За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Среща с Ая

Среща с Ая

Огнян и Милена най-сетне стигнаха до малкото селце в сърцето на планината. Не бяха ходили там от три години. Три дълги години в градските шумотевици и ментален смог. В китната къщичка имаше доста за оправяне, чистене, плевене. Тази вечер обаче и на двамата не им се правеше нищо. Шумът на реката досами прага и планинският въздух ги заляха като анестетик, като литър успокояващ сладък билков чай след дълго изкачване. Бяха се катерили по социалните стълбици почти без да си поемат дъх, опитвайки се да съчетаят зова на сърцето си по един любящ и чист живот с градската грубост. Всичко това неусетно се бе натрупало, натежало като товар на гърба на уморен пътник. В селото бе тихо. Тишина, проникната само от шумоленето на реката като мантра в чисто съзнание. Седнаха на пейката на двора, а под нозете им шепнеха маточината и жълтият кантарион – махаха им с листенца и ги приветстваха с обайващия си аромат. Огнян отново преживя онова странно, но толкова силно психично движение, което се случваше всеки път, когато отидеше някъде на балкана. Сякаш се издигна над себе си, над стремежите си, над желанията си, над страховете и нараняванията си, над малките си градски психодинамики. Познаваше това чувство. Когницията му превключи на нулева скорост, влезе в онзи център между тази и другата мисъл, зад желанията и амбициите, зад искам и трябва, в онзи вътрешен вакуум на свободата отвъд... Отвъд разбиранията, отвъд морала, отвъд представите и очакванията, отвъд изискванията и противопоставянията, отвъд борбата, отвъд бягството, отвъд жаждата за това и онова, отвъд паметта и знанието, отвъд себепредставата, отвъд аза, отвъд ти, отвъд радостта и тъгата... Нулева скорост, свободна от скандхите, когнитивните струпвания, за които говореше някога Сидхарта. И преди бе влизал дълбоко в това състояние. Случваше му се, когато отиваше високо в планините. В последните пет години обаче Огнян рядко стъпваше в планина, затова се стремеше планината да дойде при него. Опитваше го от двадесетина години – още от запознаването му с дзен будизма, през учението на толтеките, индийската и китайска йога, тантра, съвременната психология, когнитивна наука и най-скъпото му на сърцето учение на бялото братство. Стараеше се да преживява света наоколо през директното виждане на интуицията си, да съзерцава докато ходи по улицата, докато играе паневритмията в парка. Това състояние на отворена сърдечност, на жива въплътена в ежедневието медитация особено силно преживяваше по време на делничната си работа, която толкова обичаше.

Отидоха в селския магазин, купиха малко продукти. Разбира се, минаха пред седянката на селските клюкарки и се порадваха на удоволствието да бъдат в устата на хората, както се казваше в малката им държава. В селото всички се поздравяваха, спираха се за раздумка. А реката милваше невроните и душите. В планината наоколо се бяха народили около триста гладни мечовци и те бяха обект на чест разговор. Милена и Огнян повече разбираха мечките, отколкото двуногите си съвидови твари. Оги бе живял в държава, в която беше нормално мечките да се разминават на метри от хората и между тях да цари хармония и приятелство. Знаеше, че животните директно чувстват емоциите на хората и че действията им се определят в огромна степен от човешките афекти и нагласи спрямо тях. Затова се удивяваше как ловната дружинка в селото се канеше да редуцира тези горски царе мечовците до луканка и кожи над камините...

Огнян изяде един шоколадов бонбон, който намери в къщата, сигурно стоял там десетина години – и го присви корем. Милена пък заяви, че някоя от клюкарките го е урочасала. Той се усмихна – нали работата му по цял ден се състоеше да се гмурка в човешките урочасвания и автоурочасвания на маладаптивните разбирания и програми – знаеше си, че не го ловят ...

Легнаха си рано. Канеха се да почетат книжка, но още на десетата минута богът на съня Хипнос се промъкна в съзнанията им. Тази нощ спаха непробудно дванадесет часа. Сън, който отми целия градски пукот и стрес от отворените им вибриращи в резонанс с природата наоколо сърца.

