдрома заекване стига до самите основи на цялостната ни личност и изискват промяна на структурно ниво в целокупния ни характер. Този на пръв поглед незначителен проблем в същност има много по-дълбоки корени от много други тежки хронични заболявания. Затова не бива да се подценява и трябва да се знае че за лечението на заекването се изисква силна и продължителна мотивация, решителност, постоянство, смелост и мъжество.

В съвременната практика подходът за моделиране на плавно заекване започва все повече да се налага в практиката, тъй като е по-реалистичен, сигурен и надежден. Единствено при този подход се работи със самата причина на проблема, а не със следствията му. Рецидивите при този метод са много редки. Основните поддръжници на този метод са в англо говорящите страни от цял свят, както и в държавите от западна Европа. Методът все по-успешно навлиза в България и страните от бившият социалистически блок. (В България пионер в разпространението и използването на метода е господин Петър Тонев – бел. ред.)! Авторът на книгата описва методи подобни на горните едва, развити от последователи на Райпър и Шийхън!

Интеграционен Подход на Теодор Питърс и Бари Гитар


Архитектите на интегрирания подход към терапия на заекването Питърс и Гитар считат че съчетаването на двата основни подхода: на терапията за постигане на плавна реч и на терапията за плавно заекване има най-добър резултат. Ето я носещата конструкция от 14-те фази на комплексната програма на интеграционния подход:

1) Една дума, забавена реч с нормален ритъм, директно представяне на модела от страна на терапевта
2) Една дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта (Отговорът на детето трябва да бъде с друга дума)
3) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне от страна на терапевта (Детето повтаря фразата на терапевта, но я завършва с друга дума)
4) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта и родителя
5) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на родителя
6) Основна фраза плюс дума, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на родителя в домашни условия
7) Изречение, забавена реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
8) Изречение, нормална реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
9) От две до четири изречения, нормална реч, индиректно представяне на модела от страна на терапевта
10) Разговор, нормална реч без модел от страна на терапевта
11) Разговор, нормална реч, без модел, коопериране на усилията на терапевта и родителя
12) Разговор, нормална реч, без модел, самостоятелна работа на родителя
13) Разговор в домашна обстановка, нормална реч без модел, самостоятелна работа на родителя
14) Период на пренос и автоматизация на речта извън дома

Представени са още два интегрирани подхода от различни автори!



Терапевтични програми насочени директно към речта – моделиране на плавна реч


Това е терапията на заекването, добре позната и в нашата страна. Терапия насочена единствено към външните прояви на проблема, към видимата част от айсберга на комплексното тяло на проблема.

Терапията включва подгряваща речева зарядка, дихателна гимнастика, речеви артикулационни упражнения, дълбоко стомашно дишане, задружна и отразена реч, шепотна реч, евентуален режим на мълчание, логоритмика. Методът е много полезен при работата с деца, които все още не са осъзнали тежестта на проблема си. Приложен към възрастни заекващи обаче може по-скоро да доведе до обратен на очаквания резултат, поради присъщото му неприемане на заекването, невникването в дълбоките нива на проблема и причиняване на порочна верига от борба и изтласкване в подсъзнанието, откъдето изтласканите чувства се проявяват отново във вид на усилена речева дисфункция…

Авторът на книгата описва няколко версии на този подход. Той обстойно се спира също така и на особеностите на терапията от един или друг вид при работа с деца, и затова книгата ще е от изключително важно значение за родителите на деца със заекване!

Ето какво казва г-н Петър Тонев, най-добрият речеви терапевт в малката ни страна в края на прекрасната си книга:

„Стани приятел със заекването си! Приеми заекването си като приятел, към който трябва да създадеш позитивно и само позитивно отношение. Разговаряй с него с откритост, уважение и любов като с най-добър приятел!” В хода на терапията заекването трябва да се превърне в наш приятел и учител. Когато изследваме дълбоката природа на заекването, ние все по-пълно научаваме нашата собствена дълбока природа, по простата причина че коренът на разстройството заекване лежи дълбоко в най-тъмната бездна на личността ни!

„Има един основен принцип в терапевтичната работа със заекването – истинско е само това, което се постига трудно!” Петър Тонев


В заключение към тези размисли към книгата: „Заекване: Същност, Диагностика, Терапии”, желая просто да споделя чисто по човешки огромната си благодарност към господин Тонев за несравнимия му принос към подхода към заекването в България. От сърце благодаря от името на всички български заекващи за разбирането на проблема който ежеминутно ни хвърля в смут и относно който досега в България нямаше стойностна литература с цялостна визия и истински работеща терапия!

Автор: Орлин Баев, психолог-психотерапевт