За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

понеделник, 27 март 2017 г.

Естествена Психотерапия - Диалектика

Снимка от Институт за Развитие на Образованието, Изкуството и Съзнанието, Канада
Спиралата на развиващото се съзнание

Защо диалектика? Защото самият живот в същността на проявата и холистичното му разбиране, е диалектичен. Количествените натрупвания от борбата между противоположностите, водят до качествено различното, синтезиращо ги единство на по-високо ниво. Взаимното отрицание между двата полюса се трансформира в коренно различна гледна точка – отрицание на отрицанието. Тоест борбата между различията прераства в панорама, утвърждаваща единството им, като част от по-голямо цяло. По този начин се получава постоянно развиваща се спирала от осъзнаване на все по-високи гледни точки, като борбата между противоположностите в предходните позиции съставлява задвижващото динамо на живота, а утвърждаващата и синтезиращата тезата и анти – тезата, трета и включваща и двете позиция, символизира творческия пробив на разширяващата се съзнателност.

Диалектиката въобще не е теоретична позиция, а единствено интелектуалното ѝ разучаване, при липсваща преживелищна осъзнатост, е безсмислено. Никаква теория, а жива практическа динамика представлява диалектиката… Или по-скоро, постулатите на диалектиката, представени от Хегел или описателно обрисувани от Петър Дънов, биват истински разбирани, когато са живяни с всяка клетка от тялото, през мъдростта на любящото сърце!

Принципите и визията за живота, предавани в учението на Петър Дънов (Беинса Дуно) - учителя, са именно холистично – диалектични. Привидното противоречие между доброто и злото се надхвърля от високата перспектива на осъзнаването, че борбата между двете произвежда заряда, задвижващ двигателя на този живот.

А психотерапията? Какво общо има психотерапията с диалектиката? Не е ли чисто и просто равнинен, плосък и двумерно механичен процес по реструктуриране на когнитивни изкривявания, маладаптивни защитни механизми, грешки в процесирането на информацията и дезадаптивни когнитивни уклони? Ами, не, не е! Основната целева група на психотерапията са неврозите. Търсещият психотерапевтична помощ невротик е вътрешно раздран, разкъсан е от вътрешната си битка между „добрите“ си усилия да се чувства спокоен и „злите“ невротични симптоми – телесни, емоционални и ментални. В процеса на психотерапия преживелищно се реализира самата същност на диалектиката.

Постепенно количествените натрупвания в работата по промяна на разбирането, осъзнаването на неслучайността на ставащото и превръщането на изтласкващото и увековечаващо симптомите мъчение в съзнателен труд и работа по учене и себевъзпитание в посока акордиране с потенциала си, постепенно тези количествени усилия прерастват в качествен скок в осъзнаването, във визия благодарно и с обич синтезираща и осъществяваща нужните характерови, в мисленето, възприятието и разбиранията промени, водещи до синхрон с Живота, с Бога.

По-долу цитирам и говоря по някои мисли от Петър Дънов:

Смирена сила

„Всички хора на земята са слаби. Когато си мислиш, че си най-силен, да знаеш, че се намираш в най-голямата опасност. Нека това ти е закон. Когато мислиш, че си най-слаб, тогава имаш най-голямото Божие благоволение.“ 

Положителни и отрицателни сили в природата, ООК Русе

Силният (привидно) отрича слабостта, бори се срещу нея, потиска слабия. Слабият (привидно) отрича силния, богатия, роптае срещу му. На човек в един живот му е дадено да бъде в позицията на сила и власт, в друг на сиромашия, в трети по средата. В даден момент, независимо от външно социалния статус, количествените натрупвания от преживяването на двете противоположни позиции водят до промяна във възприятието и гледната точка. Силният започва да отрича отрицанието си към слабостта, а слабият към силата. Ражда се утвърждаващ синтез, който обединява двете. Човек осъзнава, че само през приемането на слабостта, през смирението на малкото човешко его, през него протичат истинското богатство и сила – тези на любовта, мъдростта и свободата.

Молитва и мотика

Ние казваме: „Да уповаем на Бога!“. Ами схващаш ли какво значи да уповаваш на Бога? Има хора, които са оставили всичко на Бога, Той да уреди нещата и техните работи са се забатачили. Има хора, които всичко са взели в своите ръце и работите им вървят. Това е факт в света.“ 

Положителни и отрицателни сили в природата.

Ще се въздържа от прекаленото ползване на диалектичните термини. Нека читателят проследи количественото преминаване в качествени изменения, борбата между противоположностите, надраствана от синтеза им, отричането на отрицанието, превръщащо се в утвърждаване на трета, синтезираща предходните позиция. А аз ще си позволя да говоря смислово описателно.