Този сън беше различен. Не толкова сън, колкото живо, ясно и изцяло осъзнато пътуване. Сякаш осъзнатото му намерение към сливане с Вселената, тази дългогодишна практика на молитвено състояние и съзерцание, на медитативно съзнание сега бе получила виза за един различен свят. А планината с фината си отворена за целокупния живот вибрация сякаш разтвори звезден субпространствен проход за съзнанието му.

Отначало засънува нормален смилащ преживяванията му сън. Младите набъбнали гърди на своя пациентка, после сънят му автоматично преработи някои страхове и желания. Подобно на вродена способност за невролингвистично програмиране, сънят десензитизираше страхове, задоволяваше желания, преодоляваше травми и наранености. Тази нощ дори тази нормална психо - програмистка работа на съня Огнян преживяваше изключително наситено, ярко и съзнателно. Дори можеше да побутне оттук оттам, да промени сценария, да присъства осъзнато и преживява и най-страховите сценарии, знаейки, че това е просто сън, един вътрешен препрограмиращ, центриращ психиката филм.

Тази нощ той преживяваше дори делта съня на свободна от мисли и обозначавания празнота в едно дълбоко медитативно, пълно с блаженство осъзнато състояние. Тялото, потънало и загубено в шепота на реката, но духът някъде в сърцето на Вселената.

Следващият REM сън разтърси Огнян из основи. Това не беше просто сън. Той беше другаде. Някъде в необятния Космос, на един друг свят. Свят населен с хора, животни и растения. Различен свят с ярки багри, много светлина. Свят, в който общуването ставаше директно на езика на любовта, от сърце в сърце, от съзнание в съзнание. Самата планета светеше, кълбо от сгъстена енергия, ефирна и пулсираща в радостен ритъм. Имаше слаба гравитация. Огнян някак си се сля с вибрацията на планетата. Усети я чисто физически. Тя резонираше с пулса на собственото му сърце, с благоуханието на съзерцанието му. Огнян още от дете имаше странни визии за един различен свят. Свят различен от АЗ и МОЕ, които чуваше наоколо си, но свят на НИЕ и НАШЕ. Свят на свързаност и единство, на цялостност, сърдечност, обич и разбиране. Още от дете тези визии го грабваха и отнасяха другаде. Не просто мечти, а преживявания, извиращи от сърцето му, една свързаност с различен от тежкия и грубичък свят наоколо му. Усещания и визии, които не само виждаше, но преживяваше с всяка клетка на тялото си. С годините на израстването, в юношеството тези преживявания се потиснаха от нуждата от резонанс с обективния свят наоколо му. Но онези дълбоки медитативни опитности и фини когниции не се загубиха. Не, те просто чакаха да избуят отново през грубостта на дремещата обективност, в която беше потопен. Той знаеше, че дори този дремещ свят, в който трябваше да поживее за малко, има потенциала да се трансформира до по-големия и истински живот, който сърцето му живееше. А този малкият свят, изкривена проекция на истинския, служеше като тренажор на цялостната му когниция. Тренажор, в който съзнанието му поставено за мъничко бе нужно да се научи да обича и да живее в истината, дори през трудностите и бариерите на двумерното невежество. Да се научи да се ресвързва, да пресъздава себе си, както диамант се шлифова в трудностите.

Там, в този свят ДОМ, всичко бе подвижно, течащо и променливо, но и дълбоко единно в основата си. Хората за миг можеха да променят облика, ръста и формата си. Но не формата ги определяше, а вибрацията на съзнанието. Хората знаеха, че природата е в тях и те са в нея. Всяко животинче наоколо живееше в собствения им емоционален и когнитивен живот, а всяко растение в енергията и усещанията им. Огнян знаеше, че съществата са хора, че другите са животни или растения със сърцето си. Външно всичко се преливаше във всичко. И в същото време зад тази дълбока свързаност на сърдечно и енергийно ниво, всеки човек бе индивидуален и различен, а всяко животинче или растение уникални – личности. Животните имаха развито мислене и повече приличаха на онези земни човеци, които сега Огнян бегло си спомняше. А хората – по-скоро Деви, светещи същества от лъчезарна когниция. Една различна когниция, мислене директно, слято с обекта си, мигновено и лъчисто. По-скоро мъдро знаене, виделина, отколкото дистанцирано анализиране. Животните имаха мислене, подобно на земната логика. Но дори при тях, тя беше само допълнителен инструмент по ползване на света наоколо. Растенията в този свят, по менталния си капацитет удивително напомняха земните животни. А и се движеха и летяха в по-слабата гравитация на този космичен ДОМ. А минералите пък приличаха по развитието си на земните растения – по-подвижни, пулсиращи и усещащи живота и част от него. Сякаш цялата еволюция тук се преживяваше на едно стъпало напред от тази на земята. Дребните противоречия, които разбира се, че се случваха, напомняха на най-хармоничните отношения в онзи дремещ свят, за който Огнян вече почти не си спомняше. Боже, как се радваше сърцето му в този свят. Колко у дома се чувстваше той тук.

