За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

сряда, 18 октомври 2017 г.

Дискусия относно майндфулнес (медитацията) в психологията и психотерапията

Забележка: долният текст представлява разговор относно медитацията и интроспекцията в психологията от фейсбук групата "Психолози, психотерапевти, психиатри - специализирана група".

.................................................................................................................................................

С: Мога да се обзаложа, че медитацията е като молитвата - bullshit.

Човек, който не тренира мисленето си, медитацията няма да му помогне. Човек, който не тренира вниманието си, медитацията няма да му помогне.
Човек, който не тренира паметта си, медитацията няма да му помогне.

Един диспечер на самолети, чието внимание е заето да следи кацането на различни самолети в различни зони ще покаже много по-високо ниво на внимание, отколкото някой медитиращ, чакащ да стане чудо с него и да му се отвори третото око от Атлантида... Да не говорим за подготовката на космонавти и какви тестове минават.

Орлин: Мога да изкопая "тонове" рисърч, доказващ ефективността на майндфулнес. Не мисля, че си струва обаче, поради факта, че съществува едно донякъде естествено нагаждане на хипотезата към вече налични очаквания, през които споделящият ги филтрира изключително информация, отговаряща им смислово.

И: Трагизмът на класическия учен - не мога да го опиша и изуча, следователно то не съществува. Някои неща трябва да се преживеят в първо лице единствено число, а не да се търсят в статистиката. Който се интересува - има 10 дневни випасана ретрийти и в България. 10 часа на ден, пълно мълчание и вегетарианска храна. Но да знаете, че се седи на пода и е трудно за хора, свикнали със столове с облегалки. Някои проникновения и преживявания ще ви откажат от четенето на статии... и е безплатно, не е комерсиално.

ОрлинИма много какво да се каже, въпреки противоположността на мненията. Защото недоумието да "изучаваш" медитация чрез количествени методи отразява много за посредствеността на методологията в психологията каквато е...

С: Не се тръгва отзад напред, като "не мога да го опиша, значи не съществува". Логическа грешка ми се вижда. Едва ли учените работят така. Обратното е по-вероятно.
Нещото или съществува или не съществува. Ако съществува учените го описват и изучават. Ако не съществува те не могат да го опишат и изучат, защото нещото просто го няма. Няма как предварително да не описват нещо, ако то съществува. Съществуващите неща се улавят по някакъв начин.

Орлин:  Негативното доказателство си е логическа грешка. Ако дадена хипотеза не може да бъде доказана, е грешна... Ако хипотезата не може да бъде отхвърлена, е вярна... И двете току що споменати твърдения са погрешни. По отношение на психичното, психологията приема, че е страничен еволюционен продукт от процеса на оцеляване и предаване на генетична информация - и нищо повече. Холистичната психология споделя разбирането за корелацията на психичния процес с неврофизиологията, но в същото време за феноменологичното му автономно съществуване и дори за водещата роля на това съществуване. Соматопсихика и психосоматика, кокошката или яйцето или и двете заедно. Ако някой следи логиката, вижда че и двете хипотези не могат да бъдат отхвърлени, което не ги прави автоматично верни, нито пък могат да бъдат еднозначно доказани, което не ги прави грешни. Оказва се, че логиката стига до там, че се спира в тавана на самата себе си, в неутралността на едно "Не знам!". Има обаче и визия логика и диалектична визия, която вижда че всъщност противоречието е привидно, а дилемата фалшива. Защото психиката е толкова отелесена (embodiment), колкото и притежава известна феноменологична автономност, собствено поле на дейност, което също въздейства на соматиката. Стигаме до това, че въпросът е не до или / или, а до когнитивния уклон съвременната психология/ когнитивна наука да залита в разбиранията и методологията си към невропсихичния ембодимънт и количествени, през поведението изследвания на психичното, като в огромна степен неглижира феноменологичните, качествени методи. Не пиша това адресирано конкретно, а като принципно разсъждение и изводи.

С: Няма "негативно доказателство." Доказателствата са винаги "позитивни." Има "негативни и позитивни твърдения." Този, който прави позитивно твърдение следва да го докаже. Този, който прави негативно твърдение - не се обременява с доказателства. 

Аз твърдя, че медитацията(и молитвата) не помагат за развитието на когнитивните процеси(негативно твърдение), защото това привидно подобрение може да се дължи на друго - самовнушение, отпочиналост след транса, професия, обременяваща когнициите и др. Сякаш има погрешна корелация.

В такъв случай, за да избегнем грешния логически аргумент от незнание, включващ именно такива позитивни и негативни твърдения се прибягва до "Бръснача на Окам" - Кое е по-вероятно да се случи? 

И така, кое е по-вероятно да се случи: 

- Човек, който медитира и се моли пасивно в транс(като спящ), "изключил" когнитивните си процеси, да развие и подобри когнитивните си процеси? Вижда се парадокса - когнитивни процеси се подобряват без използването им. 

- Човек, който активно занимава когнитивните си процеси и ги използва доста често, да ги развие и подобри, без значение дали медитира или не?
Според мен е второто.

Соматопсихичният или психосоматичния възглед е хронологично първоначалния, колкото и некоректен да е въпроса? Соматопсихичният е, въпреки съществуващата обратна връзка психика-тяло, която не нарушава еволюцията. Все едно в био-химията да питаме кое е първото - биология или химия. Докажи, че психиката/психичното предшества тялото/материалното и получаваш Нобел.

Орлин: Както казах в началото, едва ли ще стигнем до общи позиции -
не поради умствените ни възможности, а поради разминаващите се гледни точки, идващи от различна самосъзнателна идентификация със сома или психе. 

Медитацията няма общо с пасивно изключване на когнитивните процеси, а с ползването им до предела и надхвърлянето им. Няма общо и с транса като спящ, а със съзнателния, буден такъв. В будизма, от който произлиза цитираната практика майндфулнес, съществуват аналитични медитации, предхождащи трансовите. В хинду йога се ползва процесът джнана, в който умствената логика стига до връхна точка, за да бъде надхвърлена от по-цялостни когнитивни процеси.В зен това надскачане е изразено в метафората: "като стигнеш върха на планината, продължи нагоре!". 

Ако някой се съмнява дали когнитивните процеси са развивани от медитативните методи (които са сложни, многообразни, феноменологично прецизни не по-малко от поведенческото количествено измерване на психичното, както и най-често твърде непознати), не познава практиката на брилянтните логически дебати и в северния и в южния будизъм, както и тънкостта на логическото съждение, изисквано като подготвителен етап в йога (която няма много общо с популярната представа за стречинг, битуваща в западняка).

Относно първичността на телесно или психично - мога да кажа, че са взаимно обусловени. При тълпата определено първично е телесното. При творческите и талантливи индивиди обаче, идентификацията на самосъзнателността е в психичното и духовното. Тук разминаването ни, както споменах, не се дължи единствено на обяснителен логически процес, а на самосъзнателна идентификация. Някой би опитал да възрази, че въпреки самосъзнателната идентификация на развития човек с психичното и духовното, някакси по дифолт водещо е телесното, продуциращо психичното. Твърдя, че това е гледната точка на мравката, виждаща на няколко сантиметра... Метафората е относително валидна, когато преносът на аналогията от мравчото късогледство премине към таргета на аксиомно приемания за валиден материализъм. Да, но подобна грубо материалистична аксиома за първичността на тялото въобще не е доказана или дори доказуема теорема, а просто плод на късогледо-мравешки когнитивен, материалистичен уклон - и толкова. 

Дали майндфулнес работи? Твърде общ, свръхгенерализиран въпрос. Дали работи при кого, ползвана как и къде? Ако става дума да съберем 30 човека с даден синдром, на които да дадем инструкции от типа "Фокусирай се в дъха си..." и да сравним резултата с други 30 (контролна група), които оставим просто да дремят, едва ли ще намерим кой знае какви статистически значими резултати. Защото ако за да се научи човек да свири на пиано добре, са нужни десетина години, то за усвояването на сложния, постъпателен, многостъпков медитативен процес, са нужни повече години. Ако изследванията са правени обаче върху тренирани с десетилетия практици, положението е различно и отчетливо проследимо със съвременното невросканиране. За да не бъде толкова общ въпросът, е добре да се уточни, че майндфулнес може да бъде ползван примерно в процеса на психотерапия (водена медитация), като качеството на повлияването тук зависи не от конкретно ползваната техника, а от майсторството и уменията на терапевта. Според опита ми, корелацията в резултатността тук е нито по-значима, нито по-малко от на кой да е помощен метод - в психотерапията по-важен от метода е ползващият го. 

А напъните чрез количествено измеримо поведение да се изследва феноменологично интроспективен, творчески психичен процес, не са по-различни от старанието на дивака с каменната си брадва да нарисува реалността на психичния си живот - тъй като изобразеното е проекция на възприетото през филтъра на психичните му съдържания, оплоскостява, редуцира в съответствие с примитивността си като твърди, че видите ли, това е адекватният подход. Не визирам личности и системи, а разсъждавам принципно. 

С: С критиката алтернативите се увеличават, защото се регистрира проблем. Когато се формулира правилно проблема той може да бъде решен. Да ползвам клишето - За човек се съди по това какви въпроси задава. Няма глупави въпроси. Има незададени. 

Не поставям под съмнение психотерапията или терапевтите, а mindfulness(темата), което ми прилича на New Age. Тук спада и медитацията както изглежда. Не омаловажавам личните преживявания - те са главни в психотерапията - те са компаса на клиента и терапевта. Всеки човек ги има. И аз съм стигал до съзнателно контролиране на транс(знам, че не се спи). Вероятно и други са стигали, а и по-далеч. Не отричам тези факти. И да, тук статистиката спира. Това е ясно. Не всички сме еднакви. Но не можем да я пренебрегнем с лека ръка, затваряйки очи пред другия факт, който изисква науката - статистически данни и критично мислене. В противен случай още дълго време ще смятат колегите за попове, ходжи, гурута, шарлатани и т.н. 

Обясненията на тези лични преживявания не трябва да става с расови или религиозни интерпретации, защото това е езика на расизма, езика на Църквата, езика на Буда, езика на Джамията и т.н. Обясненията трябва да стават на езика на психологията, която се е обособила като наука и гони научните стандарти. Няма смисъл да я връщаме в средновековието, та и по-назад. Какво ще изследва тогава - средновековния човек в 21 и 22 век ли? 

Орлин: Така вече е ценно казано. Да, балансът е важен. Въпросът е, че в психологията, каквато сега е наложена, определено има сериозни залитания, "благодарение" на които самият обект на изследване (психиката) е свеждан единствено до поведенчески корелати. Твърдя, че това е валиден подход, но маргинален и единствено уводен по отношение развитието на тази млада наука. Защото психологията не е механика, а т.н. операционализиране я свръхопростява и редукционира до такава. Ако количественият, редукционистки метод е подходящ за изследване на банални когниции, няма какво да каже за фините нюанси и богатството на феноменологичната психична динамика... 

Аз също смятам, че честното и непредубедено противопоставяне на мнения е много важно. Получава се сблъсък на позиции, често отричане, намеса на емоционалност и същинска борба на противоположности. Постепенно обаче се вижда, че и в двете позиции има резон, а различието е привидно и включено в диалектичната цялост и синтеза на по-висока визия, обхващаща качествено и двете гледни точки.

Обясняваме на езика на научната психология, точно така. Въпросът е, че тук стигаме отново до методологията за научаване, за провеждане на изследвания в психологията. Твърдя, че уклонът към механоморфно количествено отчитане на поведение, с което би трябвало да корелират психични съдържания, е добър старт, но нищо повече от начален стадий в развитието на психологичния метод. Оставайки там, методът за уж душеведение обездушава и погубва самото душепознание, отхвърляйки пълнотата от феноменологични преживявания, случващи се при известна автономност на "полето" на дейност на психичния процес спрямо сомата. 