Добре е да уповаваш на Бога. Разбира се, че без това упование, вяра и слятост с любовта му, животът е безсмислен. Ако обаче седиш и чакаш, има да чакаш. Както се казва, „Господ дава, но в кошара не вкарва“, „Вярвай в Бога, но си връзвай камилата“, „Моли се за берекет, но и посей и прекопавай нивата си, за да жънеш добра реколта!“…  В ума на някои вярващи живее идеята, че щом уповават на Бога, щом се числят към еди си коя си деноминация, всичко е наред и от тях самите никакви промени, усилия, работа не се иска. Това е криво вярване. Други пък, прерязват всякаква връзка с любовта, мъдростта и Себе си, а живеейки единствено от позицията на егото, разчитат изцяло на малките си усилия. Каквото и да постигнат така обаче, лишени са от любящия смисъл, истинното щастие, закономерностите на битието, а в крайна сметка, се случва както е казано, „Какво те ползва, че имаш целия свят, когато загубиш душата си?!“… 

Докато едната позиция изключва другата, животът се явява безсмислена битка на една с друга илюзия. Когато видиш, че само животът от позицията на вечна същност, единна с Бога, дава истинен смисъл, щастие, призвание, обич и посока, но в същото време, от теб като социално същество се искат активни усилия по реализиране на любовта и мъдростта, само тогава всичко идва на мястото си.

Автентичното богатство

В мъчнотиите, в сиромашията трябва да иде един подтик към Бога… Сиромашията в дадения случай е една възможност да опитаме Божиите блага. Ако го разбираш обаче! Ако не го разбираш, ще влезеш в противоречие. И всичките противоречия, които съществуват, те са възможности.“ 

Трите родословия

Обичайната ситуация: бедният ненавижда богатия, тъй като несъзнавано иска да е в неговата позиция, но не е. Богатият презира или съжалява бедняка, тъй като го е страх да не се окаже на неговото място. Всъщност, ако ти е съдено каквото и да правиш в този живот сиромах да си бъдеш, ще бъдеш – бил си богаташ в преден живот, дошъл ти е редът да се учиш от другия полюс. Никой не е по-добър от другия, когато погледът е от високо. Бил си беден преди, смирено си научил уроците си, сега е дошъл редът и на богатството. То също не е лесен урок, освен в плебейско – стадните представи… Ако си беден, благословия е. Ако си богат, благословия е. И двете позиции съдържат уроци нелесни. 

В много духовни учения се изисква, дава се обет за бедност. Бедността, когато е приемана с разбиране, освобождава въплътената душа, създава пространство за отдаване на Бога чрез откъсването от земните блага непривързано. Когато обаче сиромашията е разбирана погрешно и неприемана, тя води само до озлобление, завист, ропот и болна агресия, а сиромахът се превръща в жив дявол. Това е неразбиране. 

Богатият, на свой ред, ако се вкопчи за богатството си, ако го приема за свое егоистично и собственически, се превръща в също такъв жив дявол, презиращ противоположното в гордостта си, зад която седи страх от падането до позицията на бедност.

Количественото натрупване в преживяването на двете крайни точки, води до качествена промяна в съзнателното, преживелищно разбиране. Когато си външно беден, си свободен от робията на имането, от постоянното обслужване и грижи за вещи, имоти, служители, бизнес решения и развитие… Сиромашията е благословия,когато съзнаваш, че приемайки я с благодарност и свързаност с Бога, в теб започва да се заражда дълбоко нетленно богатство от екстазно сливане с Бога, жива безценна мъдрост и творческа свобода, част от проявата на творческия ти потенциал, единен с Твореца. Външно си беден, а отвътре си неимоверно богат, щастлив, цялостен. Когато така си вътрешно богат, неизменно в следващия или още в този живот, преминаваш в позицията на богатството. Защото преливаш от творчески идеи, иновативни прозрения, смисъл и вдъхновение.

А богатството, също както и сиромашията и не по-малко от нея, е изпитание и отговорност. Богат си истински, когато си богат отвътре на алтруизъм, человеколюбие, осъзнаване на единството с брата си, мисията си да спускаш Небето до земята и да въздигаш земния живот до Небесния. Когато живееш това сърдечно разбиране, с всяка клетка на тялото си знаеш, че никога не си бил и няма да бъдеш собственик на имането си, а си чисто и просто негов управител, разпределител на блага. Разпределение, подсигуряване на заетост на събратята така, че да внасяш любов в душите им, а цялото ти предприятие и дейност да служат на Бога, нежели на алчността на жалкото ти его.

Когато си богат отвътре на единение с любомъдрието, без да ти е ултиматна цел, външното богатство с лекота идва,  но си непривързан към него мениджър, поставен в тази позиция именно от Бога, от любовта извътре, за да добруваш и правиш света по-добро място. Всеки друг вариант е кражба и лъжа. Да, разпространена понастоящем лъжа, но именно лъжа.

В диалектичния, мъдър вариант на живеене, си богат отвън толкова, колкото си богат отвътре. Парите и външните ресурси се превръщат в материализиран израз на духовна стойност.

Да имаш и да бъдеш

„Някой се напъва, казва: „Искам да стана ясновидец!“. Казва: „Да видя аз нещата“. Ти можеш да бъдеш ясновидец и пак няма да знаеш нещата. Ти можеш да мислиш и пак да не знаеш нещата. Ти можеш да чувстваш и пак да не ги знаеш нещата. Ти можеш да постъпваш добре и пак да не ги знаеш. Ти не можеш да познаваш живота без Любов.“ 

Трите родословия

Тук противоречието е между това да имаш и да бъдеш. Да искаш да имаш дарби, не е по-различно от ламтеенето за пари, вещи, власт, материално благополучие. Единствено фокусът е леко изместен към една уж духовност, но всъщност тщеславна гордост, стремяща се към отличаващо се различие и власт над другите... А да обичаш, да провеждаш любовта през смирението си, е да се отъждествиш с нея, да бъдеш любовта. Да бъдеш в позицията, в която знаеш, че любовта е същността ти. 

