За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

понеделник, 19 май 2014 г.

СОЦИАЛНА ТРЕВОЖНОСТ (СОЦИОФОБИЯ) – ОБЗОРЕН ПОГЛЕД

СОЦИАЛНА ТРЕВОЖНОСТ (СОЦИОФОБИЯ) – ОБЗОРЕН ПОГЛЕД

Резюме и забележка (disclaimer): в статията засягам факти и процеси, касаещи социофобията, като изказвам лични становища, мнения и размисли. За целите на изложението, използвам равнозначно термина социофобия и фразите социална фобия, социално тревожно разстройство, социална тревожност, социална невроза. Обсъждам: разпространеността на това разстройство; определянето му според диагностичните наръчници; когнитивните и емоционални симптоми и динамики; телесната симптоматика; социалното поведение; разликата и приликите между социалната тревожност, срамежливостта и избягващото разстройство на личността; коморбидността при социофобията; хипотезите за етиологията на социофобията; лекарствата и социалната тревожност. Статията представлява обзорен поглед над споменатите параметри на социофобията. Конкретните ориентири, стъпки и методи за психотерапия и самопомощ при социофобия ще бъдат дискутирани в следваща статия.  

 Социофобия

Социофобията представлява едно от най-разпространените психологични разстройства в световен мащаб. Ако бъде регистрирана само в клинична среда, резултатите са многократно по-ниски от реалните, тъй като преживяващите това състояние често имат тенденцията да го прикриват. Това е част от поведението на отбягване (avoidance behavior), което пряко хронифицира тревожността. Актуалните резултати варират според държавата и културните фактори, образоваността, масово интернализираните социални клишета и норми. Наблюдава се положителна корелация между високото ниво на образование, общодържавен социален и финансов просперитет и повишения процент на население, страдащо от социофобия. Не че това психично разстройство не присъства в държавите от третия свят, но ако там хронично го преживяват 2-3% от популацията, то в едни Съединени Щати, статистическите проучвания сочат между седем и дванадесет, средно 10%. Сякаш утвърдените клишета за социален успех (социална желателност и задоволяване на обществени очаквания, статус, приемани за правилни модели на общуване и социално включване) на всяка цена и придаването на категоризираща важност на този успех, интернализиран като част от себепредставата, себеоценката, самочувствието, силно повишават процентното преобладаване на социофобията в по-широка извадка от населението.

Диагностично статистически наръчник на болестите, пета ревизия (DSM-5):  Критерии за социално тревожно разстройство

А) Отчетлив страх или тревожност при една или повече социални ситуации, в които индивидът е изложен на вероятна преценка от другите. Например социални взаимодействия като водене на разговор, среща с непознати, ситуация в която човекът е наблюдаван (например докато се храни и пие), при представяне пред другите (публична реч и др.).

Забележка: при деца тревожността трябва да бъде проявена при общуване с връстниците, не само с възрастните

 B. Индивидът се страхува, че ще се държи по начин или ще покаже тревожни симптоми, които ще бъдат оценени негативно (тоест, ще попадне в унизителна и неудобна ситуация, в която ще подразни другите и те ще го отхвърлят)
C. Социалните ситуации почти винаги провокират страх или тревожност
Забележка: При децата страхът или тревожността може да се изразява в плач, емоционални изблици (tantrums), вцепеняване, прилепващо поведение, свитост, невъзможност за говорене в публични ситуации.
D. Социалните ситуации са избягвани или понасяни с интензивен страх и тревожност.
E. Страхът или тревожността надхвърлят степента на действителната заплаха, представяна от социалната ситуация и от социокултурния контекст.
F. Страхът, тревожността и отбягващото поведение са постоянно присъстващи, като обикновено продължават 6 месеца или повече.
G. Страхът, тревожността или отбягващото поведение причиняват клинично значим дистрес или щети в социалната, професионална или други значими области на функциониране.
H. Страхът, тревожността или отбягващото поведение не се дължат на психологичните ефекти от вещество (тоест на злоупотребата с дрога или медикамент) или на друго медицинско състояние.
I. Страхът, тревожността или отбягващото поведение не може да се окачестви като част от симптоматиката на друго ментално разстройство, като паническо разстройство, дисморфофобия или разстройство от аутистичния спектър.
J. Ако присъства друго медицинско състояние (Паркинсон, болестно напълняване, обезобразяване от изгаряне или нараняване…), страхът, тревожността и отбягващото поведение трябва ясно да надхвърлят или се отличават от тези, причинявани от медицинското състояние.
Специфична социална тревожностпредставяне пред другите и пр.: Ако страхът се ограничава до говорене или представяне пред публика, хранене пред хора и др.

Международен класификатор на болестите, десета ревизия (МКБ-10): Критерии за социална фобия

Социалните фобии често започват в пубертета и се изразяват в страха от оценка от другите в сравнително малки групи (като противоположност на тълпите), което води до избягване на социални ситуации. За разлика от повечето други фобии, социалните фобии са полово еднакво разпределени. Могат да бъдат специфични (тоест ограничени до хранене на обществени места, публично говорене или взаимоотношения с противоположния пол) или дифузни, тоест включващи почти всички социални ситуации извън семейния кръг. Важен може да бъде страхът от повръщане пред хората. Директният поглед очи в очи може да бъде особено стресиращ в някои култури. Социофобиите обикновено се асоциират с ниска самооценка и страх от критика. Могат да присъстват в оплакванията от изчервяване, треперене на ръцете, замайване, чести позиви за уриниране, като пациентът понякога е убеден, че някое от тези вторични проявления на тревожността е основният му проблем. Симптомите могат да прогресират до панически атаки. Отявлено е отбягващото поведение, което в екстремни случаи

Диагностични насоки

За диференцирана и ясна точна диагноза трябва да бъдат покрити всички следващи критерии:

а) психологичните, поведенчески и на автономната нервна система симптоми трябва да бъдат първична проява на тревожността, а не вторични на други симптоми, като налудности или обсесивни мисли;
б) тревожността трябва да се ограничава до или да преобладава в определени социални ситуации;
в) избягването на фобичните ситуации трябва да бъде основна характеристика;
Включва:
-          антропофобия (страх от хора)
-          социална невроза

Диференциална диагноза

Агорафобията и депресивните разстройства често приличат на социална тревожност, като и двете могат да доведат преживяващия ги до домашна изолация. Ако разграничаването между социалната фобия и агорафобията е много трудно, предимство трябва да бъде дадено на агорафобията; не бива да се поставя диагноза депресия, освен ако не бъде идентифициран ясно цялостен депресивен синдром.