Ню ейдж, отвъд добрия вложен първоначален смисъл, е действително силно опорочено понятие, практически еквивалентно на пожелателно мислене. Така е. Да се приравнява обаче приложната психология на утвърдени системи като будизма, индуизма, мистичното християнство и т.н. с нова епоха фантазмите, само по себе си е логическо непозволено обръщане. Всички делфини са бозайници, следователно всички бозайници са делфини. Всички жени са хора, следователно всички хора са жени. Всички ню ейдж псевдологии произлизат от древните системи за себепознание, следователно тези системи са ню ейдж... 

Да, приемаме предложения опит за обективизиране във вида на изследване на психика чрез поведенчески измерими корелати. Твърдя обаче, че ако съвременната психология спре дотук, "самозадушава и кастрира" самата себе си. Защото психичният обект не е измерваното поведение и както наблюдаващият субект, така и наблюдаваният психичен обект, се случват в качествената феноменологична реалност, различна от поведението или телесния, невробиологичен субстрат. Да, тялото и поведението до известна степен отразяват най-грубите психични движения и наличности. Затова количественият рисърч е валиден при изследване на базисни психични факти. Корелирането между измерваното поведение и психичното обаче се размива и силно снижава стойността си при изследване на сложни психични, динамични, многопластови, творчески процеси на високо ниво. 

Оказва се, че в споменатите древни системи качественият процес на изследване на психичното, е изключително обективен, прецизиран, постъпателно преживяем както във феноменологичната реалност, така и в корелацията ѝ с психотелесността. С това не правя директна податка за пряко извличане на методология от тези системи, а твърдя, че има смисъл в непредубеденото вглеждане във вече съществуващия, предаван от тях хилядолетен опит в душеведението, превода му на съвременен научен език и черпене на смислови послания. 

Защото непредубеденият изследовател на психичното едва ли ще избяга в рационализиращо отричане от океана от вътрешна феноменологичност, а вместо това би се научил да плува качествено в него. В процеса на такова качествено, преживелищно душеведение, изследователят осъзнава, че в областта на психичното наука и религия, изкуство и култура, етика и естетика, приложна философия и житейска мъдрост никога не са били разделени, а винаги са били и са единни. Осъзнава, че докъдето самият той е достигнал в уменията си за преплуване на психичния океан, дотам може да заведе и потърсилите помощта му (специално по отношение на психотерапевтичния процес, явяващ се приложна психология). 

Орлин

вторник, 10 октомври 2017 г.

Реч на вожда Лудата Мечка

Сега вече няма нищо. Животът беше преди. Сега просто седим неподвижно и чакаме смъртта. Ала ти не мисли, че смъртта ме плаши. Всичко на този свят умира. Даже скалите се рушат от времето. Само Майката-Земя и Небето са вечни. Но на мен ми е тежко на сърцето от мисълта, че не умрях по-рано, че все още съм жив, а животът го няма.

Нашият свят бе свободен свят. Свободата стоеше над всичко. Но аз чак сега разбрах това. Днес се раждат деца на нашите деца. Старците им разказват за великите времена на лакота, когато народът ни можеше да пътува и ловува където си пожелае - никъде не се издигаха огради, препречващи пътя ни. Ала родените днес вече не могат да разберат това.
Аз знам, че животът може да бъде различен от днешното съществуване, но моите внуци няма да знаят това.

Ние почти не боледувахме. Дишахме чист въздух и ядяхме дивечово месо - от свободни, силни животни. Белите не ни принуждаваха да ходим на училище, нито пък да се молим на техния бог. Околният свят, приятелю мой, бе за нас това, което за вас е мъдрата книга. Ние четяхме по листата, по тревата, по пясъка, по камъните. Животните и птиците деляха с нас суровостта и нежността на Земята. Всичко живо бе наш роднина. Но белият човек не мислеше така. Той не разбираше как е възможно дървото и реката да се явяват наши родственици. Целият свят, с изключение на него самия, му се струваше населен с диви и опасни твари - зверове и индианци. И той запачна да изтребва нашето голямо семейство. Изчезнаха бизонът, лосът, еленът. Оредяха нашите гори. Земята е майка за всички народи, а белият пришълец разпра корема й със своя плуг.

Отначало мислехме, че белите са просто глупави и слаби, та заради това не разбират езика на различните същества. Оказа се обаче, че те са луди. В кръвта им тече твърде много злост и тя отравяше белите хора. Горчиво съжалявам, че въобще им позволихме да проникнат в нашите земи. Но нима можехме да знаем, че са толкова различни от нас? Как можехме да предположим, че чуждоземците ще измислят свои закони на живота, а няма да последван вечния порядък на Великата Тайна, която е творец на всичко съществуващо!
В сърцето ми се е загнездила голяма мъка…

Приятелю, твоето племе е огромно, аз видях вашите градове, твоите братя са неизброими. Предей им нашите думи чрез твоята хартия. Ние доста ти разказахме. Словото не бива да пада на земята и да се превръща в прах. То се ражда за дела, излита като птица и кръжи над нас вечно, за да могат хората да го ползват.

Когато вече не живеехме на свобода, Ниският Бик ни донесе от сраната на змиите [т.е. шошоните, бел. ред.] вестта за един прорицател, който твърдял, че отминалите времена ще се върнат, земята ни ще се очисти от белия човек, отново ще се появят стадата коне и бизони, ще се завърнат нашите загинали воини… Мнозина повярваха и започнаха да изпълняват Танца на духовете, както учеше ясновидецът…

Аз зная, че неговото предсказание ще се изпълни. Големият Крак и много други паднаха от куршумите на войниците, но нима с това може да се спре едно пророчество? Не знам колко скоро то ще се сбъдне, но това със сигурност ще стане. Светът на белите хора е болен и затова той трябва да умре. Тогава ще се върне животът.

Мато Уитко (Лудата Мечка), оглала лакота

Писмо до лудия бял вожд на белите диваци

През 1855 година вождът на индианското племе Duwamish, пише писмо до президента на САЩ – Франклин, в отговор на предложението му да закупи земята, обитавана от племето тогава. Днес тази територия е част от Вашингтон. Това писмо повече от 150 години обикаля земята и остава все така актуално и разтърсващо.
.............................................

„Великият вожд от Вашингтон ни праща известие,че иска да купи нашите земи. Великият вожд също ни изпраща думи на приятелство и добра воля. Оценяваме този израз на внимание, защото знаем, че нашето приятелство му е излишно. Ще разгледаме неговото предложение, защото знаем, че ако не го направим,то Белият човек може да дойде със своите огнени оръжия и да вземе нашите земи.

Великият вожд от Вашингтон може да вярва в това, което казва вожда Seattle, със същата сигурност, с която нашите бели братя вярват в промяната на четирите годишни времена Моите думи са непроменяеми както звездите!

Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас? Трябва да знаете, че всяка частица от тази земя е свещена за моя народ. Всяко блестящо листо, всеки пясъчен плаж,всяка мъгла в гората, всяко насекомо със своето жужукане, са свещени в паметта и опита на моето племе. Сокът на дърветата, който се движи в тях носи спомените на червенокожите хора!

Покойните бели хора забравят своята родна земя, когато поемат последния си път към звездите. За разлика от тях нашите никога не забравят тази прекрасна земя, която е майката на всички червенокожи хора. Ние сме част от земята и тя е част от нас! Благоуханните цветя са нашите сестри, еленът, мустанга и орела са нашите братя!

Планинските скалисти върхове, зелената трева от прериите, топлината на телата на мустанга и човека,всички те принадлежат на същата фамилия.. Затова, когато Великият вожд от Вашингтон казва, че иска да купи нашите земи, прекалено е това, което иска! Той ни осигурява място, където ще можем да живеем с нашите племена, ще бъде наш баща и ние негови синове. Затова и разглеждаме неговото предложение за покупка на земите ни, но това няма да е лесно, защото тези земи са свещени за нас. Сребристата вода, която тече по коритата на ручеи и реки, не е просто вода, а кръвта на нашите прадеди!

Ако ви продадем тези земи, трябва да запомните, че те са свещени и трябва да научите вашите синове на това и че всяко фантастично отражение в прозрачните води на езерата, говори за спомените и историята на моя народ. Шепота на водата е гласът на нашите прадеди!

Реките са наши сестри, те утоляват жаждата ни. Реките носят с водите си нашите канута и хранят децата ни. Ако ви продадем земите си, трябва да запомните и учите синовете си, че реките са наши и ваши сестри, занапред би трябвало да се отнасяте с тях, като с членове на семейството си !

Знаем,че белият човек не разбира нашия начин на живот. За него е безразлично едно или друго парче земя, защото той е странник, който идва в нощта, за да открадне от земята каквото му е нужно. Земята за него не е брат, а е враг, когато я завладее я напуска и продължава своя път.

Оставя зад себе си гробовете на своите родители, без това да има за него значение. Отстранява от земята своите синове,без това да го афектира! Забравя гроба на баща си и правата на своите синове. Отнася се към майка си земята и брат си небето, като към неща, които се купуват, продават и крадат. Незадоволимият му апетит ще унищожи земята и ще остави след себе си само пустиня!
Не го разбирам.

Начинът ни на живот е различен от вашия. Посещението на градовете ви причинява болки в ушите на червенокожите хора. Може би е така, защото индианеца е дивак и не разбира нещата. Нямате нито едно място, където може да се чуе разлистването на дърветата през пролетта или трептенето на крилата на насекомите! Но може би е така, защото съм дивак и не мога да разбера нещата!

Шумът на градовете е като обида за нашите уши. И какъв живот е този, когато човек не може да чуе самотния зов на чаплата, или нощната дискусия на жабите в залива... Аз съм индианец и не го разбирам.

Ние червенокожите предпочитаме мекия звук на вятъра, който гали лицето на езерата и благоуханието на същия вятър, пречистен от обедния дъжд и парфюмиран от аромата на боровете! Въздухът е безценен за червенокожите,защото всичко живо го споделя – животните, дърветата и човека. Белият човек като ли не усеща въздуха, който диша. Като някой агонизиращ, който е нечувствителен към миризмата на собственото си разпадане.
.
Пак ще кажа,.че ако ви продадем земите си трябва да запомните, че въздухът е безценен за нас, и че той споделя духът си с всеки живот, който поддържа! И ако ви ги продадем, да ги оставите отделени настрана като свещени,като едно място, където може да отиде белият човек и да се наслади на полъха на свежия вятър, напоен с аромата на цъфтящата прерия!

Ще разгледаме вашата оферта за покупка на земите ни. Ако решим да я приемем, ще има едно условие. Белият човек да се отнася с дивите животни като към свои братя. Аз съм един индианец и не разбирам как изпускащия пара железен кон може да бъде по-важен от бизона, когото убиваме, за да се нахраним и то при остра нужда. Какво би бил човек без животните, ако те изчезнат... Човекът би умрял от самота и духовна нищета. Защото това,което се случва на животните, много скоро ще сполети и човека. Всички неща са свързани в Природата!

Вие трябва да учите синовете си, че земята под вашите крака, това е прахът на прадедите ви!
За да респектират земята,трябва да кажете на вашите синове ,че земята е пълна с живота на прадедите ни, така също и че тя е нашата майка. Всичко, което афектира нея, засяга и нейните синове, нанасяйки вреда на нея ,вредят на себе си!

Ние това го знаем. Земята не принадлежи на човека, а той принадлежи на нея! Той не е създател на живота, а е само една брънка от него!Всичко, което прави срещу природата, го прави срещу себе си..Знаем и че всички неща са свързани, както кръвта, която свързва една фамилия!!

Дори и белият човек, чийто Бог върви редом с него и разговарят като приятели, не може да бъде изключение от нашата обща съдба. Може би, след всичко това, все пак ще станем братя някой ден. Ще видим....