Всъщност, противоречието изчезва, когато осъзнаеш, че само когато си любовта, можеш да бъдеш Себе си и да имаш всякакви дарби. Но те вече не са цел. Няма я жалката алчност, а смирено осъзнаваш централността на любовта. Защото тя не е просто чувство, а принцип, сила, носещи неимоверни заряди от мъдрост и истина, от единение с Бога и вселената.

Човекът - кръстопът между ангел и животно

На земята страданията са хиляди пъти по-добре, отколкото задоволствата, които имате… Човек разрешава една голяма задача чрез страданията. Има едно естество и само чрез страданията човек може да се избави от него. Най-голямото богатство в света е скрито под мантията на страданието.“ 

Трите родословия

Какво казва духовният водач – да се мъчи и гърчи човек? Не! При мъчението липсва осъзнато учене, докато при страданието човек с благодарност се смирява, чисти, акордира по Бога, учи се. Когато приемаш страданието и се учиш от него смирено, отдавна осъзнал, че никога не си бил жертва, а всичко е на мястото си, най-подходящото и точно за теб, във всеки миг, тогава през теб протича любовта. Тогава преживяването ти на щастие и пълнота, смисленост и вдъхновение са пропорционални на умението и способността ти да понасяш трудностите осъзнато и благодарно. Когато ропотът на неосъзнатостта изчезне, старите понятийни оттенъци на думата страдание изчезват. А още по-добре, самото понятие се преформулира във възможности

Няма ли изкачване, липсва и красотата на високата визия и кръгозора на осъзнаването. Доколкото човек може да възлюби противоречията, изпитанията, изкушенията, травмите си от унижение, предателство, слабост, провал, изоставяне, отхвърляне и несправедливост, доколкото може да прегърне страховете си, дотолкова в него протича любовта, носеща свободата. Бягаш ли от трудностите, роб си. Дори и психопатно да се изолираш от любовта, да се скриеш като червейче в мрака на алчността, властолюбието, садизма и социалното си, финансово подсигуряване, любов нямаш ли, нещастник си. Дори да се удавиш в секс и изстискаш милиони оргазми от телцето, любов нямаш ли, светлина в теб няма, а удоволствието лишено от любов, не е нищо повече от гниене, нежели пламък.

Говорейки за страданието, Учителят автоматично говори и за удоволствието. Защото светът е полярен и единият полюс включва другия в борбата и отрицанието му. Приемайки радушно страданието като възможност, не се вкопчваш и в удоволствието. Въздигаш  преживяването и на двете до трета, надхвърляща ги диалектично позиция на любомъдра истина. Позицията на Себе си, на същността на Човека, слязъл в бинарния физиологичен университет, за да се учи и от болката и от удоволствието, и от доброто и от злото, и от трудностите и от радостите, поравно. Осъзнаването и живеенето на тази приложна, преживелищна диалектика, определя човека като такъв!

Кръстопът между ангел и животно е човекът. Отсечеш ли ангела, Себе си, се превръщаш не в животно, а в психопат, в жив дявол. Живееш ли вкопчен единствено в идеалите и доброто, си от бягащ във фантазия шизоид, през раздиран от вкопчването и самотата си орал, през постоянно примирено унижения мазохист, до сриващия се от усещането си за несправедливост при накърняване на моралните устои ригидник. Ето я холистичната етиопатогенеза на психопатиите и неврозите.

В неврозата човек се вкопчва защитно в доброто, в идеала, в морала и нравствеността, потискайки и бягайки от страховете, от "злото" и страданието в собствената си сянка. Дали вкопчването е в удоволствието телесно или в по-финото удоволствие на човешкия морал и идеали, но това компенсаторно закачане увековечава „злото“ и мъката, от които човек всъщност бяга в самия себе си, виждайки ги във вся и все в света наоколо си.

Само приемането на страховете, страданието, на сянката, оцялостява. Тогава отпада и вкопчването в хубавичкото, приятничкото, добричкото, идеалничкото, перфекционистично моралничкото. Умишлено ползвам детски език, тъй като докато човек инфантилно – невротично разделя света на „добрите и лошите“, на „нашите и вашите“, „моят отбор и чуждият“, приятното и добричко преживяване и лошото гадно и болезнено, идеалистично правилното и невярно отричаното, дотогава човек си остава едно голямо дете. Оказва се, че в съвременния свят, а и в света през последните поне 10000 години, уж разумният човек всъщност е не толкова разумен, колкото нормирано невротичен.

Когато липсва залавянето за удоволствието, било то непосредствено телесно или фино морално и идеалистично, тогава трудността не е нито мъка, нито дори страдание, а предизвикваща разширението на съзнанието възможност за растеж, оцялостяване, холистично диалектична перспектива и начин на живот. Борбата на противоположностите се въздига до единството им. Целият процес на психотерапия се случва през тази преживелищна, през клетките и преживяванията диалектика. Както и всеки разумен и съзнателен живот!