Забележка: цитираните текстове от МКБ 10 и DSM V преведох от английски. Възможно е да съществуват минимални разлики в ползваната лексика от други преводи на DSM V и от българския текст на МКБ 10.
………………………..

Когнитивни симптоми и динамики при социофобия

Когнитивните симптоми при социофобия варират от леки до тежки. Вниманието става неустойчиво. Вместо да следва естествения поток на радостно общуване, вниманието е едва на няколко процента фокусирано във външната реалност – по-голямата част от и без това неголемия капацитет на съзнанието (работна памет плюс внимание) е впримчен в изнурителен вътрешен диалог, опити за прикриване и потискане на експлоадиращата тревожност и нейните видими, телесни прояви. Това прави връзката между краткосрочната и дългосрочната памет изключително неуслужлива. Тоест, социалният страх в известна, по-малка или по-голяма степен минимизира качеството и на мислителната способност. А вербалният обществен изказ не е нищо друго, освен мислене на глас, така както имплицитният мисловен процес може да бъде видян като говорене наум, вътрешен диалог. С това искам да кажа, че социофобикът не се преструва, а действително „забива“, когато тревожността му е по-висока. Когнитивните процеси внимание, памет, дедуктивно, индуктивно и аналогчно мислене, паралелно и многоканално процесиране на информацията (интуиция), свободно и творческо въображение и т.н., силно се подриват от напрягащата тревожност. Лимбичната система и подкорието, където се случва страхът, са хиперактивирани, което отнема огромна част от потенциала на неврокогницията – целият организъм е в режим борба/ бягство, ресурсът се насочва към базисно оцеляване – за висшата нервна дейност не остава кой знае колко свободен заряд…

Малкото свободен електрохимичен потенциал на мозъчната кора (където се извършват висшите когнитивни процеси) на свой ред се впряга в работата на паметовите маладаптивни когнитивни схеми и следващите от тях, пълни с изкривявания автоматични мисли и натраплив, уж целящ защита, но всъщност безплоден и болезнен вътрешен диалог.  Какво остава за реалното общуване, когато цялата когниция така мощно обслужва страха? Не много… Евентуално с усилие поставена спокойна или усмихната маска, на фона на сковаващо напрежение. Неврално напрежение, което директно„слиза“ до по-долните „етажи“ на човека – емоциите и тялото.

 Когнитивни динамики

Психологичните характеристики при социалната тревожност се изявяват в когнитивни (мисловни) и афективни (емоционални) промени. В психотерапията се приема, че дълбоко в психичната ни структура, в дългосрочната ни памет, по време на биографичните ни преживявания, а вероятно и като част от преживяванията на предците ни, в генетичната ни, родова памет, са гравирани т.н. базисни когнитивни схеми (интроекти, комплекси, програми…), в които присъстват вярвания, свързани с нас самите, другите и света, в който функционираме. Тези вярвания могат да бъдат както изпълнени със самоувереност и адекватно висока самооценка, адаптивни и помагащи ни да живеем качествено живота си, така и маладаптивни, ирационално наситени с негативни себе-окачествявания и изкривено, пораждащо уж защитен страх възприятие на социалната реалност. Когато присъстваш в социална ситуация, възприятието и достига директно до тези базисни когнитивни схеми. Ако са дезадаптивни, в тях присъстват когнитивни изкривявания и психологични защитни механизми, които пречупват негативно ситуацията като чрезмерно опасна и съответно пораждат тревожност. Както се казва в психотерапията: „Чувстваш това, което мислиш или през тялото си преживяваш!“. В случая дълбоките когнитивни програми задействат т.н. автоматични мисли, наситени с изкривявания. Самото пречупено негативно възприятие на ситуацията през маладаптивните вярвания, пораждащи катастрофични, импрегнирани с когнитивни изкривявания автоматични мисли, задейства повишена тревожност. Симпатикусът – тази част от автономната нервна система, която отговаря за възбудата и действеността, пряко свързана с лимбичния механизъм (амигдала) борба/ бягство, се преактивира, което създава телесните, симпатикотонични симптоми на социалната тревожност. Успоредно се задействат т.н. мускулни брони, соматична изява на емоционалните, тревожни контрахираности. Събудената тревожност и телесни усещания и преживявания тласкат социално тревожния човек към уж защитно бягство от страхуваната ситуация. Болният кръг се затваря!

 Афективни (емоционални) симптоми и емоционална психодинамика при социална тревожност

Разбира се, емоцията, която основно срива живота на социофобика, е страхът! Аз самият имам над 30 години преживяване на социална тревожност зад гърба си (виж в книгата ми „Психология на смелостта“ – заекване). В хода на самоанализ и медитативна, феноменологична интроспекция – себеизследване, установих, че страхът е най-базисната невротична емоция, която стои зад останалите. Как? Ще проследя емоционалната динамика конкретно при социофобията, без да изключвам възможността за по-глобална валидност на този процес.
 Страхът поражда защитен гняв, насочен навън. Когато обаче тази екстравертна насоченост бъде потисната, гневът се насочва навътре към самия човек, като автоагресия – вина. В основата на вината отново лежи страхът-срам от мнението на значимия друг и този друг като собствен психичен образ- интроект. Когато вината бъде носена достатъчно дълго време, поражда тъга, която започва да се проявява явно депресивно или да се спотаява под болно агресивното поведение, като емоционален „слой“ над страха и под гнева. Тоест, под тъгата лежи страх. В нея присъства и вина, а над нея често може да се наблюдава уж защитен, болен гняв!