Знаем нещо, което може би и вие ще откриете в един прекрасен ден, че нашият Бог е и вашия Бог! Сега мислите, че сте Негови собственици, както искате да сте и на нашите земи, но няма да бъдете!. Той, Богът на човечността и състраданието е еднакво справедлив, както към червенокожите, така и към белите хора!.

Тази земя е безценна за него и причинявайки и вреда означава неуважение към нейния създател! Ако замърсявате постоянно леглото в което спите, ще умрете някоя нощ задушени от мръсотията си. Може би в последния си час ще се почуствате озарени от идеята, че Бог ви е пратил по тези земи и ви е дал господството над тях и червенокожите племена, като една специална цел..

Тази мисия е едно тайнство за нас, защото не разбираме какво ще стане, когато бъдат избити бизоните, когато дивите мустанги бъдат опитомени, когато и най-отдалечените кътчета на горите ще излъчват миризмата на много хора, и когато погледа към зелените върхове на планините бъде преграден от редове бодлива тел.. Тогава ще попитаме: „Къде е гъстата гора? Няма я.... Къде е орелът? Няма го, изчезна! “

И тук свършва животът и започва борбата за оцеляване! “


неделя, 1 октомври 2017 г.

Качествени методи в психологията

Качественият, феноменологичен подход в психологията



Колежка към мен: "Дефинирай ми Бог!"... 

Подобно изявление изразява много за казващия го. Идентично е с опита душевното качество да бъде натикано редукционистично в количествено поведенческо измерване, т.н. процес на операционализация - оплоскостяване на качеството до пипнимо, око да види, ръка да пипне количество. Добър, но силно неуспешен и в действителност, принципно неуспеваем опит сакралното да бъде вкарано в категориите на профанното.  Умът може да говори много за Бога. Може да плещи до безкрай. Може дори да го нарече Дао и да опита да го облече в най-красиви термини. Нищо няма да каже обаче, докато отсъства личната преживелищност на едно цялостно себепознание. Сидхарта Гаутама (Буда) отказва да говори за Брахман (Бог) - от позицията на ума го обозначава като пустота. Пустота не като нищо, а като непознаваемо от позицията на операционалния ум не нещо, преживяемо единствено чрез пълното ползване, но и надхвърляне на логиката, в процеса на лично изследване, психодуховна опитност.

Жабокреко локвология

Веднъж в жабешката локва дошла на гости една странна жаба. Когато я питали откъде е, що е, разказвала за някакъв океан, за безкрайна дълбочина, висота и интересни създания. 

- Какво е това високо и дълбоко, има само две измерения - насам и натам - отвръщали локвените жабоци. - Какви са тези създания, за които говориш, това са илюзии - казвали те.

- Ами, вижте сега - погледнете нагоре и вижте небето - опитвала се да обясни океанската жаба. - Океанът е като него. Такъв един огромен, богат, на нива, дълбок, с различни обитатели... 

- Небе ли, та това са само образи в локвата ни, няма такова нещо - закрякали локвените жабки. Ти ни лъжеш нещо.

- Добре, вие сами можете да видите и преживеете океана. Просто е нужно да поискате широтата му и да тръгнете на пътуване към него. - засмяно и с вяра в потенциала на съжабките си казала странната жаба. 

- Да ходим къде, към твоите фантазии ли, кря кря ? - Локвените жабоци дори се опитали да покажат на заблудилата се според тях жаба, че тяхната локва е светът. Подскочили максимално високо няколко пъти, паднали обратно в калта и казали:

- Виждаш ли, никакъв океан няма, ти се заблуждаваш!

- Но, за да сте в океана, е нужно да напуснете локвичката си на комфорт, да се отправите на интересно приключение - с убеденост в капацитета на съжабките продумала жабата еретик... 

- О, стига толкова! Ето, това е светът, можем да претеглим калта да видим как вълничката се движи, да проследим повторяемо полета на мухите. Престани с твоите глупости. Имаме си науч(е)ни професожаби, които стигат чак до твърдия камък под калта - те знаят. Ето, виж - направили са хистограми на калните съставки и са изчислили средно статистическото отклонение от медианата на локвознанието! 

Океаничната жаба се усмихнала, пожелала на локвените си сестри всичко най-добро и продължила пътя си спокойно... 
................................

В духа на предаваното послание:

"Недейте да плувате там, където трябва да летите!"... Бъдете сигурни, че неумеещите ще твърдят, че летите, защото не можете да плувате, но вие се усмихнете и смело продължете да летите! (извън кавичките, дописано от мен)

Агни Йога


Количествено измеримата повторяемост на научните изследвания в психологията. А качеството? Какво относно феноменологично-интроспективната методология?

Количествено измеримите, повторимо проследими и доказуеми от независими провеждания изследвания са чудесен пробив в точните науки. Що се отнася до науката за душата, такъв подход има силно ограничено приложение, поради редукционистичното орязване на „океана“ от феноменологично преживяване при т.н. операционализиране, тоест привеждане на изследваните качествени променливи до количествени термини. Повтарям – такъв подход е ценен и валиден, но чисто и просто ограничен, с много нисък „таван“ е, когато се изследва психика през поведение.

В една пораснала психология, количествените измервания биха представлявали валиден подход, но единствено подстъп, увод в актуалното познание на психичното. А то е възможно чрез следването на един обективен феноменологичен подход. Именно обективен. Защото обектът на изследване в психологията е психиката.

Количественият рисърч реално погледнато, не изследва психичното, а операционализирани, количествено измерими поведения, които могат да корелират индиректно с дадено психично движение и наличност, но нищо повече. Недомислие е да се приема корелираното поведение за отразяваното от него частично, донякъде и непълно психично съдържание. 

Количественият подход в психологията може да бъде полезен за изследване психиката на животното (етология) и най-базисните когниции при човека, но е безсилен по отношение ума на таланта и гения, на творческия потенциал, проникновената мисъл, смисъла, любовта не само като еволюционно обусловено чувство, а като безусловен принцип…

Бихевиоризмът е направление в психологията, което се опитва да я превърне в изцяло експериментална наука, по подобие на точните науки. Експерименти, в които е нужно да се борави единствено с пипнимото, с видимото измерение, което може да се измерва количествено, тоест с поведението. Количествени измервания на поведението, при което интересно как се пропуска психодинамиката на вътрешния феноменологичен процес, представляващ самата психика.  Ето какво казва Скинър, един от най-прочутите квадратно мислещи бихевиористи от 20-ти век:

„ Можем да следваме пътеката, поета от физиката и биологията, като се обърнем директно към отношението между поведението  и средата и пренебрегнем опосредстващите го психични състояния“ (Скинър Б., 1996, "Отвъд свободата и достойнството", София, "Наука и изкуство" с.35)

Под влияние на поведенческите психолози (бихевиористи, а в по-късна приемственост, когнитивни учени), в западн(ал)ия свят психологията започва да се третира като наука за поведението. Българските психолози сервилно се равняват и повтарят мненията на силните на деня – в българските университети психологията също е поставена в графата на „науки за поведението“. Приемайки такава перспектива, психичният изследовател си спестява досега до вътрешната субективност, до океана от психично, до което достигат единствено много по-фините, качествени изследователски методики:

-          описание на случаи (case studies).
-          психотерапевтичният процесно и динамично ориентиран модел на пренос, контрапренос, взаимно отразяване, емпатийно вчустване.
-          трансовите интуитивни методики.
-          феноменологичната редукция.
-          медитативният систематично и дисциплинирано следван процес, описан от независими изследователи от цял свят от хилядолетия (в йога, будизма, съзерцателното християнство, включая православната школа исихия и т.н. и т.н. феноменологично ориентирани психодуховни традиции от целия глобус), външно принадлежащи на теоретично различни направления, но преживяващи неврално и психично идентични опитности.
-    други - за интервю, фокус група и т.н. качествени методи, уважаемият читател може да прочете в уикипедия. В настоящата статия се фокусирам в ключовия, феноменологично-интроспективен подход, който е както твърдя, самата сърцевина на качественото психологично изследване. 

Следвайки единствено бихевиористкия (на когнитивната наука и т.н. експериментална психология), количествен модел на изследване на поведението, психологията бива (не)качествено оплоскостена, сведена редукционистки до прости, измерими изходни резултати. Такова опростяване звучи примамливо за двумерно мислещи изследователи, с нулево познание на „океана“ от психодуховен потенциал, за който пробват да правят заключения по блатистата локвичка на външното поведение. Да, когнитивно научният бихевиоризъм е добър подстъп, начало в развитието на младата наука психология. Начало обаче, нищо повече.

Защото, как по хардуера може да се съди за софтуера? Ето, имаме флашка. Изцяло обаче отхвърляме и не се интересуваме от финото софтуерно съдържание, а и нямаме методологическия достъп до него - поради това, го отричаме. Можем да измерим какво количество битове информация съдържа, да изследваме направата на хардуера ѝ, можем да видим дори, че тази информация е сепарирана в отделни файлове, можем евентуално да прочетем имената им. И толкова. Нямаме никакъв достъп до огромното богатство от съдържание, процес, сюжет, персонажи, сложни взаимоотношения, съдби, предаван смисъл и мъдрост на хилядите книги, които се съдържат в тази флашка, до преживяваното в записаните в нея филми… Това е само метафора, при това несъвършена – човек е много повече от софтуерно-хардуерното сравнение с изкуствения интелект, колкото и развит да е последният.

Както казах, когнитивно научният бихевиоризъм е добър опит за обективизиране на субективното. Добър начален стадий в развитието на младата наука психология е. Ако обаче сведем качеството на феноменалното субективно, което именно изследва психологията, до външното количество на обективно проследимите и замерими поведенчески стойности, кастрираме самата същност на психичното, приравнявайки го до едното поведение. Къртича психология е бихевиоризмът, когато е приеман за единствено верният подход. Когато бъде поставен в рамките на холистична визия, включваща и феноменологичния подход, тогава бихевиоризмът застава в заслужената си и уважавана позиция, в основите на психологичното познание - основи, но не и повече.

А кой, освен тотално непознаващият вътрешната си психичност, твърди че феноменологичното проучване е субективно?! Напротив, субективният зрител в медитативния процес един вид се прехвърля във все по-„високи“ себесъзнателни психични слоеве, докато нагонният, емоционален, мисловен, чувствен, емпатиен, преносен, интроектно съдържимо наблюдаем и дори интуитивен процес, биват наблюдавани напълно обективно. Самата психика се превръща в директен обект на наблюдение и изследване от субекта на Аза. Аз, различен от топиката на егото, суперегото и т.н., но представляващ преживяем център на човешката свръхсъзнателност. Супрасъзнателност (Ауробиндо), от която идва всяко вдъхновение, творчески подем и устрем, интуитивна мъдрост и безусловна обич.

Не че бихевиористите/ когнитивните учени не са прави – дори твърде прави са по отношение на това, че психиката на стадната двунога тълпа с лекота може да се пренебрегне и сведе до елементарни поведенчески показатели. Защото масовата психика на човечеството, каквото е, действително не е кой знае какъв връх от творчески потенциал и цветуща съзнателност… Фокусирайки се върху поведението и свеждайки психиката до него, с лекота можем да ползваме експерименталните резултати за манипулативна, с цел влияние и управление на тълпите злоупотреба. Това е така, тъй като това базисно ниво, с което оперира поведенческата, когнитивна и експериментална психология, действително е детерминистично и проследимо, за разлика от творческото, качествено и високо ниво на процесиране.  Сборната когниция на тълпата е достатъчно елементарна, за да бъде приравнена до едното поведение. Както и на немалкото индивиди-примитиви, несъзнавано следващи стадното мислене (вид когнитивно изкривяване), цели и фокус в живота си. Няма как обаче стимул-реакция изследването да бъде валидно за сложните душевни процеси на талантливия творец, на гениалния в идеацията си индивид, за сложността на междучовешките отношения в общуването, психотерапията, изкуството, религията, вътрешно психичните преживявания на мистика, на писателя и въобще, на високо съзнателния човек.