Бездействие в действието

„Хора,които нямат тази вяра, казват: „Къде ще намерим Господа?“ . Господ не се намира. И писанието казва: „Намериха ме тези, които не ме търсеха“. (10 гл. послание към римляните, 20 ст.). Противоречие има в писанието – намерили Господа тези, които не Го търсели, а пък тези, които Господ търсел, те не Го намерили. Тъй е, писнието говори: тези, които Господ не търсел и не Го търсели, те Го намерили; а онези, които Господ търсел и те го търсели, не Го намерили. …“ 
Трите родословия

Пасивност и активност, действие и покой, търсене и намиране, хлопане и неотваряне и нехлопане и осъзнаване, че винаги е било отворено… Когато опънеш тетивата на лъка в посоката на целта, ако продължиш да опъваш, целта си остава там, а ти тук. Тогава дихотомното его съзнание си казва „малко опъвам, трябва да приложа повече натиск, по-продължително време, с по-големи усилия и контрол. Съответно напънът става все по-голям, а напрежението невротично постоянно. Всъщност е нужно просто да отпуснеш тетивата в нужната посока. Лъкът и тетивата са ума, стрелата е възнамеряващото внимание, мишената е сливането със Себе си, с Бога, с Буда природата.

Някой прави асани, стои на главата си. Вече чувства как кръвта пръска кръвоносните му съдове, но си казва: „Трябва още, поне три часа, както пише в сутрата – но, три часа са само стартът, а желателно е да са още повече!“… С което си наврежда. Друг от взиране в дърветата, не вижда гората на високата визия. Някой търси Бога, но от гледане на пръста от методи и правила, пропуска слънцето на Бога, към което той сочи.

Нужно е да хлопаш, за да осъзнаеш в даден момент, че цялото усилие е било нужно, за да може самото усилие да изчезне смирено в осъзнаването не само, че вратата винаги е била отворена, но винаги е била врата в полето, а ти никога не си бил другаде, а там, където егото не е можело да те доведе. Цялото хлопане е било начин егото да се фокусира, смири и стихне, да отместиш себе си, за да намериш Себе си. Тогава разбираш, че няма път, няма постигане, а вече си там и това, което винаги си бил – единство с любовта. Тогава целият живот, цялото търсене на смисъл, постигане на цели и житейско лутане в Майа, се превръщат в това, което винаги са били – инструментални пособия в предметното училище на душата ти, слязла да учи в бинарния университет на този свят.

На изток мъдрите казват: „Бездействие в действието!“, медитативно ядро, подлежащо кое да е социално поведение. Нетърсене в търсенето, нехлопане зад хлопането, превръщащо външните действия в актьорска игра, в пиеса, в която зрителят наблюдава изпълнителя, опознавайки Себе си през ролите му. Тогава, когато не търсиш, намираш, когато не хлопаш, вече е отворено! Когато не разбираш, осъзнаването вече е преживелищно!

В психотерапията човек отначало търси усилено пътища за справяне с тревожността, депресията, напрегнатостта и потиснатостта си, често в погрешна посока и с погрешна психична нагласа. Когато това търсене е водено от вещ психотерапевт, лъкът на ума се обтяга в посока промененото отношение на доверие, разбиране и благодарно учене от вече случващия се напън на тетивата, вече в посоката на характеровата цялост и хармонизация. В даден момент човек преживелищно осъзнава, че колкото и подходящи и правилни да са разбирането и опитите за смирено учене, остават пожелателни и на ментално ниво, докато не си позволи да ги преживее практически, на дело, през клетките и душата си, като загуби невротичния контрол и се довери на посоката, вече зададена от неслучайно трансформативното преживяване на неврозата му, фасилитирано от психотерапевта. Тетивата на контрола се отпуска, а стрелата/ векторът на така следваната посока по оцялостяване осъществява качествен скок в разбирането, осъзнаването, преживяването. Човек на дело започва да учи уроците по характерова синхронизация, вложени имплицитно в невротичното му състояние от мъдростта на Душата му. 

Приемащо учене

„Понякога най-хубавите неща са вредни… Дайте на сиромаха пари и вие ще образувате в него леност. Дайте знание на невежия – вие ще създадете в него гордостта. Дайте сила на слабия – ще образувате насилника. Дайте красота на грозната мома и вие ще образувате суетославието в нея – суетата. Дайте светостта на неготовия за нея и ще предизвикате вътрешната, духовната гордост.“ 

Трите родословия

Всичко си е на мястото на този свят, когато животът е живян с разбиране, по Бога. Ако в този живот си дошъл, за да бъдеш финансово състоятелен, да управляваш капитал и разпределяш ресурси и блага, ще го правиш.  През съзнанието, че си само в отговорната позиция на управител, не и собственик. Нищо, дори тялото, не е твое, на Бога, на Живота е. Ако си дошъл, за да се учиш от бедността, това е естествената ти позиция, която не е нито по-лоша, нито по-добра от богатството. Роптаеш ли, завиждаш ли, фиксираш ли се твърде в придобиването на богатство с всякакви средства, крадеш от съдбата на потомците си, смучеш от душевните си запаси, бягаш от час, от уроците, за които си се разписал преди да слезеш в земното училище. 