Преживяващият социална фобия човек иска да се изяви в обществото, но не му стиска, страх го е. Той се гневи на себе си за слабостта си, обвинява се. Често обаче и проектира този гняв като критика към хората. В тях обаче той вижда не друго, а собственото си самонараняване. Социофобикът живее в затвор със стени от страх, защитни ровове с остри колове в тях от гняв и критика. Ровове и остриета, които обаче най-често вижда само той и насочва към самия себе си, пробождайки се с ножовете на жестоката, автоагресивна вина. Социално тревожният човек често се чувства като вулкан, който ей сегинка ще избухне, но не смее да го направи. Затова сам се заравя в тинята на виновната, депресивна тъга. Колкото и странно да звучи за човек, непознаващ този процес, читателят на тези редове, преживяващ социална тревожност, твърде добре знае за какво говоря. Тази тревожно – депресивна и виновна тъга, колкото и странно да звучи, за несъзнаваното на социофобика представлява желано, спасително бягство. Разбира се, тази желателност е несъзнавана, а печалбата от преживяването е вторична, невидима за работната памет и съзнателното внимание. Защо печалба? Защото в такъв виновно – тъжен, депресивен режим, тревожността намалява – един вид, мозъкът превключва от прекомерното тревожно напрежение, на депресивна модалност. В нея има много потиснатост и мъка, но отсъства акутната пикова тревожност на екстремната социална тревожност. Който е бил с години в нея, я познава добре. Знае как нерядко достига до ситуативни панически/ тревожни атаки, с всички съпътстващи ги симптоми. Има още един, отчасти физиологичен, отчасти психодинамичен „плюс“ за автоматичното/ несъзнавано превключване на тревожната когниция на депресивен режим. Двата „плюса“ – невро-химичният и психодинамичният, са двете страни на същата невротична „монета“. В депресивен режим на когнитивно функциониране, мозъчната химия защитно ръси ендогенни опиати – ендорфини и енкефалини. Тъй като социофобикът няма достъп до тази си неврохимия на щастието през активното социално включване, успех и просперитет, този, макар и силно невротичен начин за достигане на малко мижаво, парадоксално щастие, може да бъде силно пристрастяващ. Всеки колега, работил активно с тревожна депресия, е наблюдавал как преживяващият депресия някакси се е „сраснал“ с нея и несъзнавано си я иска, търси и желае. Включително през механизма на проективна идентификация. Тук стигаме до втората, психодинамична страна на невротичната „монета“. Бидейки помощник на човешкото в човека, в последните осем години (към този момент, май м., 2014-та год.), съзнателно съм преживявал тази динамика хиляди пъти. Автоагресията на вината на преживяващия депресираност, се проектира в реципиента, обекта на комуникация, събеседника – той автоматично се идентифицира с нея и, при липса на съзнателност и емоционална стабилност, автоматично започва да се държи по-нападателно и агресивно. Тази несъзнавано предизвикана и носеща вторична печалба за депресивния човек промяна в поведението на събеседника в по-агресивно към него, му дава правото, първо, да се почувства важна и нещастна жертва и второ, да си позволи най-сетне да освободи задържаното автоагресивно напрежение в садистичен, насочен към другия гняв. Така, поне за известно време, през невротичната си динамика, депресивният успява да се почувства важен, което му дава право и основание да насочи навън задържаната психична енергия и се прояви в света. Казано другояче и разговорно, такава психика несъзнавано, но умишлено се държи така, че да дразни другите и ги кара да станат по-критични, остри и груби. А това „разрешава“ на несъзнаваното на депресивния човек да се почувства значим в нараняването си, да се „извади“ навън и заяви, макар и по невротичен, болен начин…

Телесна симптоматика

В социална ситуация, се задействат се типичните симпатикоточнични телесни отговори:

-          Изчервяване
-          Потене
-          Сърцебиене
-          Телесното налягане се покачва към главата, кръвта се оттегля от стомаха и периферията и се съсредоточава в големите мускулни групи (борба- бягство)
-          Възможно е случване на ситуативни, свързани с общуване тревожни/ панически атаки, с всички типични за тях телесни преживявания (освен горните): горещи и студени вълни, замайване, усещане за подкосяване на краката, тремор в ръцете и краката, дереализация и деперсонализация, тунелна визия, блокиране и загуба на мисълта, гадене, позиви за уриниране и дефекация…
-          Мускулни брони – това са устойчиво соматизирани контрахираности в мускулните сегменти, задържащи дишането, биоенергията, блокиращи свързаните с тях емоции и усещания. Защото т.н. несъзнавани, автоматични процеси, имат и телесна проекция, извън невралният корелат на психиката. Раменете се повдигат автоматично, сякаш за да се предпази човека от удар, стомахът е свит на топка, дишането е плитко и гръдно, с връхната част на дробовете, гърбът е доста превит, движенията са сковани и несъответни, челюстта стегната, очите напрегнати (на страха очите са големи)…