Тя се казваше Ая. Слънчево момиче. Веднага я позна. Беше половината от него самия. Косата и от слънчеви лъчи се свличаше по раменете от нежно ухание. Тя проникна в него, той в нея. Едно неописуемо сливане в онзи мощен, но тих и естествен огън на любовта. Сливане на души и тела. Защото там, в този свят, телата се преливаха в душите, а душите в телата. Цялата Вселена участваше в това сливане и се радваше заедно с тях. Сферите звучаха в прекрасна музика, от обичта им се раждаха нови галактики, а светлината на обединението им ги осветяваше.

Тялото на Огнян спеше в леглото, опиянено от омайните планински билки, а той самият живееше цял един живот – обратно у дома. Дом, за който винаги мечтаеше, бленуваше и тъжеше. Дом, който цял живот го зовеше с тих, безмълвен, но сладкозвучен сърдечен призив. Там той бе истински, а тук, на леглото спеше сянката му. Тя дремеше и през повечето от останалото време - просто твърдата материя на тази черупка трудно пропускаше светлината на целостта.

Слят в блаженството на вечността, Огнян все пак имаше връзка със земната си черупка. В следващия и REM сън подсъзнанието и, като уплашено животинче, роди своите привични афекти, страхове, страсти и подозрения. Някак си животът там, в този небесен свят, се стори прекалено идеален на подсъзнанието – то се уплаши. Започна да се съмнява в добрите намерения на космическите си събратя, на животните и растенията. Стори му се, че сигурно го лъжат. Ая се усмихна тъжно и галещо. Помаха за сбогом на Огнян. Тя знаеше, че срещата им е за малко. Той все още бе свързан към земния тренажор, наречен живот. Всичко се разми в спиралите на спускането от великия живот обратно в малкия земен университет. Космическият гейт любящо върна вечността на Огнян обратно в малката земна черупка, като остави отворената вратичка там, в сърцето му.

Огнян се събуди на леглото в селото. Помилва Милена нежно. Спомняше си всичко. Знаеше всичко. Знаеше мисията си тук и сега,осъзнаваше духа си, но и психодинамиката на земното си тяло – черупка. Отиде да плеви градината, спокоен и тих. А духът му отново провеждаше гласа на безмълвието, неизречимите слова на онзи най-близък и скъп космически дом. Огнян продължи да изгражда моста между двата свята – във всяко свое дихание, стъпка и когниция ...
.....................................................................................................................................................

Забележка: горното е спонтанно написан разказ. Всякакви прилики с лица и места са случайни.

Автор: Орлин Баев, обикновен човек
България
21.07.10, 12.40 p.m.

събота, 10 юли 2010 г.