Ако си се родил грозноват, за да се учиш на смирение и вътрешни стойности, по-добре усвоявай уроците си благодарно. Ако пък си красива жена, знай че красотата колкото е благословия, толкова е и огромна отговорност, а при липса на съзнателна сърдечност, проклятие – може да въздигне нравствено и вдъхнови мнозина, както и да погуби цели империи, когато е ползвана от позицията на индивидуалистични инстинкти, примитивни нагони, болен егоизъм и суета. Както красотата, така и грозотата си имат предимства и минуси, поравно. Не бягане в кабинетите на пластичните хирурзи под давление на тщеславната суета, а спокойно приемане на неслучайната съдба и учене е добрият подход. А съдбата на красавиците често не е особено красива зад външния блясък на показността, когато липсва смиреното учене и съзнанието за отговорно ползване на тази дарба. 

Относно знанието: „Пази Боже сляпо да прогледне!“, или дай знание на нравствено и сърдечно невежия и гледай как сее кошмар и хаос наоколо си… А често простият човек, лишен от зазубрени знания и академични титли, живее в по-голяма степен по законите на любовта, през естествения си допир до една автентична нравственост, промъкваща се именно през свободата му от малки човешки битове информация. 

А светостта? Когато е реална, тя изключва всякаква гордост. Когато е имитирана обаче от някой бизнес гуру, отвътре неприкасаем*, а външно представящ се за велик брамин/ учител, такава ‚святост“ е само маската на властова психопатия,  фанатизъм, болно садистично себеналагане, вкопчване в гордото себевеличие и благополучие, ако ще и през трупове.
……………………

*Неприкасаем – извънкастов, най-презреният. Брамин – най-висшата каста, духовенството.

Всичко идва на мястото си, когато животът е живян от диалектичната позиция на душа. Когато средоточието на всяко усилие и стремеж е любовта към Бога (Дао, цялостната личност), в която и точка от скалата на противоположностите да се намираш, еднакво добре учиш уроците си и всичко вливаш в огъня на любовта. Тогава знаеш – днес си богат, утре си беден, красив и грозен си, млад си и остаряваш… Живееш ли от позицията на Себе си, на любовта на Бога, нито се свръхстремиш към едната полярност, нито прекалено бягаш от другата – учиш се и от двете смирено, поравно.

А психотерапията? Тя е именно лечение на душата. Неслучайно човек преживява напрежението на неврозата, на тревожните състояния, на депресирането, зависимостите… Причините? Някои от тях са характеровите травми и предразположености, дисониращи с реалността социална, но и цялостната, на Битието реалност. Характерови кривотийки и невротичности, изкривена до преобърната ценностова система, влизаща в разрез с Дхарма, със закономерностите на любовта.

Причините за невротичното състояние бързо се проследяват. Това, което се вижда е, че преживяваното напрежение не само, че не е случайно и човекът не е някаква жертва, но ставащото е подтик към хармонизация с Живота, с Бога. По време на психотерапевтичния процес човек се учи да погледне на преживяваната трудност приемащо, с благодарност да извлече заложените послания по обич, смиреномъдрие, смелост, живот от сърце и душа, в ритъма на законите на виделината.

Така, постепенно вкопчването единствено в социално внушеното удоволствено и желано се стапя, а бягането от баира на израстването се превръща в охотно радване на красотата, откриваща се пред все по-високата панорама. По-висока гледна точка, синтезираща диалектично борбата и отрицанието между болката и удоволствието. Постепенната промяна в разбиращото учене достига кулминацията си в своего рода качествен скок в преживяваното – човек поставя центъра си на самосъзнателност изцяло в тази висока, диалектична позиция. Започва да осъзнава живота си и живее като душа.

Дали има общо между учението на Дхарма, на братството на любовта, мъдростта и свободата и психотерапията? Не само че има, но холистичният, естествен психотерапевтичен процес е истински ефективен и успешен само когато е част от естествената Дхарма, от пътя на човека в тяло, прекосяващ невротичното си състояние като част от възпитателния процес на въплътената в този бинарен свят душа, на Себе си.  

Прегръщане на сянката или всяко зло за добро

„Всяка грешка винаги се обръща на добродетел. Вие ще кажете: „Как тъй да се превръща в добродетел?“. Като извадиш черупката на ореха, остава нещо, което е за ядене. То е добродетелта. Значи, злото е онова, което е обвило черупката. Като извадиш черупката, обвивката, остава доброто. И в злото има добро, и в доброто има зло. Който разбира, той разбира. И в доброто има зло, и в злото има добро. Не че са смесени, но така са направени, че има вътрешно съчетание.“ 

Двете родословия, стр. 454

Доброто поражда злото. Злото поражда доброто. Добрият, но немъдър човек отрича злото. Злият се противопоставя на доброто и му се присмива. Доброто радва душата, а злото почиства душевния съсъд на устремилия се към вечността си. Или, както е казано, съблазанта и изкушението, злото трябва да дойдат, но горко на съблазняващия, на злия изкусител. Защото има закон за пораждане на причини, които неминуемо водят до съответни последствия.