Социално поведение и резултати за социалното включване и успех при социофобия

Основният поведенчески механизъм, с който човекът, страхуващ се от общуване пробва да се защити от тревожността си, проектирана в света и хората, е бягството (avoidance behavior). Поведенческите психолози отдавна са установили, че макар и за малко тревожността да намалява при бягството, в дългосрочна перспектива, е най-сигурният начин да я хронифицира и увеличи до болестно състояние. Социофобикът се свива в черупката си като мида. Затваря черупката си както за студените социални течения на агресията и опасни риби – личности, така и за топлите преживявания на социална включеност, приятелство, обич, социална съпричастност в приятелска група, безусловна подкрепа, партньорска обич и интимност… Той изолира себе си зад маските си, когато е сред хора. Тези маски обаче са твърде чупливи, неустойчиви, тъй като зад тях няма стабилна характерова сърцевина от спокойна самоувереност. Социофобикът обаче се ужасява, че хората могат да видят страховете му, проявени през външна симптоматика, сковано поведение, общуване и реч – затова той с всички сили се старае да избягва партита, запознанства, излизане на срещи в компания и с другия пол, явяване на интервюта за работа, поглед в очите, поръчването в ресторанти, публичното говорене и т.н. и т.н. Да, но какво от реалния и силен социален живот остава тогава? Не много. В по-тежки случаи изолацията на социофобика стига до почти пълно домашно самозатваряне. В съвремието за това силно допринася общуването през интернет, даващо илюзия за взаимност, приятелство и общност – уви, по-често само илюзия… Защото екранът не може да замени топлотата на живото телесно присъствие, енергия и общуване, колкото и да ни го обещава. В последните години такова самозатваряне у дома и живот пред компютърния екран, в Япония се обособява като отделна категория психичен синдром: Хикикомори

Случва се социофобикът сам да напусне работа, защото през негативно изкривеното пречупване на възприятието си за ситуациите, е станал пленник на собствените си вярвания за отхвърляне, неразбиране, злоупотреба, нараняване, изоставяне, неглижиране и унижение от страна на другите. Вярвания, рядко имащи много общо с реалността, каквато е в действителност. Тоест, отхвърля, за да не бъде отхвърлен. Когато пък, поради нормални съкращения, бъде уволнен, през тунелна визия той нагажда хипотезата си и персонализира (personalization, tunnel vision, subjective validation - вид когнитивни изкривявания) за случилото се така, че да отговаря на вътрешните му негативни очаквания.

Продължителното поддържане на социално тревожно разстройство силно спомага за интравертирането на личността. Ако това интравертиране е вторично, наложено от тревожността, а зад него стоят екстравертни характерови черти, прогнозата за справяне е за далеч по-бързо и решително преодоляване на състоянието. Ако обаче интравертираността е първична, като характерова диспозиция, самата тя винаги е част от етиологията на социофобията, а когато тя вече е налична, на свой ред захранва насочеността към себе си. В такъв случай опасността от развиване на избягващо личностово разстройство е голяма, а прогнозите за справяне отново положителни, но свързани с по-продължителен терапевтичен процес и устойчивост в мотивацията за справяне.





Социално тревожно разстройство (СТР) и Избягващо разстройство на личността (ИРЛ)

Когато човек сравни описанията на характеристиките на тези две състояния, може да възкликне: „Ами те са едно и също нещо!“… Така е, силно си приличат. И при двете разстройства присъстват очаквания за отхвърляне, неодобрение, унижение, излагане, неразбиране и осъждане от другите, в контекста на силно негативна самооценка, жестока самокритика и себепотискане. И при двете ментално емоционални нарушения вписването в обществени групи е трудно, а при по-развита комплексираност, дори невъзможно. И при двете р-ва съществува едно основно вярване: „Аз не ставам, не струвам!“, а на страдащия му се струва, че винаги в социална ситуация е в центъра на вниманието и критичните, отхвърлящи мисли на другите. Каква е разликата тогава? Разлика има, при това ключова! Докато при социално тревожното р-во (СТР) човекът има капацитета ясно да осъзнае ирационалността на вярванията си и да осъществи стабилна връзка с реалността, то при избягващото личностово р-во (ИРЛ) такава метакогнитивна способност отсъства. Тоест, преживяващият го силно вярва във валидността на убежденията/ комплексите си и отхвърля като лъжа опитите на терапевта или кой да е страничен човек да го убеди в противното. Липсва метакогниция/ самосъзнание, способност за отстранен и цялостен поглед върху себе си „отгоре“, от позицията на безпристрастен, спокоен зрител. При социалната тревожност такава самосъзнателна способност е налична, докато при избягващото р-во на личността не. Човекът е силно вплетен в комплексите (интроектите, когнитивните схеми, програмите) си, до степен на пълна психична, емоционална, поведенческа и социална робия на посланията им. В такъв смисъл, ИРЛ се явява по-тежко, по-пагубно за живота на преживяващия го. Първата стъпка при терапевтирането му е развиването на въпросния метакогнитивен капацитет. Това в някои случаи отнема време…

Когато способността за метакогнитивно наблюдение/ самосъзнателност бъде развита, човекът вече установява относително стабилна връзка с реалността и ИРЛ се свежда до обикновена социална тревожност (СТ), при която прогнозата за справяне е много добра, при следване на определени терапевтични стъпки упорито и мотивирано!