ДОБРИЯТ ПСИХОТЕРАПЕВТ

ДОБРИЯТ ПСИХОТЕРАПЕВТ


Забележка: в следващите редове искам да изразя уважението и благодарността си към всички добри терапевти, от които съм се учил и продължавам да се уча: Петър Василев, Севда Шенкова, Франк Датилио (семейна когнитивна терапия), Милена Манова, Тодор Първанов, Боян Страхилов, Калин Цанов. В тези няколко реда вплитам уважението си към работата и подходите на великите психотерапевти, основатели на школи в терапията, които ме вдъхновяват: Арън Бек (когнитивна терапия), Джефри Йънг (схема терапия), Албърт Елис (рационално емотивна терапия), Ричард Бандлър и Милтън Ериксън (НЛП и хипнотерапия), Носрат Песешкиян (позитивна психодинамична терапия), Карл Юнг (аналитична психотерапия). Посвещавам тази статия на техния труд, мъдрост, подход и личностови качества! Искам да уточня, че говорейки за "добрия психотерапевт", имам предвид всички гореизброени лица, пред познанието и качествата на които искрено се прекланям! Аз самия не се смятам за добър психотерапевт - имам безкрайно много да уча и прилагам, както и да израствам личностово, преди да стана някога такъв! Аз съм обикновен психотерапевт, който работи със сърце и от сърце!

Добрият терапевт се стреми да намери и насочи вниманието към доброто, светлото и позитивното във вас. Анализът на негативите ви е само добър старт за трансформирането им в адаптивни и позитивни качества, съдействащи за спокойното ви социално функциониране.

Терапевтът е добър, когато след сесия се чувствате по-бодри, по-свободни и силни. Добрият терапевт е що годе щастлив. Не е честно да се очаква от терапевта да бъде образец за щастие, но поведението му е добре да демонстрира онова отношение и енергия, които се очаква вие да постигнете и преживявате. Или както се казва – не купувайте дрехи от човек, който ходи гол.

Добрият терапевт е автентичен, честен и искрен и живее по начина, по който учи и вас да живеете. Животът му отразява ценностите, които той заявява и предлага на вас. Той осъзнава, че също има много да учи и не го крие от вас. Много често може да научите повече от човещината на терапевта, отколкото от терапията и методите му. Добрият терапевт предизвиква чувство за споделеност на преживяването и се учи заедно с вашия опит и от него. Той е емпатичен, ведър, центриран вътрешно и спокоен. Е, поне относително.

Добрият терапевт ще ви помогне да се свържете с вътрешния си потенциал и мъдрост. Вие сте майсторът, не терапевта. Той осъзнава, че вие знаете отговорите и ролята му е да ви помогне да развиете уменията, с които да стигнете до тях. Той няма никога да ви насили да следвате техните препоръки. Той може да ви предложи и насочва, но изборът винаги ще е ваш. Добрият терапевт не само ви дава малко риба-спокойствие за душата ви, но ви връчва въдица-инструмент за постоянен лов-постигане на щастието със собствени сили и за цял живот.

Личността на психотерапевта е нужно да бъде доста преживяла, изстрадала, видяла две и двеста. Разбира се, постоянното нарастване на знания е нужно и още как. Сега като погледна назад и се питам "Боже, как съм се занимавал с това като нищо не съм знаел...". Иска ми се да прочета и знам всичко, такава жажда за знание ме мъчи, че направо боли понякога. Когато бях малък, баща ми беше казал една метафора за знанието - "като знаеш малко, ти се струва, че знаеш много. Кръгът ти от знание е малък и допирът му с непознатото също е малък, затова ти се струва, че всичко знаеш. После, като почнеш да увеличаваш кръга на знанието си, започва да ти се струва, че все по-малко знаеш - защото допирът на кръга ти от знание с непознатото расте!". Психотерапевтът има нужда от знание - той е нужно да бъде човек на знанието, в смисъла използван от толтеките примерно. Живо знание, сила, опит, обич и мъдрост. Външните знания от книгите представляват опита на другите и затова също са ценни, особено когато резонират с личния опит.

Нещо изключително важно за личността на психотерапевта: нужно е вече да е минал по пътеката, през която превежда пациентите си! Да се е сблъсквал със собствените си демони, страхове, вина, тъга, паника и ужас, гняв, страст, ревност и завист - и да е придобил известна изкусност в процеса на работата си с тях, с трансформирането им, впрягането им в хомота на цялостната си по-хармонична личност! Тази пътека никога не свършва, разбира се и винаги има още и още за себеопознаване и вътрешна работа. Психологическото и психотерапевтично познание е по-скоро една добра систематизация на тази вътрешна работа, както и подходящ начин за представянето и пред пациента. Но един терапевт е нужно далеч преди ученето си психология да е имал вече черти в личността си, които да му разрешат да се занимава именно с тази професия. Черти като любознателност, дълбинна стабилност - здраво ядро, което стои непоклатимо каквото и да става с външната му личност.