Мъдрият обаче вижда и доброто и злото като части от единното динамо на живота. В доброто има ядка от зло, както и в злото се крие добро. В Ян има Ин така, както Ин съдържа Ян. Не отричане на злото, а ползването му за растеж, впрягането му в колесницата на смиреномъдрото израстване, е пътят. Не свръхфиксиране в доброто, но от неговата позиция, приемане на сенчестото зло. Какво представлява това приемане?

В психотерапията, когато се научиш да прегръщаш сенчестите си аспекти на глупак, шут, грубиян, мутра, убиец, развратник, лъжец, провален и т.н., се получава интегриране, което поражда различните възприятия на свободно творческата, спонтанната, здраво себезаявяващата се, вдъхновена, иновативна и смирено балансирана, цялостна личност.

Алтруистичен егоист или здраво егоистичен алтруист

Има вътрешни положения, които трябва да държите само за себе си. И да ги опитате. Някой път хубавите работи се развалят от незнание. Щом ти се даде един хубав хляб, вземи, че яж от него. Той е за тебе. Ти ще тръгнеш от съсед на съсед, ще кажеш: „Какъв хубав хляб са ми донесли“, те ще барат и ако след три четири дни ядеш от този хляб, той ще бъде зацапан. Не давай хляба си в ръцете на хората. Той е за тебе… От човешко гледище, ще кажат, човек не трябва да бъде егоист. Ето как аз обяснявам. Ти ще мязаш на плодно дърво. Най-първо ще изядеш хляба и ще станеш на круша или ябълка. И като минават малките деца, те ще ядат плодовете от този хляб, който ти сам си изял. Той ще се наплоди. И от него и хората и птичките и децата ще ядат.“ 

Двете родословия, стр. 465-466

Да бъдеш егоист или да си алтруист? Да си добър и мек, или да си твърдо заявяващ се? Погледнат от позицията на обичайната бинарност, това е вечно противоречие. Вечно черно бяло, инфантилно мислене, делящо света на добри и лоши, на индианци и каубои, на наши и ваши... През призмата на любовта обаче, това е фалшива дилема. Защото и двете са качества на любовта. А тя е както по женски мека, приемаща и обгръщаща, така и твърда, себезаявяваща се и поставяща здрави граници. Мъжка, бащина и женска, майчина е любовта – едновременно. Не алтруист или егоист, а алтруистичен егоист е добре да бъдеш. А можеш да бъдеш само ако си в зрялата позиция да си такъв. Диалектичната позиция на надхвърляне на фалшивата дилема, през виждането, че има трети, по-висок вариант, синтезиращ предходните две позиции.

В психотерапията се работи едновременно с тези две качества на любовта, раждаща мъдростта на себепознанието, връзката с целокупната реалност и съзидателната свобода на харизматичния живот от позицията на сътворец на Твореца.  Когато вътрешно безусловно приемаш и обичаш, прощаваш и разбираш, външно е нужно да поставиш здрави граници на психичния си, поведенчески и социален дом. Да се заявиш твърдо, спокойно и решително, посрещайки страха си от „какво ще кажат хората, ако съм така твърд, няма ли да ме отхвърлят?“. Всъщност, така показвайки здраво себеуважение, ти сам приемаш себе си и даваш дълбоки послания на другите за здраво уважение към теб. Да, някои тогава ще те отхвърлят. Но те са онези баращите  хляба ти, преди да си го изял още, които ти пречат да бъдеш плодното дърво на себе си, което дава изобилни плодове, от които да се ползват всички.  А мнозина други ще те приемат и уважават много по-силно, резонирайки със собственото ти вече налично себеприемане и себеуважение.

Алтруистичен егоист. Да даваш, но от позицията на здраво себеуважение, граници, като първо си нахранил и дал на себе си, здраво егоистично. Преживелищна, душелечебна диалектика.

Отличен учител е дяволът

„Помнете: Бог работи навсякъде и между всички хора. Когато има мир между хората, Бог е между тях. Когато хората се карат, пак Бог е между тях. Той се проявява между всички хора. Говори ли ми някой добро, или зло, Бог ми говори. Според мен няма зло в света. Важно е да разберем, че всичко иде от Господа, в Когото живеем и се движим.

Казвате: „Да махне Бог дявола от света, всичко ще тръгне напред.“ Дяволът е отличен учител. Докато хората не поумнеят, той има своята задача между тях.“ 

Да възлюбиш Господа, стр. 15 и стр. 78

Няма дявол, няма зло, но има нееволюирала съзнателност. Има божественост, проявена на различни стъпала от съзнателността. Тази божественост работи и през радостта и през болката и трудността поравно и едновременно. Вкопчването в удоволствието винаги води до болка, така както и отбягването на болката я увековечава. Когато човек започне да се учи от трудностите, без да се вкопчва в удоволствията прекалено, се озовава в позиция, която вижда и обхваща и двете едновременно като двигателя на земното, предметно училище. В позицията на божественото, на любовта. Защото само любовта е, която дава мъдрия смисъл и свободата да бъдеш Себе си. Само любовта осмисля преживелищно всички земни страдания и вижда, че дори удоволствията водят до мъка, когато човек се зароби в тях. Любовта нито се захваща за малките земни радости, нито отбягва трудностите, но и двете влива в себе си, ползва ги като гориво в горнилото на живота.