Невалидна е експерименталната психология и когнитивно научният бихевиоризъм дори при опитите за проследяване на една единствена мисъл, идея, наситеност от смисъл, обич и съзидателна когниция на високо процесно ниво. Валидни са за ниско съзнателния индивид, както и за чиято и да е когниция на елементарно, базисно ниво, приравняващо човека до животно или робот. Маса хора са действително на това ниво (казвам го без вложена емоция), както и при всеки човек то е подлежащо по-високата, творческа когниция. То е подобно на режима на компютъра спестяващ  енергия и олекотяващ процесирането, но орязващ съществените функционалности.

Ето какво казва по въпроса първият председател на асоциацията по хуманистична психология в Щатите, Джеймс Бюджентал:

„Тези, които се опитват да обективират човешкия опит, пренебрегват трудните въпроси и създават опростена психология. Не трябва да им позволяваме да се самозалъгват… Когато за извеждане на обща истина, отнасяща се до милиарди хора, се взимат извадки от 30, 300 или даже 3000 души, логиката се загубва в суеверието!“ (Бюджентал Дж., 1998, "Предательство человечности: миссия психотерапии по восстановлению нашей утраченой идентичности". Класс, том 3, с. 199, с. 192)

Ейбрахъм Маслоу, един от титаните на хуманистичната парадигма, нарича когнитивно научния бихевиоризъм „механоморфна психология“. Както той твърди: 

„Тя е популярна поради престижа на точните науки, а не заради резултатите, които постига и въпросите, които поставя.“ (Маслоу Е., "Toward a Psychology of Being")

В същия дух, създателят на клиент ориентирания подход, Карл Роджърс, твърди:

„Едно от нещастията, свързани с психологията е, че тя се опитва с един голям скок да стане наука като физиката, докато е твърде млада наука с недостатъчно традиции, но с големи амбиции. Психолозите са хората с най-многото професионални защити. Ние имаме ужасния страх, че не изглеждаме достатъчно научно. Поради това ни е страх да продуцираме смели, необуздани теории и да се стремим да ги обуздаем. (Роджърс К., 1967, б, "Carl Rogers speaks out on groups and the lack of a human science - A conversation with the father of Rogerian Therapy by Mary Hall, in Psychology Today", с.20)

И още от Карл Роджърс по темата:

„Искам да попитам докога психологията ще остава тясно технологичен елемент на науката, свързана с една остаряла философска концепция за себе си (картезиански рационалистически сциентизъм, бел. ред.) и ще се прикрива зад безопасната завеса на наблюдаваното поведение? Кога тя ще се осмели да стане истински широка, творческа наука, която се базира на субективния опит, отворена към всички аспекти на човешката същност, достойна за името зряла наука?... Ще продължим ли да бъдем (психолозите, бел.ред.) в периферията на нашето общество, или ще дръзнем да станем важен социален фактор?“ Роджърс К., 2005, "The Carl Rogers Reader - London", с.358)

Виктор Франкъл е психотерапевт, създател на логотерапията , ефективен психотерапевт и качествен мислител от 20-ти век. Човек, преживял кошмара на четири немски лагера на смъртта. В книгите си той спокойно се противопоставя на повърхностния, опростенчески детерминизъм на поведенческата психология, описвайки как при едни и същи средови стимули в концентрационните лагери, реакциите на хората се различават в огромна степен, според умението им да придадат или не смисъл на случващото се.

Бихевиоризмът не на шега принизява човека до разновидност на изчислителната машина или примата. Хуманистичните, интегралните и холистични психолози не отричаме, че на едно примитивно ниво, човешката психика е поведенчески обусловяема и детерминистична. Към това добавяме обаче и твърдението, че това ниво действително е механистично и животинско, а че същински човешкото в човека е едно различно психично равнище, в което решаваща е свободната воля. Свободната воля на възприятието, мисълта, свободния дух, през които въпреки споменатия кондицируем детерминизъм, човек може да бъде много повече от биоробот. Може да бъде творческо същество, сътворец на Твореца! 

Ако поставим последното заключение в контекста на свеждането на психологията до поведенческо измерване, мога да кажа само, че всеки уважаващ Себе си психолог ще се ползва с пълна сила от когнитивно поведенческите количествени, редукционистични методики. Те са ценни и дават много информация. Тъй като обаче отразяват феноменологично психичното само опосредствено, автентично уважаващият Себе си изследовател в областта на психичното е длъжен с пълна сила да ползва феноменологично-интроспективните, качествени методики. Защото само те действително и директно боравят с изследвания обект – психиката!

Всъщност, разминаването в двете обсъждани позиции тук може да бъде изразено през понятията обект и субект. Най-елементарната дефиниция за обект и субект гласи, че субект е този, който възприема, а обект е онова, което бива възприемано/ изследвано. Когнитивните учени се опитват да превърнат психиката в ясен поведенчески обект на изследване. Това обаче е самозалъгване и лъжа спрямо реалността, каквато е. Защото поведението корелира частично, условно и до някаква само степен с психиката зад него, но не е нея самата.

В действителност трудността при изследването идва от това, че психиката е едновременно изследван обект, както и възприемащ изследванията субект. Операционализиращото екстернализиране на психиката като поведенчески обект е опит за разрешаване на това противоречие. Добър, но околовръстно опосредствен, редукциониращо плосък и в крайна сметка, невалиден по отношение изследването на действително определящото човека като такъв – високите психодуховни когниции, биващи едновременно обект на изследване и изследовател на изследваното.  

Да, когато си незрящ,можеш по топлината да съдиш за наличието на светлина, но не можеш да кажеш нищо за богатството от щрихи, изразни средства, предавано послание и смисъл в така невижданата, цялостна картина на психичния живот…

В когнитивната и експериметално психологичната наука, редукционизмът е основен и валиден научен подход, а твърдо материалистичните разбирания са негласно изискван контекст за правенето на тази уж най-научна, съвременна психология. В цялата статия наблягам на това УЖ и аргументирам позицията си ясно. Добро заземяване представлява материализмът и количествено ориентираният научен подход. Ако обаче човек остане единствено в такова разбиране, е като семе, положено в земята, призвано да покълне, изкласи, поникне и се развие до огромното дърво на живота, на познанието. Семенце, имащо добър старт, но ограничаващо развитието си единствено до почвата под въздуха и слънцето, неприемани от разбиранията му. Добър е такъв подход в началото, но постепенно води до познавателно гниене, наблюдавано повсеместно в света наоколо ни, именно поради откъснатостта на съзнанието на индивида и социума от слънцето на потенциала, от Себе си, от Бога.

Качественото (като опозиция на понастоящем налаганото количествено, а качественото маргинализирано и свеждано до едното описване на случаи, а често дори и то неприемано в научните среди) феноменологично изследване на психиката обаче, се налага да бъде различно. При него психичният субект изследва психичния обект директно, без посредничеството на количествено измеримо поведение. Този факт задължава и изисква изследователят да преживява цялостно ниво на себепознание на психичната си многопластовост и богатство. А такова може да бъде налично единствено чрез настойчивото следване на психодуховна дисциплина. Когато такова качествено себепознание присъства, изследователят открива, че под взора на психичния му център (Аз, Селф, Атман), се разкрива цяла една вселена от психични нива, процеси и стойности. Вселена, която корелира с невро-мозъчните, психо-биологични процеси и топичност, но въобще не се свежда до тях, а ги надхвърля в една сравнително автономна феноменологична преживяемост и реалност. Отелесена (embodiment), но и същевременно случваща се на свое собствено психично равнище.

За да бъдеш психо-лог, тоест душевед-душепознайник или когнитивен учен, изследовател на ума, е необходимо преживелищно да познаваш собствената си душевност, собствения си ум. Такова познание се постига на фона на богат и нелек социално битов опит и преодолявани качествено трудности, следване на дисциплиниран и нравствен живот, отдаден на това себенамиране (самадхи, богопознание) в ежедневно следване на фокусирана съзерцателност, водеща до такава себереализация. Само тогава си психолог, на когото дипломата за доктор на науките и професор по психология, е връчена не от неадекватни по отношение на изследваното човешки институции, а от Живота.

Доколкото през описваната себереализация се познаваш, дотолкова можеш да познаваш психичните наличности в другите. Както и в процеса на психотерапия, да ги водиш не по-далеч от там, докъдето ти самият си стигнал. Това са древни и вечни истини, но на съвременната очевидно ненаучна от позицията на целокупния живот психо-наука, явно е нужно да бъдат припомняни.

Орлин Баев, холистичен психолог и естествен психотерапевт


Recovering the Original Phenomenological Research Method

144 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
© 2017 by the American Counseling Association. All rights reserved.
Received 08/26/16
Revised 12/07/16
Accepted 12/09/16
DOI: 10.1002/johc.12049


Recovering the Original
Phenomenological Research Method:
An Exploration of Husserl, Yoga,
Buddhism, and New Frontiers
in Humanistic Counseling

Fred J. Hanna, Brett D. Wilkinson,
and Joel Givens


Phenomenology has been widely misunderstood since it transitioned from philosophy into
counseling. Phenomenology is the study of consciousness to achieve knowledge and insight
using Edmund Husserl’s phenomenological reduction. Transcendental aspects of this method
are better understood by comparisons to Asian mindfulness practices. The phenomenological
reduction should become a distinct counseling research methodology.
Keywords: phenomenology, research methods, mindfulness, Buddhism, yoga

The term phenomenology is relatively common in the behavioral sciences
(Hays & Wood, 2011; Matheson & Rosen, 2012; Stanghellini & Lysaker,
2007). Phenomenology appears in the disciplines of counseling, psychology,
psychiatry, social work, and couple and family therapy, and yet the
meaning and use of the term are virtually unrecognizable when compared
with its original meaning in philosophy. Edmund Husserl’s (1913/1931,
1964a) original intention as the founder of phenomenology was to break
free of the perennial limits of subjectivity and so arrive at the common,
universal ground of human experience. Whereas the qualitative method of
phenomenological inquiry in counseling research seeks to highlight general
patterns and broad variations across individual interpretations of particular
subjective experiences, Husserl had a far more profound purpose in mind:
the fundamental understanding of human consciousness itself.
Fred J. Hanna, Department of Counselor Education and Supervision, Adler University; Brett D.
Wilkinson, Department of Professional Studies, Indiana University–Purdue University Fort Wayne;
Joel Givens, Department of Counselor Education, Adams State University. Correspondence concerning this article should be addressed to Brett D. Wilkinson, Department of Professional Studies, Indiana University–Purdue University Fort Wayne, 2101 East Coliseum Boulevard, Neff Hall Room 250M, Fort Wayne, IN 46805 (e-mail: wilkinsb@ipfw.edu).
Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 145

Husserlian phenomenology is an attempt to develop a researcher’s ability
to attain a level of seeing that penetrates the curtain of everyday appearances,
known as the natural attitude, so as to arrive at things as they are
in themselves (Zahavi, 2005). Husserl (1913/1982) believed that he had
developed a methodology—the phenomenological reduction—designed to
bypass the obstacles that keep one from “pure seeing” (Husserl, 1964b)
of phenomena (see also Heidegger, 1972). The application of this method
allows phenomenologists to view virtually anything with a refined state
of consciousness that results in more clear, unbiased perception. The
“phenomenon” in this context could be a physical object, concept, mental
image, being, entity, process, or relationship. Phenomenology is thus
meant to illuminate the foundations of human experience by providing
a research method for exploring how human consciousness engages the
world (Zahavi, 2005). In a striking parallel, yoga and Buddhism are characterized by their
methods and means for attaining intuitive knowledge through the application
of consciousness, leading beyond language and beyond subject or object distinctions. Of course, yoga in this context does not refer to the currently popular physical practice of assuming various postures
(i.e., hatha yoga) but actually has to do with specific mental practices designed to increase and enhance consciousness and awareness. Contrary to popular thought, yoga is a primary source of psychospiritual practices for Hindu beliefs in general. It is also widely accepted that the Buddha practiced yoga and then incorporated it into Buddhism after his enlightenment, along with additional practices that he himself designed, such as mindfulness (Rahula, 1978).