Всички добри и успешни терапевти, които досега съм наблюдавал и чиито модели съм свалял (НЛП израз), без изключение са доста доминиращи и властни личности, контролиращи, с висока мотивация, воля и дори нараняващи себе си във високите си изисквания. Тези черти са по-скоро дълбинни и съвсем не е нужно да бъдат виждани - и обикновено не са виждани, защото са умело прикривани от една добре обработена персона. Те именно обаче предпазват терапевта при "дълбокото гмуркане" в ада на човешките души - те са като една предпазна броня от енергия, идваща от вътрешния център и насочена навън. Просто характерова и личностова структура, която или имаш или нямаш. Разбира се, в хода на живота си и работата си, психотерапевтът шлифова тези си базисни черти до положителния им вариант - самообладание, смелост, воля за постигане и никога предаване, честност и откровеност. Често някой пита: "Не се ли натоварваш, не попиваш ли болките, мъките, тъгата и вината, страха и отчаянието, докато работиш по цял ден с тези емоции и енергии? Аз ако бях на твое място, щях да рухна веднага...". Ами не, не се натоварва терапевтът! Просто има характеровата психична структура, която го пази. Може би донякъде може да се изгради такава психика, но...казвам го с голяма доза съмнение. По-скоро или я имаш или я нямаш тази психоструктура. Пак казвам, не говоря за външни черти, но за много дълбинна базова психична структура. Обикновено тя се формира от свръхизискващ родителски стил и лична борбена реакция спрямо този стил. При мен лично сформирането на такава психика е предизвикано от спецификата на говора ми, която за несъзнаваното ми е била един трети родител. Един безпощаден, мачкащ, злоупотребяващ, непредвидим, унизяващ и жесток родител, който безмилостно потъпква. Говоря за заекването си, което подобно на дразненето на песъчинка е карало психиката ми като дете и по-късно постоянно да отделя съпротивителни сили, оформили гореспоменатата психична структура – както от песъчинката се образува бисер.

Моето мнение е, че психотерапевтът, за да бъде успешен и да си върши работата добре, е нужно да бъде изключително емпатичен! Да умее на мига да се вчувства в преживяванията на човека, да резонира с тях, да го чувства директно! Това емпатично сърдечно съпреживяване, съчетано със силна психична енергия и здраво вътрешно ядро, връзка с психичния център на цялостната личност, позволяват на психотерапевта да слее психиката си с тази на пациента. Да я усети директно, а не само да я разбере с разума си, който също е изключително важен в тази професия. Някои обучители по психотерапия учат, че терапевтът трябва да държи известна емоционална дистанция от пациента/ клиента. За мен такова поведение е гаранция за слаба и неуспешна работа! Напротив, нужно е едно плътно емоционално сливане с пациента, смело проникване в най-тежките му преживявания, резониране с тях. Когато го прави, психотерапевтът в същото време е в постоянна връзка със собственото си психично ядро/ център - просто психиката му е такава, че му позволява това да се случва. Пациентът, между другото, директно чувства степента на емпатично сливане на терапевта си с психиката му - самото това сливане е директна гаранция за това, че той е разбиран, усещан, съпреживяван, че не е сам и че е приеман. Оттам насетне терапевтът, с помощта на разума, стъпка по стъпка води пациента по пътечката към щастието му. Защото сам е минавал по тази пътечка многократно - по собствената си такава и по тези на пациентите си! Води го чрез анализа на ранните години, на психичните му наличности, логически сровове и защитни механизми, инсайта на осъзнаването, чрез хипноза/ визуализация, разговорна хипноза, релаксация, възнамеряване, логика, оптимизъм, мотивиране, десензитизация и наводняване, рефрейминг, медитация, дишане, малки стъпки, разчупване на стереотипи и изграждане на нови, промяна в поведението и събуждане на ресурсите, стимулиране на автономност... Добрият психотерапевт учи пациента си на това как сам да върви по собствената си психична, а оттам и житейска пътека!