 Срамежливост и социално тревожно разстройство

Дали пък социофобията не е просто срамежливост? Защо ли въобще се обособява като някакво психиатрично състояние, щом отдавна в популярния език си има название за това – срамежливост? Да, подобни са така, както си приличат и с ИРЛ. Ако обаче между СТ и ИРЛ разликата е качествена (наличие и липса на метакогнитивен потенциал), то между СТ и обикновената срамежливост разликата е количествена. Ако срамежливият човек на някое парти ще се почувства сякаш си е „глътнал езика“, но все пак ще бъде способен да комуникира някакси, да присъства в компания, да каже няколко думи и се включи в отношенията, то преживяващият СТ човек постоянно ще се чувства сякаш на „електрическия стол“, в огромно напрежение. Ще полага свръхусилия, за да прикрие треперенето на ръцете и гласа си, потенето и сковаността си, вероятно ще получи няколко панически атаки (както казваше мой клиент: „Разхождам си паник атаките!“ J ), ще загуби потока на мисълта и оригиналността си, които би проявил, примерно в писмен вид, в друг формат на комуникация. Ако един просто срамежлив човек в компания няма да бъде особено оригинален поради срама си, но все пак ще се включва в разговора отвреме на време и просто ще има вид на малко свит, то на преживяващия СТР ще му бъде изключтелно трудно дори да бъде физически в същата компания и постоянно ще се страхува и предъвква мислено как да не се изложи, какво да каже, ще пречупва силно негативно и изкривено и най-малката сторила му се отрицателна мимика, жест и дума, ще приема твърде лично и дълбоко неща, които нямат нищо общо с него и т.н. Срамежливият, макар и леко мълчалив и отстранен, ще бъде способен да работи нормална работа, да има приятели, семейство, житейска и социална реализация във всяко едно отношение. Социално тревожният индивид, според степента на ужаса и избягването му от социални ситуации, може да загуби работата си, да е неспособен да поддържа интимни взаимоотношения, да пребивава в приятелска компания, да говори и презентира пред хора… В най-тежките случаи, СТ кара човека да избяга между стените на дома си. А това си е социално инвалидизиране!


Коморбидност (успоредно протичане с други р-ва) при социално тревожното разстройство

При социалната тревожност (СТ) имаме висока степен на коморбидност, предизвикани от самата социофобия: ситуативни тревожни/ панически атаки, вторична генерализирана тревожност, тревожна депресия, злоупотреба с вещества и зависимости…

В пиковите моменти, когато социофобикът е нужно да се изяви публично, примерно да говори пред хора и няма как да избяга от ситуацията, тревожността му нерядко се покачва до ситуативна паническа/ тревожна атака. В такива моменти сякаш земята изчезва под краката, собственият глас се чува като от няколко метра отстрани, тялото е като нещо чуждо (деперсонализация), всичко става като насън, като само моментно фокусираният обект или лице е ясно видим, а всичко останало е като в мъгла (тунелна визия и дереализация). Краката и ръцете треперят, сърцето бие учестено, кръвното се е покачило силно, през тялото преминават тревожни горещи и студени вълни, мисълта се накъсва, губи се, блокира, сякаш преминала на някаква базисна модалност. Когницията е силно изкривена и най-малкият жест, мимика и поглед на събеседниците и слушателите в такива минути, са тълкувани като заплашителни, критикуващи, отхвърлящи…

След такава публична изява, дори и реално да е преминала добре и обратните връзки да са положителни, виновната, пълна с автоагресия самокритика на социофобика, задействана от активираните базисни вярвания за излагане, провал, липса на себестойност и т.н., почти винаги „вкарва“ човека в депресивно състояние, вариращо от минути и часове, до дни и месеци (според степента на съзнателна преработка на тревожността или отсъствието на такава). Човек се чувства смазан, сякаш животът му натежава, иска му се да се свие в някое тъмно ъгълче, с ръце на главата си, никой да не го вижда, но и той да не вижда себе си – защото се мрази, отхвърля се, ненавижда собствената си „слабост“… Всъщност именно в тази „слабост“, в страховете му се крие и истинската му сила, когато обаче си позволи вместо да ги отрича и потиска в себе си, проектирайки ги в другите, да ги види ясно, приеме и прегърне с мъдрото си сърце! … Докато е в плен на илюзиите си обаче, социофобикът е далеч от такова себеобикване. Иска му се да избяга, да бъде невидим, дори и от себе си и от себепредставата си. Тъй като съзнава, че затварянето в дома е неподходящо решение (някога и това осъзнаване не го спира да го направи), често бяга във фантазиите си. В книгите, филмите, в мечтите си за монашество…

Когато страдащият от социална тревожност въпреки всичко продължава да се предизвиква в социални ситуации, най-често воден от външна мотивация (завършване на учебно заведение, запазване на работа и т.н.), но поддържа негативната и отхвърляща нагласа към себе си и страха си, тревожността не само не изчезва, а се увековечава и затвърждава в плаваща, генерализирана тревожност. Затова общият съвет „Застани лице в лице със страховете си!“, не винаги работи. Принципно такова поведение е правилно, но води до погасяване на тревожността единствено ако се практикува на фона на променено, адекватно на реалността мислене и емоционално приемане на страха. Генерализираната тревожност кара социално тревожният човек да се чувства напрегнат дори и в ситуациите извън социалните презентации и опити за включване, нарушава съня му, когнитивните му процеси памет, внимание, интуиция, също силно страдат, тъй като тревожността черпи огромно количество невро-енергиен ресурс. Дълго време поддържаната и нерешавана плаваща тревожност най-често също води до депресивност, тук явяваща се „опашка“, следствие от напрежението. Нервната система един вид се защитава от високото тревожно напрежение чрез превключване в депресивен режим – в него радостта и мотивацията са силно сринати, но и тревожността е много по-слаба. 

В опитите си за бягство от страховете си, от себе си и ситуацията, социофобикът нерядко прибягва до ползването на алкохол, транквиланти, понякога и на опиати, различни дроги и вещества. Да, това никак не разрешава проблемите му, а осигурява само кратко бягство в изкуствено предизвикания оазис на химическото спокойствие… Когато такава злоупотреба с вещества се превърне в устойчив навик, успоредно със социалната тревожност се появява и зависимост.