Yogic and Buddhist methods have much in common with phenomenology and have many parallels with the phenomenological method (Hanna, 1993a, 1993b, 1995; Puligandla, 1970; Sinari, 1965). All are dedicated to the acquisition of knowledge, including intuitive, transcendental knowledge. Husserl’s chief interpreter, Eugen Fink (see Spiegelberg, 1982), once remarked to Cairns (1976) that Buddhist meditative practice is much the same as the phases of the phenomenological reduction. An example of this could be the Buddha’s teaching that there is no such thing as a self. The Buddha attained great certainty on this point (Pandita, 1991; Rahula, 1978), and it is quite possible that he did something similar to Husserl’s reduction in arriving at this conclusion. In this article, we intend to show the value of phenomenology as a means of attaining knowledge of the self, world, and consciousness. Its universality and multicultural relevance are evidenced through its alignment with the goals and methods of yoga and Buddhism, two respected Asian disciplines of knowledge acquisition and psychospiritual insight. We present the practice of phenomenology as a path to personal growth and transformation that might also prove to be of particular significance to humanistic counseling  146 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
professionals and researchers. Finally, we suggest that Husserl’s original methodology, the phenomenological reduction, be integrated as a valid form of qualitative research in counseling and the behavioral sciences, which, to our knowledge, has not been previously suggested.

THE RELEVANCE OF PHENOMENOLOGY FOR HUMANISTIC COUNSELORS

Humanistic counseling was heavily informed by philosophical thought at its origin, drawing as it did from the continental philosophies of phenomenology and existentialism (Hansen, 2012). There are indeed important differences between phenomenology and humanistic counseling, particularly related to their methods. Whereas the phenomenological method seeks to examine the structures of human consciousness (Zahavi, 2005), humanistic counseling methods are used to reinforce the inherent value and rights of human beings (Brady-Amoon, 2011; Ratts, 2009). However, such methodological distinctions should not needlessly obscure their ideological similarities.

Husserl (1936/1970) was deeply concerned with preserving the tenets of humanism and believed that the phenomenological method should be used so as not to lose sight of the humanistic aspects of science. In some ways, the guiding impulse of humanistic counselors to value clients and to work toward expanding client self-awareness and presence might be said to reflect Husserl’s notion of transcending the natural attitude. Yet a basic misunderstanding of phenomenology in counseling circles persists. Although this may be in some part attributable to the density or inaccessibility of many philosophical texts and concepts, it is also quite reasonable to suggest that the term phenomenology has been unduly equivocated with subjectivism in the behavioral sciences. Arguably, it has been oversimplified to such an extent that few counselors would see any real need to study the philosophy further. We suggest that this problem arises directly from the manner in which humanistic psychology misappropriated the term phenomenology by mistaking the study of structures of conscious experience for the study of particular individual subjective experiences. As suggested by Giorgi (2009), “simply trying to understand the world of the other would not be sufficient in and of itself to warrant the label ‘phenomenological.’ How that world is studied matters” (p. 173).
In shifting away from psychoanalytic and behaviorist frames of reference, humanistic psychology sought to revive the value and importance of subjective human experience (Hansen, 2012). Carl Rogers took his phenomenological perspective from the works of Snygg and Combs (1949) into phenomenal field theory, which defines the self in terms of individual subjective experience. Rogers (1961/2012) thus held that the phenomenological perspective corresponds with the “client’s frame of reference” (p. 125), and his psychological interpretation of phenomenology highlights the inner, subjective experience of the individual. However, Snygg and Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 147 Combs (1959) later replaced the term phenomenological with perceptual, a decision that reflects the important distinction between the mere study of how individuals experience or understand the world and the rigors of Husserl’s phenomenological method (Giorgi, 2009). So there is both a serious methodological difference and a notable similarity of purpose between phenomenology and humanistic counseling. The
same could be said about the relationship between mindfulness practices
and humanistic counseling. There is ample room in the evolving counseling
dialectic to bring Husserlian phenomenology into the fold, just as
Asian mindfulness practices have been. There is also reason to believe that
humanistic counseling can benefit from an apt reintroduction to phenomenological
thought. With this in mind, we seek not only to describe how
phenomenology can inform counseling research, but also to clearly show
how seemingly intractable philosophies such as phenomenology, yoga,
and Buddhism are akin in their practices and in alignment with humanistic
principles. We now turn to a review of the methods and interconnected
practices of Husserlian phenomenology, yoga, and Buddhism.

THE VALUE OF PURE SEEING IN PHENOMENOLOGY,
YOGA, AND BUDDHISM

Husserl’s first writing on the subject of phenomenology (Husserl, 1964a)
presented it as a method based on what he later called “the principle of
principles” (Husserl, 1913/1931, p. 51), specifically, that pure consciousness
could provide rigorous, reliable, intuitive understanding at an ontological
level. Reliably attaining such a level of pure consciousness required the
development of a methodology that would lead phenomenological practitioners
beyond the natural attitude, which consists of subjective preconceptions
and assumptions imposed on individuals by such dynamic forces as education, culture, family, and beliefs, thereby coloring and influencing
all that they experience. Husserl also referred to the natural attitude as the
psychomundane attitude, claiming that individuals are entrenched by it and
within it. Husserl’s phenomenological method is thus a set of practices for
the refinement of consciousness into a pure seeing that can take one beyond
the natural or psychomundane attitude.

It is common knowledge in philosophy that Husserl’s work exerted
a profound influence on continental philosophy in the 20th century,
and existentialism in particular (Collins, 1952). In Being and Time (Heidegger,
1927/1962), one of the most influential texts in 20th-century
philosophy, Heidegger acknowledged phenomenology as his method
of research into metaphysics and the nature of being (Heidegger, 1972).
In his essay “My Way to Phenomenology,” Heidegger (1972) also acknowledged
Husserl while referring to his own research approach as
“phenomenological seeing” (p. 78). In addition, Heidegger claimed that
the phenomenological approach to knowledge could lead to the “end of
148 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
philosophy” (p. 71) 

insofar as phenomenological seeing has the potential
to take researchers beyond the limits of mere calculative or deductive
reasoning by means of intuitive, nonrational (as opposed to irrational),
contemplative thought processes.

In terms of Asian philosophy, Husserl (1989) was not only aware of
Buddhism but also characterized it as a transcendental practice similar to
his own phenomenology as a means of seeing. In this context, Buddhist
mindfulness meditation practice bears much resemblance to phenomenological
seeing (Felder, Aten, Neudeck, Shiomi-Chen, & Robbins, 2014; Hanna,
1993a). Indeed, mindfulness practice is much the same as the practice of
the phenomenological reduction, including the necessary step of moving
back or detaching from the phenomenon under study (Hanna, 1993a). The
active ingredient here is consciousness in the form of confronting an issue
(see Hanna, 2002). With regard to counseling, it has been long recognized
that numerous trademark therapeutic techniques such as systematic desensitization,
thought stopping, and changing beliefs have been used by
Buddhist monks for 2,500 years (DeSilva, 1984, 1985; Mikulas, 1978, 1981).
As Puligandla (1970) and Sinari (1965) pointed out, the phenomenological
method also has much in common with the yoga meditation practice
known as samyama. In the Yoga Sutras of Patanjali, the major source on yoga
psychology (see Aranya, 1983; Feuerstein, 1989), samyama is extensively
used to bring about existential and psychospiritual changes through the
application of pure consciousness. It is essentially a three-stage method of
meditation consisting of dharana, dhyana, and samadhi, roughly translated as
concentration, contemplation, and realization. In the Yoga Sutras, Patanjali
presented samyama as being used not only for the acquisition of knowledge
but also as an application for achieving self-development and liberation
of the mind and spirit. Part of the yogic approach to freedom and liberation
was its dedication to helping its practitioners refine consciousness
by outlining a highly phenomenological conception of psychopathology
that can be alleviated through yogic practices that reduce certain flaws of
character through meditation (Hanna, 2011a, 2011b).

CLARIFYING THE PURPOSE AND PRACTICE
OF THE PHENOMENOLOGICAL METHOD

As previously noted, when phenomenology transitioned into behavioral
sciences research, it became synonymous with subjectivity. Although
this was the precise condition that Husserl was seeking to move beyond,
phenomenology thus became confined to the very meaning that it was
seeking to escape. In the context of Husserl’s phenomenological method,
research is done by a phenomenologist within the field of his or her own
consciousness and experience. It was never meant to be done in its current
form, by an interviewer consulting with a group of individuals for the
purpose of examining their experience; seeking themes across particular
Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 149
events, relationships, or types of experience; and trying to find subjective
commonalities. The Husserlian conception of phenomenological research
is radically different from qualitative phenomenological research in its current
form (see Hanna & Shank, 1995; Moustakas, 1994; Polkinghorne, 1989).
For Husserl, research was done by the researcher into phenomena themselves.
In fact, Husserl’s (2000) motto, “back to the things themselves” (p.
168), was a call for philosophers to conduct research into the phenomena
of the world, mind, and social contexts. This was to be done in the context
of consciousness and the principle of principles: that the intuition
generated by the application of pure consciousness is a reliable source of
knowledge and understanding. Husserl (1910/1965, 1936/1970) went to
great lengths to show how this approach was well within the context and
domain of science. For example, Husserl used his method to study time
as a phenomenon unto itself, and how it manifests in human experience.
As a report of his research, he published The Phenomenology of Internal Time
Consciousness (Husserl, 1964b), in which he provided extraordinary insights
into how people experience the phenomenon of time.

In an important treatise on phenomenology in the behavioral sciences,
Jennings (1986) outlined how phenomenology in philosophy is distinctly
different from the meaning assigned to it in the behavioral sciences. Whereas
phenomenology in philosophy involves exploring the nature of consciousness
and essential knowledge, the behavioral sciences view phenomenology as
the study of subjectivity and therefore regard it as empirically unreliable.
This reductionistic viewpoint is a consequence of a pervasive naturalistic
interpretation, that is, that all phenomena are subject to the laws of nature
and should be studied using experimental methods (Jennings, 1986). The
behavioral sciences thus depict consciousness as a neurobiological phenomenon
that obeys the natural laws of the physical world and should
only be studied by empirical means.

Phenomenology, on the other hand, regards consciousness as both a kind
of being that is distinct from the natural laws of the physical world, and the
medium through which essences are made manifest. Husserl (1929/1977)
specifically said that consciousness is “not a piece of the world” (p. 26).
Phenomenology takes the perspective that if there is no consciousness then
there is no knowledge of the existence of any world, empirical or otherwise.
In a sense, the world begins with consciousness and it is thus necessary to
study it, especially when conducting empirical research (Husserl, 1936/1970).
Insofar as the behavioral sciences tend to mistake conceptual interpretations
for acts of consciousness, the phenomenological method can instead
be used to expose the fundamental nature of psychological concepts before
empirical studies are conducted (Jennings, 1986).