Психотерапевтът, според мен винаги е нужно да осъзнава колко много има да учи! Като мъдрост, като опит, като стремеж към знанието. Психотерапевтът има неутолима жажда за знание - знанието като информация, но и преживелищното знание на мъдрия опит! Знание, което да завибрира във всяка клетка на паметта, но и на съществото му! Аз например осъзнавам огромната си нужда от себеразвитие - и като четене на книги, съдържащи опита на други терапевти, но и като лично израстване! Сега, след няколко години практика в терапията, може би малко съм израстнал психически. Но, отвътре изгарям за постоянното сливане с щастието и силата, стабилността и вибрацията, идващи от все по-плътната връзка с онова вътрешно слънце на свободната воля.

Личността на добрия психотерапевт е нужно да бъде веща на имплицитно ниво със справянето с проблемите, с които работи в пациентите си. Да умее в самия себе си да работи умело, леко и спокойно с тези проблеми. Смея да кажа, че добре се справям със собствения си страх, паника, ужас и вещо умея да го трансформирам в смелост и спокойствие. Затова и пациентите ми засега са преди всичко с тревожни разстройства. Все по-добре се справям и със собствената си страст. С нагона към удоволствието, с отлагането му и сублимирането му. Това е работа, която ми предстои да върша все по-добре и на все по-високо ниво. Съзнавам, че провалът в тази вътрешна работа би бил провал и във външната работа с психичните разстройства, където е намесена страстта: зависимостите! Те са и най-тежките, по-трудно се успява в тях дори от работата с психозите. Само най-добрите терапевти са успешни в тази работа! Страхът, тъгата, вината при тревожните разстройства са като малки котенца пред тигъра на страстта. Бог да ми е на помощ в тази работа - успехът в нея е врата към бъдеще, а неуспехът, крах.

Интелектът на психотерапевта е нужно да бъде остър и прецизен - донякъде той е даденост, а донякъде се и развива!
Терапевтът е нужно да бъде смел, спокоен, разтворен за пациентите си и приемащ ги безусловно, каквито са! На дълбоко несъзнавано ниво той замества личностите на майката и бащата, като процесът на терапия за несъзнваното се явява едно структурирано превъзпитаване, израстване, премоделиране на себе си.

Личността на терапевта е важна! Знанието му, техниките му - също! Но личността е подлежащата основа, която според качествата си предопределя успешното или не приложение на терапевтичните похвати! Ето принципите на един прекрасен психотерапевт, служещ си с християнска психотерапия:

"Господи, моля те направи ме проводник на Твоя мир;
при омразата нека давам любов;
при обидата - прошка;
при съмнението - вяра;
при отчаянието - надежда;
при мрака - светлина;
при тъгата - радост.
О, Божествени Учителю, благослови ме
не да търся утешение, а да утешавам;
не да бъда разбиран, а да разбирам;
не да бъда обичан, а да обичам;
защото давайки получаваме,
защото като прощаваме, биваме опростени,
и защото резонирайки със Себе си се раждаме за вечен живот.
Франциск Асизки"



Орлин Баев, психолог – психотерапевт

Забележка: в първите няколко реда на статията парафразирам думите на един от най-добрите български психотерапевти: Алексей Бъчев

Животното в човека

Животното в човека

Цитат: „Внимавайте на кого си подарявате малките котенца и кученца! Напоследък има "мода" с тях да бъдат хранени влечугите в частните и обществени терариуми!
Моя приятелка, учителка от Варна, ми сподели как при посещение с децата в тукашния терариум в Морската градина - пред очите на всички са нахранили змиите с живи котенца....
Впоследствие при проучванията ни, се оказа, че това се прави отдавна и от собственици на частни домашни терариуми или на хищни риби-пирани, и не само във Варна, но и навсякъде в страната. Както и че се изкупуват животни за дране на кожи за износ в чужбина, уж под "шапката" на "загрижени" местни български асоциации!”