Етиология (произход) на социофобията

В научните среди няма твърдо становище относно причините за възникване на социофобията. Диспутът се спира на няколко централни хипотези: генетични предиспозиции, стрес по време на пренаталния период, родителски стил на възпитание и индивидуална реакция на него, травматични преживявания…

Какво представляват генетичните предразположености според невронауките и когнитивната наука? Генетичната предиспозиция представлява ефектът, който генетичната, родова памет упражнява върху фенотипа на организма. Генотипът може да бъде повлиян от условията на средата, от индивидуалното и психично възприятие и поведенчески отговор на индивида, тоест от фенотипа. Фенотипът е проявата на конкретни генетични предразположености при дадено влияние на средата, когнитивно - афективно възприятие и поведение на организма. Конкретно по отношение на човека, фенотипни са родителският възпитателен стил, автобиографичните преживявания, житейските травми и индивидуаалната реакция на тези фактори. При възрастният индивид тази реакция се изразява в съзнателен избор на начин на мислене и възприятие, осъществявани през свободната воля. При положение, че фенотипът може да инхибира определени генетични предразположености и отключи други, както и да промени дадени генетични факти в известна степен, той е основен обект на интерес в психотерапевтичната практика. Дори в етиологичните фактори на социофобията на даден човек да съществува генетична предиспозиция за отключването и, чрез съзнателна работа върху мисленето, световъзприятието и емоциите, тази предразположеност може да бъде парирана и дори променена.

Пренаталното развитие се явява друг крайъгълен камък в залагането на базисни нагласи в който и да е човек, животно, организъм. Съществуват уважавани институти, в които научно – експериментално се изследва влиянието на различни фактори в предродовия процес и влиянието им върху целия последващ живот на индивида. Възпитанието започва преди раждането, а най-дълбоките и устойчиви темпераментови и характерови черти се залагат именно през деветте месеца на вътреутробно развитие. В контекста на темата за социофобията, ако бременната майка е ексесивно тревожна и не успява качествено да преработва стреса в здрава опитност, през кръвната плазма в зародиша директно се предава биохимичният корелат на емоционалното и състояние. Тъй като през деветте месеца на бременност се развиват и оформят самите соматични структури, подлежащи психичното функциониране на бъдещия индивид, се задават устойчиви неврални посоки и програми. Въздействието върху тези дълбоки заложби през съзнателния живот на зрелия индивид е възможно, но и нелеко, тъй като устойчивостта на присъствието им е почти толкова константно, колкото и на генетичните предиспозиции.

Въздействието на ранните години и преди всичко, възпитателният родителски стил, изиграват огромна роля в залагането на устойчиви интроекти, служещи като насочващи „лостове“ от аз идеално/ суперегото на човека.

Когато родителите са студени, дистанцирани, със слаб отговор към нуждите на детето и/ или нараняващи, непредсказуеми, в характера му се залагат вярвания за отхвърляне, нараняване, неразбиране, дори страх от смъртта, задействани при общуване. Описвам характеристиките на шизоидния/ избягващ характер.

Ако родителите са свръхобгрижващи, проектирайки в свръхпротекционизма собствените си страхове в детето, се залагат предиспозиции за зависимост от значимия друг. Зависимост, при която другият едновременно дава някаква сигурност, но и обезличава, потиска себеидентитета, което поражда в индивида дихотомната нужда от него, съответно страх от изоставяне, но и бунт срещу авторитета му, типични за амбивалентната несигурна привързаност на оралния характер.

Когато възпитанието е на принципа „Обичам те, ако направиш еди си какво си, иначе няма да те обичам повече…“, самооценката на човека се преживява през получената от важния друг оценка за него. Човекът се самопотиска мазохистично - автоагресивно, принизява се, с което сам поставя другите в ролята на агресори, а себе си на жертва. Вярванията в интроектите/ когнитивните схеми тук са от типа „Ако значимият друг не ме одобри, аз съм унижено и отхвърлено нищожество…“, „Какво ще кажат хората…“ и т.н. Когато в живота си такава личност получи неодобрение, лесно се срива.

Когато в детството не са поставяни ясни граници и всичко е било позволявано, в човека се програмира нарцисизъм, който ако не бъде задоволяван от другите в зряла възраст, подрива самооценката и продуцира тревожност при комуникация. Тук визирам домейн „нарушени граници“, постулиран от Джефри Йънг.

Ако през детството пред детето са поставяни винаги високи изисквания, а любов и похвали са отсъствали дори и при покриването им, ако „летвата“ за постижения постоянно е била вдигана, а във възпитанието са присъствали изключително „Трябва“, твърди изисквания, ригидни граници и норми, в зряла възраст такъв човек е възможно да прояви силно недоверие към хората, идващо от недоверието и вярванията за провал в самия него.


Както виждаме, всички характерови типажи могат да развият социална тревожност. По мои наблюдения обаче, тези с по-ранно онтологично развитие (по-рано сформирали се) имат по-голяма такава склонност, както и сила и устойчивост на преживяване на социална невроза/ социофобия. На първо място, шизоидният, а след това и оралният и мазохистичният характери.