If the radical reinterpretation of phenomenology as a form of subjective
inquiry were an improvement, perhaps there would be less reason
for concern. But in the process of overlooking the true meaning and
intention of phenomenology, much was lost in the way of knowledge
150 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
and phenomenological access to knowledge that might otherwise be
quite valuable to counseling and other behavioral sciences (e.g., see
Hanna, 1991; Puhakka & Hanna, 1988). As we show by exploring the
phenomenological method in detail, the subjectivist interpretation of
Husserlian phenomenology is an oversimplification (Jennings, 1986;
McCall, 1983). Once the method itself has been explicated, we will return
our attention to defining how phenomenology, yoga, and Buddhism all
serve as refined practices of focused consciousness and mindfulness.

EXPLORING THE PHENOMENOLOGICAL REDUCTION:
HUSSERL’S RESEARCH METHOD

Husserl (1913/1931) was adamant that “transcendental phenomenology is
not a theory” (p. 13) but instead the practice of a research method called the
phenomenological reduction. The phenomenological reduction is so central
to Husserl’s philosophy that he asserted that if one does not understand
the reduction, then one does not understand phenomenology (Spiegelberg,
1982). As described by Husserl (1913/1931, 1913/1982), the phenomenological
research method involves a series of three steps, usually outlined as (a)
the epoché, (b) the eidetic reduction, and (c) the transcendental reduction
(Kockelmans, 1967). In each case, sustained and focused awareness directed
on the experience of consciousness is the primary means by which research
is conducted. To understand Husserlian phenomenology, it is necessary to
grasp how Husserl was exploring consciousness itself.

The term reduction is not used in the sense of reductionism but rather in
the sense of stripping away extraneous or tangential characteristics of the
object of the reduction—within the natural attitude—to discover its true
nature or essence. With regard to the reduction as a research method, Husserl
(1964a) stated, “Every intellectual process and indeed every mental process
whatever, while being enacted, can be made the object of a pure ‘seeing’ and
understanding” (p. 24, italics in original). In that same work, Husserl noted
that a successful phenomenological reduction involves “as little interpretation
as possible, but as pure an intuition as possible” (p. 50). Heidegger
(1972) described the process differently, claiming that phenomenology
allows the concealed truth of a phenomenon to reveal itself, calling this
aletheia, or “the unconcealedness of what is present” (p. 79). Although
Heidegger believed the reality of things are hidden behind appearances,
such appearances likely constitute the natural attitude.

In the epoché, a “bracketing” is done on the everyday phenomena of the
world known as the natural or psychomundane attitude. This step is crucial
and yet, in our experience, requires an extraordinary degree of discipline
and training. Bracketing can be understood in the context of suspending,
or stepping back from, without invalidating one’s cultural, familial, and
educational preconceptions and assumptions about a phenomenon. These
preconceptions and assumptions make up the natural attitude of the
Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 151
everyday world, concealing or distorting the true nature of both the object
of the reduction and the world in general. As described by Heidegger
(1971), “Everything that might interpose itself between the thing and us in
apprehending and talking about it must be set aside. Only then do we yield
ourselves to the undisguised presence of the thing” (p. 25). Phenomenological
researchers must dedicate time and energy to appropriately perform the
epoché, as this is the vital first step toward attaining pure seeing.

The eidetic reduction takes place as consciousness penetrates to the essence
of an object, being, or phenomenon. This is often quite difficult to describe,
as this essence is usually beyond the capacity for descriptive language to
capture, grasp, and contain. For example, in doing the reduction on the
phenomenon of love, it may be that language cannot fully convey the
feeling of love that one holds for another, be it a lover, child, or friend. Yet
it may be possible to arrive at its essence, even if beyond words, by the
continuous application of focused awareness on the phenomenon of love
itself. As William James (1890/1981) noted long ago, experience is prior
to language. Of course, if someone is intensely focused on a loved one but
is unacquainted with phenomenology, he or she may arrive at the same
point of insight without any formal use of the reduction. In this sense, the
reduction can be quite a natural process.

The eidetic reduction is also achievable with basic phenomena such as
objects, but it is more difficult to do so. This is because the process involves
empathy, and Husserl (1913/1931) occasionally used the term empathy to
describe the process involved in the use of his method. Husserl served as
teacher and dissertation chair for the philosopher Edith Stein (1989), who
was intrigued by Husserl’s ideas on empathy in the phenomenological context
and completed her dissertation on this phenomenon. An early feminist,
Stein’s dissertation is believed to be one of the first treatises ever written
on empathy. Along these same lines, Alfred Adler (1956) also believed that
empathy can be experienced toward a wide range of phenomena, including
both inanimate objects and animals (see also, Hanna, 1996a).

Finally, the transcendental reduction could be called the full escape from
subjectivity into the radical realm of the intersubjective beyond categories of
subjective or objective. If there is little that words can capture in terms of the
eidetic reduction, language is even less useful in this nearly ineffable realm.
This is not to say, however, that efforts toward accurate description should
be abandoned entirely, of course. Husserl believed that phenomenological
researchers should make every effort to accurately describe their intuitive
encounters with the world and then compare notes with each other (see
Bartlett, 1986, 1989). This requires staying outside the natural attitude with
a minimum of interpretation, staying as close to description as possible.
A major purpose of phenomenology in Husserl’s view was for phenomenologists
to attain the transcendental reduction—beyond the limits of
mere subjectivity—and then share and compare intuitions brought back
from the experience. Not surprisingly, the transcendental has remained a
152 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
mystery even to dedicated phenomenologists, as Husserl believed it was
impossible to describe the transcendental reduction to those who had not
performed it (Spiegelberg, 1982). Unfortunately, with the probable exception
of Heidegger in his own way, phenomenologists mostly parted ways with
Husserl at the transcendental turn (Spiegelberg, 1982). It is somewhat ironic
that Husserl (1936/1970) often noted that the transcendental reduction was
the ultimate source of all knowledge—subjective and objective—bringing
the so-called objective world “back into the absolute sphere of being” (p.
189) in which it ultimately exists. As such, the prospective value of this
method for self-development and research should not be dismissed.

THE NATURE OF SELF: CONNECTING THE
PHENOMENOLOGICAL REDUCTION TO MINDFULNESS

Husserl and the Buddha both had remarkable and unique views of the
nature of the self. To grasp the depth of this connection, it is helpful to
understand the nature of mindfulness and its similarities to the phenomenological
reduction. It is reasonable to suppose that their respective views
of the self were formed from the application of their respective methods.
For the Buddha, it was the application of mindfulness, presumably done
under the legendary Bodhi tree where he achieved enlightenment. It was
there, according to the legend, that the Buddha realized the extraordinary
insights that would become the fundamentals of Buddhism. For Husserl,
it was the application of the phenomenological reduction, which has been
established as remarkably similar to mindfulness (Hanna, 1993a, 1993b).
In another context, a powerful ingredient of therapeutic change that has
much in common with mindfulness is called confronting the problem (Hanna,
1996b, 2002; Hanna & Puhakka, 1991). In the use of all such methods, a
concentrated, steadfast, deliberate focusing of attention on a phenomenon
reveals insights into its true nature.

A fundamental doctrine in Buddhism is that there is no self. In the original
Pali language (a variation of Sanskrit), this is called anatta. An important
step in understanding Buddhism, especially the original Buddhism of
Thailand, Burma, and Sri Lanka, is to see that the self is an illusion with
no basis in fact (Rahula, 1978). The philosopher David Hume (1738/1978)
came to much the same conclusion in his explorations. Of course, the mind
is filled with many thoughts, feelings, habits, and opinions, but the Buddha
proclaimed that there is no actual self to be found therein. However,
he also claimed that the knowledge of anatta must come from meditative
experience (mindfulness) rather than accepting the doctrine through faith
or the study of texts alone. The Buddha clearly encouraged mindfulness
as a source of self-knowledge.

With regard to the self in phenomenology, Husserl was dedicated to
the exploration of consciousness and came to discover what he called the
transcendental ego. However, he made it clear that this is not the ego or self
Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 153
that has been taught in psychology but rather transcendental consciousness.
Husserl (1929/1977) declared, like the Buddha did, that “There is no
psychological ego” (p. 26). He also made it clear that the psychological
ego or self has no ontological foundation. In other words, it is not real.
Similar to a Buddhist perspective, Husserl (1913/1982) reported that the
transcendental ego is “completely empty of essence-components, has no
explicatable content, is undescribable in and for itself: it is pure Ego and
nothing more” (p. 191). Husserl (1913/1931) also held that the pure ego is
so transcendent that “no reduction can get any grip on it” (p. 214). Husserl
and the Buddha appear to have both arrived at the same level of experience,
but after emerging from this rarified realm, they described their observations
using different terms grounded in their respective cultural worldviews.
For Husserl, his examination of consciousness was so thorough and relentless
that at the core of consciousness he discovered not an individual,
but other people. He called this transcendental intersubjectivity, an important
part of his philosophy (see also Hanna, 1996a). For Husserl (1936/1970),
it is not just that people are all connected, but that “souls themselves are
external to one another [only] in terms of their embodiment” (p. 228).
Husserl (1936/1970) came to experience “a sole psychic framework, a total
framework of all souls, which are united not externally but internally . . .
through the intentional interpenetration which is the communalization of
their lives” (p. 155). Transcendental intersubjectivity is not a theory. It is a
realization due to the practice of the phenomenological method.

The Buddha would have had little to say about phenomenological intersubjectivity,
as he refrained from engaging in any sort of metaphysical
speculations (Murti, 2003). His concern was not cataloging knowledge,
but liberation and the end of suffering (Pandita, 1991; Silananda, 1990).
Metaphysical speculations are mostly associated with later schools of Buddhism
that are considered part of the Mahayana tradition. The Vijnanavada
school (also called Yogacara), for example, held that there is nothing other
than consciousness (Shun’ei, 2009). Such metaphysical speculations clearly
align with Husserlian phenomenology. However, the basic methodological
processes at work within the phenomenological reduction remain fundamentally
akin to those mindfulness practices cultivated by the Buddha,
despite terminological variations.

PHENOMENOLOGY, YOGA, AND BUDDHISM AS
PATHS TO TRANSCENDENTAL INSIGHT

A reasonable question arises as to whether it is possible to understand what
Husserl was trying to accomplish in regard to the transcendental reduction.
We believe it is indeed, and that light can be shed on this mystery by
exploring important connections between the transcendental reduction in
Husserl’s phenomenology and the practices of yoga and Buddhism. Each of
these disciplines has a long tradition in which their transcendental aspects
154 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
are largely acknowledged, accepted, and explicated. Furthermore, each has
important counseling implications in terms of mindfulness practices and
therapeutic change (Hanna, 1993b, 2002). While phenomenology may not at
first appear to be in the business of self-development or therapeutic change,
quotes from Husserl indicate his belief that both Buddhism and phenomenology
can bring about significant personal growth and transformation.

In his short treatise on Buddhism, Husserl (1989) spoke of Buddhism
thus: “This manner of seeing the world means a great adventure” (p. 367).
In his preface to the first English edition of Ideas (Husserl, 1913/1931), he
spoke of phenomenology in much the same tone, saying that the practice
of phenomenology leads to “the trackless wilds of a new continent” (p.
15) and “infinite open country” (p. 21). He later wrote that the practice
of the reduction enhances one’s inner life and reveals “a possible selfexperience
that can be perfected and perhaps enriched, without limit”
(Husserl 1929/1977, p. 29). Additionally, Husserl maintained that practice
of the transcendental phenomenological method brings about “a complete
personal transformation” quite comparable to a “religious conversion”
(1936/1970, p. 137). “Every new piece of transcendental knowledge,” he
said, “is transformed by essential necessity, into an enrichment of the human
soul” (Husserl, 1936/1970, p. 264).