Това са факти, така е! Котенцата и кученцата отдавна са ядени в някои държави. А по цял свят се ядат съзнателно отгледаните и умъртвени умишлено трупове на децата на всякакви създания. Процесът на целенасочено отглеждане и прекъсване на краткия и неизживян живот на децата на земни обитатели се нарича животновъдство. Ако хипотетично си представим как на глобусчето ни съществува по-агресивен от голата маймуна вид, с повече логика и жестокост и самата гола маймуна бива отглеждана "за месо", можем леко да подусетим същността на поведенческите факти, които причиняваме!

Пет реда офтопик: Също така, сега масово се шири модата на съзнателно задоволяване на нагона към смъртта чрез воден от много високо политическо и икономическо ниво бизнес: хващат се бездомници, туристи и други жертви двуноги животни от вида на голата маймуна и се предоставят в специално организирани "учреждения', където двуногата стока се ползва за изтънчено и максимално болезнено изтезание - до смърт, разбира се. На ползващите тази услуга състоятелни политици, бизнесмени и силни на деня им се предоставят наръчници по видовете изтезания, като според избраните заплащането е различно. Но не е много скъпо, а цените падат - населението расте и стоката става все по-лесно осигуряема. А наръчниците стават все по-дебели, като към елементарните соматични изтезания, се добавят и комплицирани морални. Е, нали се развиваме, няма да оставим изтезанията на едното примитивно ниво на средновековна инквизиция и механични китайски мъчения - иска се прогрес!

Разбира се, във връзка с темата може да се спомене бегло психиката, която причинява подобни афективно поведенчески фактологии. Или по-добре да не се споменава, защото мастилото няма да стигне. Същата психика избива спокойно други голи маймуни в организирани под "шапката" на шовинизма и племенния национализъм кланета, наречени от голата маймуна войни. При това колкото повече голи маймуни от избиваната извадка претрепе мяймунякът, толкова повече политическо-социални поощрения получава като шарени медали.

Съвременната двунога гола маймуна поддържа огромна касапска индустрия - тя самата я нарича военна.

Е, няма как да не споменем лова. Този скот, голият маймун, който по някаква неизвестна на разумността причина, се нарича разумен човек, взема в ръцете си средство за садистично изтезание на обитатели на синята планета - метална тръба, през която летят кръгли стоманени обекти. Голият маймун влиза в природата, с която има вс епо-малко общо, и с външната и вътрешната такава, набелязва си цел и извършва притеглящо движение с показалеца си. При това от металната тръба излитат стоманените айтеми и проникват в системите на земните жители. Тези последните започват да плачат, болката е неописуема. Разкъсаните органи отравят тялото, организмът пробва отчаяно да задържи динамична хомеостаза, но не може. Голата маймуна през това време се наслаждава "от сърце" - каквото има само във физиологичен смисъл. Тя обича да задоволява комплексите си чрез примитивния садизъм, наречен спорт. Мда, ловът се нарича спорт, а убиването на земни жители от най-садистичния и откъснат от природата и смисъла на нещата вид, се практикува ... за удоволствие. При това легализирано. А ако не е, кой ли контролира - особено в държава, където интелектът продължава двадесет години да изтича като мозъчно вещество от продупчен и изсмукван нарочно череп. Е, държавна политика... Чудесно е да се гордееш с дипломатяги, извличащи садистично удоволствие от умишлени убийства на висши бозайници с особена жестокост: за никого не е тайна, че президентът на държавичката ни например обича да изтезава животни, инсертирайки в тях гореспоменатите метални айтеми.

Хубаво е да имаш президент примитивен природопат (ей, нова думичка - като Шекспир съм, създавам нови слова...) убиец!

Извън всичко, някакси неизвестно защо ми се върти из главата регулярната практика по китайските ресторанти. На майка плъхкиня или свинка или друг земен обитател в напреднала бременност с епричинява химично предизвикано раждане, при което пред очите и новородените и малки се хвърлят живички в цвърчащия тиган и поднесени след няколко минути на поръчалия ги джентълмен жълтомаймун и "изключително разумен" двунов звяр китаец. Аз бих загатнал аналогия със същото преживявано от човека, но ...

Всичко това са само спонтанно зявени бегло споменати факти от поведението на "хомо сапиенс" - "разумен човек" в кавички - държа да отбележа присъствието на кавичките в словосъчетанието!

Орлин Баев, обикновен човек