Психотравмите като етиологичен фактор при социофобията

Психотравмите, когато са достатъчно силни или периодично повтарящи се, особено ако се случват на фона на генетична предразположеност за развиване на тревожност, могат да заложат когнитивни и емоционални схеми/ програми, които да резултират в социална тревожност. Носрат Песешкиян, автор на терапевтичния метод “Positum”, постулира два основни типа: макротравми и микротравми. Макротравмите са единични, но много силно нараняващи събития. Микротравмите са дразнители с много по-малка мощ, но повтаряни многократно, в течение на месеци, години и десетилетия. Според мнението на Песешкиян, което аз споделям, микротравмите са далеч по-деструктивни. Както казваме в България, „Малките камъчета преобръщат колата!“. Макротравма в обсъждания тематичен контекст, може да бъде единичен акт на насилие, изоставяне от родител, отхвърляне от общност или компания и т.н. Ако въпросната травма е единична, психиката ни, особено с помощта на специалист, има капацитет за успешната и преработка. Микротравми тук могат да бъдат: родителските действия, думи и емоции при маладаптивен възпитателен стил (виж по-горе); постоянните стресори на снобска социална среда, фокусирана във фалшиви ценности и жертваща човешкото в човека заради тях; когато в психиката вече съществуват дезадаптивни характерови схеми, собствените автоматично генерирани когниции, емоции и соматични реакции, повтаряни постоянно, са микротравмиращи…

 Лекарства и социофобия

Тук ще споделя само моето лично становище относно психофармацията и „лекуването“ на социалната фобия, без да се спирам на внушената стъкмистика, диктувана от глобалния фармацевтичен бизнес.

Към момента на писане на тази статия (м. Май, 2014-та год.), няма никакви научни проучвания, които недвусмислено да показват злокачествен срив в невромозъчната химия при психологичните разстройства на ниво невроза. Измежду неврозите, едва ли има друга като социофобията, при която причините да могат така цялостно да се проследят в психиката на човека. Дори и след време да са възможни обективни изследвания, установяващи подриващи функционирането на психофизиологичния организъм промени в неврохимията при социалната невроза, не самите тези химични промени биха били причини, а само следствие от съдържанията и процесите в психичния апарат на страдащия.

Принципно промени в неврохимията има при всяка мисъл, чувство, поведенчески и социален акт… Цялата човешка организмична „сграда“ се ръководи от психиката. Тя задейства нервната система, която на свой ред активира ендокринната, тя пък имунната, сърдечносъдовата и т.н. системи. Тоест, именно психиката се явява диригентът, стоящ в най-горния „етаж“ на съвкупността от системи и процеси, наречена човек. Знаейки това, именно психичните процеси са тези, които е нужно да бъдат променени при социофобията. Разбира се, ако човекът преживява тревожна депресия, като следствие от дълго време носената и неразрешавана социофобия, въпрос на личен избор е дали да бъде осъществен няколкомесечен прием на антидепресант, нуждата от който да отпадне при следваната ефективна психотерапия.

Стратегически дълготрайната и стабилна метаморфоза от социофобия до социална самоувереност, се осъществява в процеса на промяна на мисленето, чувстването, възприятието на света през адаптивни когнитивни схеми, смело поведение, водещи до качествен, активен, радостен и смел социален живот – независимо дали в процеса на психотерапия или чрез самостоятелни усилия.

Орлин Баев














Добро, зло или цялостност

 На добрите хора много по-често, отколкото на другите им се случват беди и нещастия. Нима не е така?! Това е отдавна наблюдаван факт, присъстващ като познание в народната мъдрост, но и в законите на Живота. Светът е бинарен - единица и нула, мъж и жена, ден и нощ, доброто и неговата сянка, злото. Това е балансът на този свят. Когато се увеличи доброто в света, автоматично се увеличава и злото. Това звучи като парадокс, но е факт. Когато обаче и злото е много силно, точно толкова силно е и доброто. Това наблюдаваме сега в очевидно деградиращата социалност на глобуса ни. Злото е огромно, но и доброто е така светло и силно, както едва ли е било нявга в еоните на развитие, дори и в предходни периоди - атлантида, лемурия, хиперборея...

Сега злото е не някакво стихийно, а осъзнато зло - това е неговият най-деструктивен вариант. Но и доброто е така мощно, както никога! Освен в световен мащаб, играта добро-зло, се случва в индивидуалната психодинамика на всеки човек. Когато, поради опити за компенсация на травми и под силната социална сугестия някой оформи психиката си в социопатна посока - е избрал злото. Когато човек избере справяне със собствените си болки и житейски трудности с помощта на човещината си, тогава е избрал доброто.

В този свят, какъвто е сега, психопатията и по-специално социопатията, буквално се култивира. Примитивните, натрапени от едно глобално болно общество цели, свързани с елементарен материализъм, с илюзията "аз и мое" на крайния, откъснат от законите на Живота индивидуализъм, с чудовищните престъпления на компенсиращата ужаса на бездушието властова невроза и психоза, оправдават всички кошмарни средства за постигането им. Мнозина в този свят правят този избор - сугестии в тази посока са навсякъде в медиите, в самия начин на функциониране на икономическата система, в култа към силата и т.н. По-малко, но по-качествени хора правят другия избор - на човещината, на живата връзка с Бога и следване на законите на Битието (Дхарма) в живота си. Защо обаче по правило животите им са наситени с много перипетии, злополуки, трудности?! Защото, както казахме, когато се увеличи доброто, се увеличава и другото в живота на човека, на всяка цена стремящ се към светлината, но изтласкващ и борещ се с тъмнината в ... себе си . Ако даден човек е добър, но не познава злото, тоест сенчестата си страна, колкото е по-добър, толкова повече тази сянка ще се стоварва върху му - чрез невротизиране, но и през обективни социални и битови неудачи. Защото е "хоризонтално" добър, част от дихотомията добро-зло. Когато обаче осъзнае и прегърне и престъпника и убиеца и мутрата и лъжеца и т.н. в себе си осъзнато, с любов и приемане, тогава положението се променя. Не че става лош, напротив... 

Тук идва ред на метафората с ботаническата присадка, давана от Учителя Беинса Дуно. Когато едно плодно дръвче се присади върху дива подложка, върху диво дръвче, то става здраво, не боледува, силно и жилаво е. Соковете на дивачката под него са могъщи, но сега служат за образуването на красиви цветове и сочни плодове. Същото е в човека. Когато човек осъзнае и прегърне злото в себе си, то не изчезва, но подхранва със соковете си доброто в него. Това обаче вече е едно различно по качеството си добро - добра светлина, която сянка не хвърля - пораснала, обхванала и противоположността си. Така човек надхвърля махалото на двойнствеността.