Considering the gravitas of these statements, one should not be surprised
by Husserl’s assertion that perhaps philosophy was originally intended
to explore these realms but never did. This is an important consideration
insofar as Husserl (1936/1970) noted that the practice of phenomenology
and any resulting shift to the transcendental standpoint lead to “the greatest
existential conversion that is expected of mankind” (p. 137). Elsewhere
he called this event a “Copernican reversal” (Husserl, 1913/1931, p. 22).
These are strong words, especially in comparing the impact of transcendental
phenomenology to that of no less a figure than Copernicus. It was
clear that Husserl meant this in the context of both a transformation in the
discipline of philosophy and its tremendous impact on the people who
practice transcendental phenomenology.

If, as it appears, the practices of yoga and Buddhist methods for achieving
knowledge and transformation are indeed similar to that of the practice
of transcendental phenomenology, then it is not surprising at all to find
them having similar effects. It is quite possible that transcendental phenomenology
might lead to mystical realizations. The mystical element of
phenomenology has been a scholarly topic for many years, although mostly
in regard to the philosophy of Heidegger (1927/1962). Caputo’s (1986)
The Mystical Element of Heidegger’s Thought is a comprehensive treatise on
Heidegger’s connection with Meister Eckhart, Taoism, Buddhism, and
Hinduism. However, contempt for mysticism in philosophical circles of
the early 20th century surely would have prevented Husserl from claiming
such a parallel. Many phenomenologists have resisted the comparison of
transcendental phenomenology to anything mystical (Spiegelberg, 1982).
Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 155
Yet the mystical connection is not something to ignore or dismiss. Cairns
(1976) once heard Husserl claim that “whole pages” of the writings of the
renowned German mystic Meister Eckhart “could be taken over by him
unchanged” (p. 91). Unfortunately, Cairns did not provide any further details
on this intriguing statement. Husserl (1964a) himself once stated that
to understand the intuition of pure consciousness and how it is beyond
thought, one should “hark back to the speech of the mystics when they
describe the intellectual seeing which is supposed not to be a discursive
knowledge” (p. 50). The transcendental reduction bears a quite striking
resemblance to Asian methods that are also designed to move beyond
discursive thought.

CLINICAL APPLICATION OF THE PHENOMENOLOGICAL
REDUCTION AND MINDFULNESS TO ANXIETY

We now turn to a very different type of example of the use of the phenomenological
reduction: making use of focused awareness or mindfulness
meditation. In so doing, we will address the commonly reported emotional
problem of anxiety (see American Psychiatric Association, 2013). In Western
culture, anxiety is usually regarded as distasteful, irritating, and disturbing.
It is a common reason for people to seek therapy. People often try to deal
with it by “drugging it,” either legally or illegally. Alternatively, people
may attempt to “cope” with it by getting involved in shopping, sporting
events, television, the Internet, or other diversions. The first author has
taught many people to deal with anxiety by directly meditating on it, staying
with it, and “riding out” threatening feelings and thoughts in order to
fully experience and observe them. This method involves sticking with the
technique in spite of typical feelings of falling apart, intense discomfort,
the urge to scream, and so forth.

Remarkably, when this technique is done over a period of hours (not
necessarily in one sitting), the anxiety begins to transform. Eventually, it
starts to lose its intensity, and if the process is continued it becomes boring.
If the process is continued from there, the anxiety is transformed into
feelings of peace, acceptance, and even serenity, with the anxiety no longer
present. The likely realization that accompanies this phenomenon is that the
anxiety is “empty” or that it is “just a feeling” that is subject to change like
so many other feelings. This application does not guarantee that one will
never again have anxiety, but we have found that after having completed
this technique one is unlikely to ever be intimidated by the feeling of anxiety
again. We venture to say that in this technique we see the convergence of
meditation with the phenomenological method.

The technique was actually described by Heidegger (1929/1975), who stated
that the process leads to transcendence. Several of us have tried this direct
concentration and mindfulness approach on anxiety and found ourselves
in agreement with Heidegger. We believe the technique to be altogether
156 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
extraordinary in its results. And again, this technique has been taught to a
variety of people, nearly all of whom experienced the same results. However,
it is difficult to explain to people how or why this would work unless
they have done it for themselves—just as in the case of the transcendental
reduction. As an experiential process of sustained concentration on one’s
own consciousness, conducting the phenomenological reduction is not
only a challenging task but a difficult experience to explicate. However, we
maintain that through a combination of direct practice and collaborative
exploration, it is quite possible to use it in counseling.

RESEARCH APPLICATION OF THE
PHENOMENOLOGICAL REDUCTION ON EMPATHY

The methodological framework for applied research would require participation
from a number of coresearchers who are sufficiently trained in
the phenomenological method. Such training is highly experiential rather
than conceptual because the method itself requires ongoing practice. It
also requires that the coresearchers have the intuitive ability to clearly
articulate their own experiences using descriptive terms, as well as the
intellectual capacity to apply abductive reasoning, or logical inference
(Hanna & Shank, 1995). The ability to identify and “set aside” or compartmentalize
preconceptions and assumptions, to remain wholly focused on
the experiential elements of the phenomenon under investigation, and to
avoid the pursuit of categorical truths are all necessary attributes of the
trained phenomenological researcher. In terms of the process of assessing
coresearcher results, the lead researcher conducts individual interviews
in which distilled elements of the phenomenological investigation are
examined with intensive detail.

The phenomenological investigation would require choosing a particular
phenomenon to study and then having each coresearcher report his or her
experience of the epoché, eidetic reduction, and transcendental reduction
so as to compare notes, as intended by Husserl (see Bartlett, 1986). Take
empathy, for example. In researching the phenomenon of empathy, the first
step would be to identify one or more specific mental modes of experiencing.
Because empathy occurs in a variety of conditions or situations, the
researcher must define a single or even a set of situational conditions. For
instance, the researcher may choose to focus on empathic perceptions of a
client (i.e., empathic perception of the other), one’s own perceived empathic
experience of a client within oneself (i.e., empathic perception within the
self), or even one’s sense of how empathy influences the broader counseling
relationship (i.e., empathic perception of the self–other dyad).

Next, any number of methodological options exist for the researchers to
investigate the phenomenon. One controlled experimental method might
involve having all of the coresearchers observe portions of a counseling
session video in which a counselor clearly displays empathy for a client.
Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 157
Another controlled method might involve priming empathy with a particular
clinical vignette or case study, and having the coresearchers evaluate one
or more sections to determine variations in empathic experience. Either of
these approaches could be completed independently by the coresearchers
before the results are evaluated, or during a group session at which time
all of the results are compiled simultaneously. However, the chosen approach
could also involve less controlled methods, such as using in vivo
experiences in which coresearchers examine their own empathic experiences
with clients within counseling sessions, or otherwise independently
observe audio or video in vitro after those counseling sessions. Creativity
may be the only limit in devising a workable approach to any given phenomenological
investigation.

In the epoché, the particular situation or instance of empathic experience
includes tangential characteristics that must be bracketed. In pursuing empathic
perceptions of a client, for example, one must suspend extraneous
content of the immediate experience. This includes withholding all preconceptions
(e.g., the client is depressed), assumptions (e.g., the client feels
unheard), and judgments (e.g., the client must learn to not blame others). In
the eidetic reduction, the phenomenon of empathy subsequently emerges
as an isolated experience, free of conceptual and theoretical abstractions.
It might be described as an immediate cognitive insight into the actual
perceptual experience of the other, an extrapolation of imaginary scenes
drawn upon from the experience of the other, or a felt sense experience of
emotional understanding of the other. More likely, it could be something
far richer in substance or more profound in psychological insight. Movement
may also occur, back and forth, between epoché and eidetic reduction
as unessential characteristics emerge or are otherwise revealed in the
phenomenological process.

With regard to the transcendental reduction, there is no telling what
might arise. At this juncture, only broad speculations will suffice. Husserl’s
view on transcendental intersubjectivity might be affirmed insofar as the
outcome reveals that empathy is indeed a primordial characteristic of the
ontological interconnectedness of human beings. However, other possibilities
could arise instead, such as empathy is a transitory experience of
ontological connectedness that can be manifest at will, or that it is merely
a form of inductive reasoning used to support communication despite the
basic ontological disconnectedness of human beings. In any case, the eidetic
and transcendental reductions combine to provide a uniquely descriptive
account of phenomena under investigation. If a series of studies were to
confirm (see Stein, 1989) that empathy comprises the immediate intersubjective
“givenness” of others rather than being an inferential process derived
from subjective experience, then the implications for continued research
efforts and the training of humanistic counselors could be profound.
Regarding the outcomes of the studies themselves, completion of the
phenomenological reduction brings one back to the naïve world of the
158 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
psychomundane with a renewed sense of understanding and insight that
penetrate the natural attitude. Results will vary according to the level of
training of the phenomenological investigators, the particular identified
mental object of experiencing, and the chosen method of investigation.
As an abductive process, the phenomenological method is a qualitative
and exploratory approach that seeks to arrive at a posteriori hypotheses
rather than to confirm a priori suppositions. There is no way to determine
the outcome until the phenomenological method has been used and the
results have been compared. A pure description of phenomenological
seeing, without reference to abstractions or theoretical constructs, is the
ultimate objective. Counseling techniques might be derived from the process,
as might be new training techniques that reflect insights drawn from
the experience of exceptionally empathic coresearchers into the nebulous
phenomenon of empathy. In the end, we have come to believe that Husserl’s
method allows access to domains of human experience in a manner
that is not to be found in any other current method of research.

LIMITATIONS

There are several limitations that arise when considering how the phenomenological
method might be introduced as a research method in humanistic
counseling and the behavioral sciences. The first is with regard to the
challenges inherent in using the phenomenological reduction itself. Going
well beyond current qualitative approaches that emphasize individual
or personal interpretations of subjective experiences using thematic and
textual analyses (Creswell, 2012), Husserl’s phenomenological reduction
requires extraordinary focus, continuous refinement through practice,
and a willingness to explore the underlying tenets of phenomenology.
The method is experiential rather than theoretical, meaning that the phenomenological
reduction is a methodological process vastly different from
discussing phenomenology in conceptual terms. It involves the inwardly
directed examination of preconceptual phenomena, a rigorous task not to
be taken lightly.

Second, results of the transcendental reduction are highly difficult to
describe, as the experience moves the researcher beyond language to a
level of experience that transcends subject–object distinctions. The degree
of ambiguity between psychological aspects of the eidetic reduction and
intersubjective aspects of the transcendental reduction means that their
distinctive features can only be delineated through immediate experience.
Phenomenological research, like the study of mathematics, may require skills
and understanding that are not possessed by just anyone who decides to
become a researcher. To become a legitimate, bona fide humanistic counselor,
having a master’s degree in counseling is a necessary, but not sufficient,
condition. The same premise applies to conducting the phenomenological
reduction. Having said that, however, there is evidence that descriptive
Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 159
language of such subtle and ethereal experience need not be a daunting
problem if research is conducted rigorously enough (Yaden et al., 2016).
A third limitation relates to training methods. For researchers to do the
kind of investigation demanded by phenomenology, rigorous training in
executing the phenomenological method would need to be provided. A
formal procedure for such training would likely require the documentation
of various methods and skills necessary to do this kind of research.

One of our broader aspirations in writing this article is to draw attention
to, and so to spur interest in, the merits of the phenomenological method.
The development of a rigorous phenomenological training approach will
likely require the combined efforts of many researchers and practitioners,
each providing their unique perspective on the various challenges and
opportunities afforded by such a training process. While such a task may
appear daunting to some, we find the prospect exciting and hope other
humanistic counselors will as well.