Църквата вижда всяко добро от Бога, а лошото от някакъв дявол. Този Бог видите ли, някакси постоянно се бори с лошото момче дявола и все е на ръба да бъде надвит. Интересен Бог… Не по-различно по липсата си на качество е отношението на съвременната медицина към болестта. За нея липсата ѝ е добро, а болестта е зло, с което трябва да се бори. Или пък да я експлоатира до безкрай с финансови облаги –още по-криви визия и поведение.

В естествената, холистична психотерапия, гледната точка е различна. Преживяваната невроза никога не е случайна, нито е плод на някакво зло. Не, неслучайна закономерност е, благо изискваща учене, характерово синхронизиране със законите на любовта, мъдростта и свободата, на Бога. Няма прилепване за удоволствието, както и отношението на отбягване на напрежението се преработва в охотно извличане на вложените в него синхронични уроци. Така естествената психотерапия пряко резонира с принципите на Дхарма, на живота, живян по Бога.

Скришната стаичка - медитативен подход в психотерапията
 
„Някои пъдят злото и така то се загнездява в тях. Злото чрез изпъждане се загнездява, а чрез възприемане бяга. Ако се противиш на една лоша мисъл, тя се загнездява. С доброто е обратното. Ако ти му противодействаш, то се отдалечава. Ако го приемеш, то се загнездява.
Дойде лоша мисъл – остави я да влезе в двора. Ти се скрий и следи само нейното ходене. Наблюдавай я! Тя ще ходи, ще ходи, ще обикаля, докато си излезе. Ако я питаш защо е дошла, какво иска и почнеш да я пъдиш, ти не можеш я изпъди. Белята ще си намериш, няма отърваване от нея. Тя като влезе, ти само я наблюдавай! Дойде ли доброто, посрещни го, отвори му вратата, нека влезе! По същия закон и двете ще влязат – и доброто и злото. При злото ще се скриеш да гледаш, при доброто ще излезеш да го посрещнеш и ще останеш при него.“ 

Високият идеал

И доброто и злото да видиш и преживяваш от позицията на спокойно, любящо приемане, знаейки че и двете са равнопоставени и нужни проявления в земното предметно училище. Доброто да посрещнеш, да отвориш двора, пространството на съзнанието си за него широко. Така то заживява в теб, става част от теб. А злото? Голямо неразбиране има в света за злото. Църквата се бори с дявола, лекарите с болестите. Повече борба, повече диаболизъм, повече характеропатия и живот далеч от любовта, от Бога.

Какво означава да се скриеш от неприятната мисъл? Означава смирено да влезеш в скришната си, молитвена стаичка, откъдето спокойно да наблюдаваш мисълта. В психотерапията това се нарича медитативен подход. Първо, мисълта дори не е зла. Тя само прилича на такава, а всъщност е прикрито добра. Както и всяко зло носи в себе си елементи на добро и тласка към добро, така и „злата“ мисъл има дълбоко в себе си едно добро намерение, което цели добро, защита, обич. Ин съдържа Ян в сърцевината си. 

В психотерапията това разбиране се облича в обясненията на еволюционната парадигма. Ето, имаме добър човек. В даден момент в съзнанието му проблясва мисъл как наранява близките или себе си. А той нито е психотик, нито има общо с психопатията. Не е психотик, тъй като е критичен, ясно свързан с реалността. А не е психопат, защото мисълта го плаши, докато характеропатът дори не я забелязва, ангажиран вече с изпълнението ѝ. Нашият човек обаче започва да реагира бурно на поначало добрата, защитна, всъщност целяща добруване и любов мисъл. Започва да я анализира, да я тълкува погрешно като зла, себе си като лош, луд, опасен. Започва постоянно да я пъди, да я отблъсква. В резултат тя идва още и още, прескача оградата на гоненето му все по интрузивно и масирано. Превръща се в натраплива мисъл, а състоянието му в обсесивно компуслвино разстройство.

Човек трудно може веднага да се оттегли в медитативното, спокойно наблюдение. Затова в психотерапията съществува пътечка, влизаща в резонанс с борбата на човека, но постепенно освобождаваща го от нея. Преминава се през едно заземяващо, адекватно претълкуване. Продължава се, като борбата на човека с мислите, парадоксално се преобразува в мисленото им реализиране, до дъно, до изпиване на тази чаша смирено. 

Тогава, в даден момент, все повече или още повече във всеки следващ момент, човекът вече е все по-готов, все по-напатило смиреномъдър е, опарен е в огъня на това си взаимодействие. Тогава подходът се фокусира изцяло във въпросното молитвено оттегляне в скришната сърдечна, трансово хипнотична, медитативна стаичка, което нормализира състоянието. Мислите идват и вече си отиват.