На по-високо ниво вече няма добро и зло, а само плюс и минус, слети в единство. Няма борба между противоположностите (каквато има на "хоризонтално" ниво), но има сливане, въздигането им до нещо трето, до цялостност! Когато човек така познава себе си, с обхващане и приемане и на злото, с прихващане на соковете му, тогава нивото на съзнание е съвсем различно. Иначе, когато е просто добър, но отвръща глава от злото, винаги има борба, отричане на злото, било то в собствената му сянка или в света, което неизменно го стоварва преживелищно в живота му! 

Великият Учител Беинса Дуно говори колкото метафорично, толкова и директно описателно, за трите братства - бялото, черното и третото. Това трето братство си служи с методите и на двете, поляризира, за да създаде енергиен заряд. Всички езотерични, вътрешни духовни учения тласкат човека към обхващане на бинарността от една трета, по-висока перспектива, не на борба между противоположностите, а сливане помежду им. Не ядрен разпад, а ядрен синтез, въздигане над и обхващане. Това може в известна степен да бъде осмислено чисто интелектуално, но истинното разбиране идва през преживелищното осъзнаване! 

Орлин, човек

събота, 3 май 2014 г.

Контролирана глупост или бездействие в действието

 Ако можеш да летиш, случва се да походиш покрай стадата в низините, но общо взето, начинът ти на придвижване е различен. А системата настоява и да пълзиш, че и да ровиш под земята - нали така изисква научЕната посредственост. Ако познаваш силата на полета си, можеш да се позабавляваш и си поиграеш да покопаеш познавателни тунели ведно с невиждащите по-далеч от носа си къртици - но само толкова. Ти можеш да слезеш до тяхното тесногръдие, разбираш го. Но, плоското мислене никак не умее да литне в простора на духа ти. Наблюдавайки го от позицията си на виждащ, знаеш, че къртиците и плоските научЕни червеи вършат добра работа - сляпо структурират почвата. Нека вършат полезната си дейност - стига да не пробват да подрязват крилете ти в опит да те подравнят до собствената си плоскост! Но, дори и да опитват, от теб зависи дали ще им позволиш! 


 Скоро посетих човек в психиатричен диспансер. След като се видяхме, се поразходих наоколо и поговорих с болните. Помислих си: "Боже, колко по-нормални са тук хората от лудите навън, по улиците, в парламента, в съдебните институции...!"... 

В книгите на вдъхновяващия писател Карлос Кастанеда, се използва фразата "контролирана глупост", а в мъдростта на изтока "бездействие в действието". И двете фрази могат да бъдат не толкова разбрани, колкото преживени, през личен опит в спирането на ума, на вътрешния диалог. Тогава се ражда визия логика, която издига човека до метафоричен "Кентавър" (Кен Уилбър) - същност ползваща тялото, но ясно съзнаваща, че е само гостенка в този прелестен тренажор, бинарния живот. Когато егото смирено се стопи до прозрачност, само тогава човек осъзнава недуалната природа на ума си и света. Виждаш, знаеш. Няма как да го изразиш с думите на света, но можеш да го излъчваш с присъствието си. Виждаш, че повечето от житейските цели, ценности, натрапени от някой си силен на деня стойности и посоки, са пълен фалш, евтини мъниста за неосъзнатите умове на дремещото човешко стадо. Глупост, безумие. Но, живееш в този свят, такъв, какъвто е. Затова, синхронирайки до известна степен с наложените от него илюзии, отвътре биваш и следваш Себе си. Докато действаш и изкачваш поредния социален връх, извътре си вече си там, в центъра на безкрая си, едно с всяка звезда, тревичка, мухата на стената и движението на вакуума в безкрая си. Защото преживяваш единството си с всичко! Бездействие в действието! Ако не разбираш, тогава Ти разбираш!

Орлин

Съвършенство в несъвършенството - Жена

 Обикновена жена в красива рокля. Не особено грациозни, но пък много естествени походка и език на тялото, които провокират въображението. Когато човек види картината, първо е залят от посланията - прекогнитивно, емоционално. След това разсъдъкът бавно облича в словеса интуицията. Но не фактологията е важна, а именно посланията, скрити в усещането. Чувство, което образното ми мислене облича в десетки образи за секунди - жената без токчета, продължението на походката и, облечена в домашни дрехи, сутрин след събуждане, голото и тяло с всички хармонични, но и битови детайли на съвършенството, отразено в земното несъвършенство. Сякаш за мигове, през отразения в картината миг, се разкрива цял филм за живота и характера, социалността и индивидуалността на жената. 
Партньорът в далечината е свикнал с артистичното и свободолюбие, с екстравертния и заливащ, но понякога и натоварващ чар на на съблазнителка. Но тя умее и да следва целите си, дори и да си постави персона на подчинение - за да завладее и завърти социума и света около себе си.
Има и дълбоки страхове. Зад външната и смела общителност, всъщност я е страх от пълно доверяване и прикрито отхвърля авторитети - освен ако не я спечелят с харизма и сила, по-големи от нейната... Но, нюансите, които образът излъчва, са безкрайни - онзи миг на връщането от събиране, там в сумрачната градинка, на трамвайната линия, във вълшебната аура на приказните дървета. 
Но, слънцето свети точно над нея и цялото и поведение сякаш говори: "Иска ми се да владея живота си, да създавам правилата си, да надхвърлям нормите. Живее ми се, обича ми се. Моля те, прегърни онова малко несигурно момиченце в мен, което се прикрива зад външната игрива жена!"...
Картината обаче е и добър проективен тест - включително и спонтанно написаното по-горе...