CONCLUSION

In this article, we have attempted to show how the original meaning as well
as method of phenomenology deserves a renaissance. We have also tried to
show how phenomenology’s transition into the behavioral sciences resulted
in a loss of considerable magnitude, due to its being confused with and
relegated to subjectivism (Jennings, 1986). However, more was misplaced
than just the original meaning of phenomenology. The phenomenological
reduction, along with its attendant insights into the nature of consciousness,
was lost as well. Although phenomenological studies have become a valid
and accepted methodology in the array of research methods found under the
general heading of qualitative research (see, e.g., Creswell, 2012; Moustakas,
1994; Polkinghorne, 1989), this form or expression of phenomenology is but a
shadow of the original. We believe the phenomenological reduction deserves
a niche in the current array of qualitative methodologies insofar as it can
uniquely contribute to both the knowledge base of humanistic counseling
and the professional development of humanistic counselors and researchers.
The unique capacity for phenomenological methods to enhance personal
development should also be noted. Husserl designed the phenomenological
method to provide experiential knowledge and insights that are
not only informative but also transformative. In this respect, Husserlian
phenomenology aligns with the goal of heightened conscious awareness as
found in Asian philosophies such as yoga and Buddhism, as well as in the
humanistic work of Abraham Maslow (1968, 1971). Seldom in the history
of counseling and behavioral sciences has a research method aspired to
bring about personal transformations that are enriching or self-enhancing
and can result in existential conversions of great magnitude. Nonetheless,
in our experience, these claims seem to be quite accurate. The restoration of
Husserl’s phenomenological method has the potential to take counseling to
160 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
new heights as a conduit for acquiring knowledge that enhances not only
one’s quality of understanding but one’s quality of being as well.

REFERENCES

Adler, A. (1956). The individual psychology of Alfred Adler (H. L. Ansbacher & R. R. Ansbacher,
Eds.). New York, NY: Harper & Row.
American Psychiatric Association. (2013). Diagnostic and statistical manual of mental disorders
(5th ed.). Arlington, VA: Author.
Aranya H. (1983). Yoga philosophy of Patanjali. Albany: State University of New York Press.
Bartlett, S. J. (1986). Philosophy as ideology. Metaphilosophy, 17, 1–13.
Bartlett, S. J. (1989). Psychological underpinnings of philosophy. Metaphilosophy, 20, 295–305.
Brady-Amoon, P. (2011). Humanism, feminism, and multiculturalism: Essential elements of
social justice in counseling, education, and advocacy. The Journal of Humanistic Counseling,
50, 135–148. doi:10.1002/j.2161-1939.2011.tb00113.x
Cairns, D. (1976). Conversations with Husserl and Fink. The Hague, Netherlands: Martinus Nijhoff.
Caputo, J. (1986). The mystical element in Heidegger’s thought. New York, NY: Fordham University
Press.
Collins, J. (1952). The existentialists: A critical study. Chicago, IL: Henry Regnery.
Creswell, J. W. (2012). Qualitative inquiry and research design: Choosing among five approaches
(3rd ed.). Thousand Oaks, CA: Sage.
De Silva, P. (1984). Buddhism and behaviour modification. Behaviour Research and Therapy,
22, 661–678.
De Silva, P. (1985). Early Buddhist and modern behavioral strategies for the control of unwanted
intrusive cognitions. The Psychological Record, 35, 437–443.
Felder, A. J., Aten, H. M., Neudeck, J. A., Shiomi-Chen, J., & Robbins, B. D. (2014). Mindfulness
at the heart of existential-phenomenology and humanistic psychology: A century of
contemplation and elaboration. The Humanistic Psychologist, 42, 6–23.
Feuerstein, G. (1989). The yoga-sutra of Patanjali: A new translation and commentary. Rochester,
VT: Inner Traditions.
Giorgi, A. (2009). The descriptive phenomenological method in psychology: A modified Husserlian
approach. Pittsburgh, PA: Duquesne University Press
Hanna, F. J. (1991). Processing mental objects directly: A therapeutic application of phenomenology.
The Humanistic Psychologist, 19, 194–206.
Hanna, F. J. (1993a). Rigorous intuition: Consciousness, being, and the phenomenological
method. Journal of Transpersonal Psychology, 25, 181–198.
Hanna, F. J. (1993b). The transpersonal consequences of Husserl’s phenomenological method.
The Humanistic Psychologist, 21, 41–57.
Hanna, F. J. (1995). Husserl on the teachings of the Buddha. The Humanistic Psychologist, 23,
365–372.
Hanna, F. J. (1996a). Community feeling, empathy, and intersubjectivity: A phenomenological
framework. Individual Psychology, 52, 22–30.
Hanna, F. J. (1996b). Precursors of change: Pivotal points of involvement and resistance in
psychotherapy. Journal of Psychotherapy Integration, 6, 227–264.
Hanna, F. J. (2002). Therapy with difficult clients: Using the precursors model to awaken change.
Washington, DC: American Psychological Association.
Hanna, F. J. (2011a). Freedom: Toward an integration of the counseling profession. Counselor
Education and Supervision, 50, 362–385. doi:10.1002/j.1556-6978.2011.tb01921.x
Hanna, F. J. (2011b, October). A psycho-spiritual alternative to the DSM and psychopathology: The
yoga view of mind and the causes of mental and emotional suffering. Paper presented at the
meeting of the Association for Counselor Education and Supervision, Nashville, TN.
Hanna, F. J., & Puhakka, K. (1991). When psychotherapy works: Pinpointing an element of
change. Psychotherapy, 28, 598–607.
Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56 161
Hanna, F. J., & Shank, G. (1995). The specter of metaphysics in counseling research and
practice: The qualitative challenge. Journal of Counseling & Development, 74, 53–59.
doi:10.1002/j.1556-6676.1995.tb01822.x
Hansen, J. T. (2012). Extending the humanistic vision: Toward a humanities foundation for the
counseling profession. The Journal of Humanistic Counseling, 51, 133–144. doi:10.1002/j.2161-
1939.2012.00011.x
Hays, D. G., & Wood, C. (2011). Infusing qualitative traditions in counseling research designs.
Journal of Counseling & Development, 89, 288–295. doi:10.1002/j.1556-6678.2011.tb00091.x
Heidegger, M. (1962). Being and time. New York, NY: Harper & Row. (Original work published
1927)
Heidegger, M. (1971). The origin of the work of art. In Poetry, language, thought (pp. 15–86).
New York, NY: Harper Books.
Heidegger, M. (1972). On time and being. New York, NY: Harper & Row.
Heidegger, M. (1975). What is metaphysics? In W. Kaufman (Ed.), Existentialism from Dostoevsky
to Sartre (pp. 242–264). New York, NY: New American Library. (Original work
published 1929)
Hume, D. (1978). A treatise of human nature. Oxford, England: Clarendon. (Original work
published 1738)
Husserl, E. (1931). Ideas: General introduction to pure phenomenology. New York, NY: Collier
Books. (Original work published 1913)
Husserl, E. (1964a). The idea of phenomenology. The Hague, Netherlands: Martinus Nijhoff.
Husserl, E. (1964b). The phenomenology of internal time consciousness. Indianapolis: University
of Indiana Press.
Husserl, E. (1965). Philosophy as rigorous science. In Q. Lauer (Ed.), Phenomenology and the crisis
of philosophy (pp. 71–147) New York, NY: Harper & Row. (Original work published 1910)
Husserl, E. (1970). The crisis of European sciences and transcendental phenomenology. Evanston,
IL: Northwestern University Press. (Original work published 1936)
Husserl, E. (1977). Cartesian meditations. The Hague, Netherlands: Martinus Nijhoff. (Original
work published 1929)
Husserl, E. (1982). Ideas pertaining to a pure phenomenology and to a phenomenological philosophy:
First book. The Hague, Netherlands: Martinus Nijhoff. (Original work published 1913)
Husserl, E. (1989). Uber die reden Gotamo Buddhos [On the discourses of Gautama Buddha]. In T.
Nenon & H. R. Sepp (Eds.), Edmund Husserl: Aufsätze und vorträge: 1922–1937 [Edmund Husserl:
Essays and lectures: 1922–1937] (pp. 125–126). Dordrecht, Netherlands: Kluwer Academic.
Husserl, E. (2000). Logical investigations. London, England: Routledge.
James, W. (1981). The principles of psychology. Cambridge, MA: Harvard University Press.
(Original work published 1890)
Jennings, J. L. (1986). Husserl revisited: The forgotten distinction between psychology and
phenomenology. American Psychologist, 41, 1231–1240.
Kockelmans, J. J. (1967). Phenomenology: The philosophy of Edmund Husserl and its interpretation,
New York, NY: Doubleday.
Maslow, A. H. (1968). Toward a psychology of being. New York, NY: Van Nostrand Reinhold.
Maslow, A. H. (1971). The farther reaches of human nature. New York, NY: Penguin Books.
Matheson, J. L., & Rosen, K. H. (2012). Marriage and family therapy faculty members’ balance
of work and personal life. Journal of Marital and Family Therapy, 38, 394–416.
McCall, R. J. (1983). Phenomenological psychology. Madison: University of Wisconsin Press.
Mikulas, W. L. (1978). Four noble truths of Buddhism related to behavior therapy. The Psychological
Record, 28, 59–67.
Mikulas, W. L. (1981). Buddhism and behavior modification. The Psychological Record, 31, 331–342.
Moustakas, C. (1994). Phenomenological research methods. Thousand Oaks, CA: Sage.
Murti, T. R. V. (2003). The central philosophy of Buddhism: A study of Madhyamika system. New
Delhi, India: Munshiram Manoharlal.
Pandita, S. U. (1991). In this very life: The liberation teachings of the Buddha. Boston, MA:
Wisdom.
162 Journal of HUMANISTIC COUNSELING July 2017 Volume 56
Polkinghorne, D. E. (1989). Phenomenological research methods. In R. S. Valle & S. Halling
(Eds.), Existential-phenomenological perspectives in psychology (pp. 41–60). New York, NY:
Plenum Press.
Puhakka, K., & Hanna, F. J. (1988). Opening the pod: A therapeutic application of Husserl’s
phenomenology. Psychotherapy, 25, 582–592.
Puligandla, R. (1970). Phenomenological reduction and yogic meditation. Philosophy East and
West, 20, 19–33.
Rahula, W. (1978). What the Buddha taught. London, England: Gordon Fraser.
Ratts, M. J. (2009). Social justice counseling: Toward the development of a fifth force
among counseling paradigms. The Journal of Humanistic Counseling, 48, 160–172.
doi:10.1002/j.2161-1939.2009.tb00076.x
Rogers, C. (2012). On becoming a person: A therapist’s view of psychotherapy. New York, NY:
Houghton Mifflin Harcourt. (Original work published 1961)
Shun’ei, T. (2009). Living yogacara: An introduction to consciousness-only Buddhism. Boston,
MA: Wisdom.
Silananda, U. (1990). The four foundations of mindfulness. Boston, MA: Wisdom.
Sinari, R. (1965). The method of phenomenological reduction and yoga. Philosophy East and
West, 15, 217–228.
Snygg, D., & Combs, A. W. (1949). Individual behavior: A new frame of reference for psychology.
New York, NY: Harper.
Snygg, D., & Combs, A. W. (1959). Individual behavior: A new frame of reference for psychology
(Rev. ed.). New York, NY: Harper.
Spiegelberg, H. (1982). The phenomenological movement. The Hague, Netherlands: Martinus Nijhoff.
Stanghellini, G., & Lysaker, P. H. (2007). The psychotherapy of schizophrenia through the
lens of phenomenology: Intersubjectivity and the search for the recovery of first- and
second-person awareness. American Journal of Psychotherapy, 61, 163–179.
Stein, E. (1989). On the problem of empathy: The collected works of Edith Stein (Vol. 3). Washington,
DC: ICS Publications.
Yaden, D. B., Eichstaedt, J. C., Schwartz, H. A., Kern, M. L., Le Nguyen, K. D., Wintering,
N. A., . . . Andrew B. (2016). The language of ineffability: Linguistic analysis of mystical
experiences. Psychology of Religion and Spirituality, 8, 244–252.
Zahavi, D. (2005). Subjectivity and selfhood: Investigating the first-person perspective. Cambridge,
MA: MIT Press.