В тази стаичка човекът е в диалектичната позиция на наблюдател. Нито се вкопчва в позитивните мисли и мислене, нито отбягва „негативните“. Осъзнавайки цялата дихотомна игра на ума, се прехвърля в трета позиция. Тази на любовта, на потенциала, вече способен да прегърне и най-дълбоката сянка, което прави светлината много по-силна и постоянно налична.

Добрият, злият и посредственият

„Сега ще ви попитам: кои са най-добрите и кои са най-лошите хора в света? Най-лошите хора са тези, които нито добро правят, нито зло правят. Добрите хора в света са тези, които и добро правят и зло правят.“ 

Високият идеал

Ето една двойка противоположности: добър човек и лош човек. Когато смисълът на тези понятия се разбира равнинно, черно бяло, инфантилно, добрият е някакъв мекичък, вечно раздаващ се, а злият е едно чудовище в чист вид. Когато обаче човек надрасте равнинното бинарно мислене, но премине в преживелищна, жива и мъдра, диалектична гледна точка, панорамата е различна.

Нека от такава позиция погледнем един свят човек, светец. Популярното схващане тук е едва ли не за човек-ангел, напълно чист от страсти, от страхове, тъга, болка, но човек живеещ изцяло през светлината, светещ, дева. Такова е поп фолк разбирането и на изток, и на запад. Не точно обаче. Когато човек започне да разширява съзнанието си към светлината, към потенциала на свръхсъзнанието си, реципрочно и право пропорционално се разтваря бездната на подсъзнанието му. Тук, в този свят е така. В някой друг небесен, ангелски, вероятно е различно – но тук, на тази земя, е така. Короната расте нагоре, корените надолу.  Колкото повече любов, мъдрост, творчески потенциал разкрива работещият по себе си, толкова по-надолу и по-навътре се разкопава подсъзнанието. При това, личното след известно време на такава работа бива надхвърлено, а събудената мощна сила на любовта открехва ужасите на колективното несъзнавано. Човек вече работи и чисти не само себе си, но цялото човечество.

Представата обаче, че е един такъв чистичък, е чиста илюзия. Чист е, но с чистота, която дълбоко прониква и в калта, в корените и има силата да извлече соковете им, за да ги вложи нагоре в светлината. Повече светлина, повече сянка. При това, след известен етап, вече не само личната, а на цялото човечество сянка на ужас, насилие, страх и терор.

Започваш да търсиш любовта, а от сянката ти изплува бясна омраза. Дириш целомъдрието, а отдолу мощно протичат соковете на помитащата похот. Тръгваш към мира, а в теб започва да кипи бясна омраза. Преживяваш сърдечно и любящо ненасилието, а не след дълго се оказваш в центъра на взрив от също толкова мощно, изплувало от сянката ти насилие. Стремиш се към радостта ангелска, преживяваш я и виждаш света през ангелските очи. В същото време от сянката на колективното човешко несъзнавано, навлизаш в зони на диаболична злоба и раздираща, смазваща тъга. Да, сега имаш светлината и силата да ги издържиш и извлечеш силите им, вложени в любовта, да. Но, преживяването им е толкова помитащо, колкото и това на ангелската радост … 

Та така, ето го нашия светец. Чист е, но с чистотата на извличането на силата от тъмнината, както цветето превръща калта в красота. Спокоен е, но със спокойствието в центъра на вихъра, в окото на урагана. Балансиран е, но с хармонията на дълбоко вкорененото дърво, издържащо зимните урагани така, както и летния пек. 

Хората се стремят към светеца, но аз бих казал – ако си обикновен човек, ти не можеш да издържиш ужасите, които вижда и преживява светеца във всеки миг, за да живее в светостта на свръхсъзнанието. Виждаш само крайния резултат, светлината му. Да не си в ума на светеца, ако не си готов за това…

Тръгналият към свръхсъзнанието, към богочовечността, неминуемо се сблъсква дълбоко със злото в себе си и това преживявано от цялото човечество. Той добротвори като съзнателен избор. Често обаче делата му са странни за околните сивушковци, а през призмата на двоичното им плоско възприятие, дори виждани като зли.

Другата пътека, тази на злото като съзнателен избор. Не искам да я разисквам надълго. Само ще кажа, че когато избралият диаболичното се окопае в страстите, лъжата, властовите манипулации, безчовечното насилие, иска или не, му се налага да осъзнава и се пази повече и от светлината. Правейки зло, без да знае, служи на по-големи сили и в края на краищата, е ползван…за добро. Толкова за това!

А кои всъщност са най-злите, казва този велик психотерапевт, Петър Дънов? Не тези горните, изцяло на страната на тъмнината, не. Най-лошите са мислещите, чувстващите и живеещите сиво, посредствено. Тези, които нито творят истинско зло, нито пък истинско добро. Защото тези, които творят зло, създават добри корени. Светците, адептите, устремяващите се към светлината, се спускат холистично и до корените и се въздигат до безкрая от потенциал. Злите се стремят към остудялото си сърце. Посветените в холистичната святост обгръщат космичния студ, за да живеят в милиардите градуси на любовта. Защото студът е -250 градуса, а топлината е плюс безкрайност.  А тези посредствените? Те едва мъждукат . И светлината им е мижава така, както сянката им е никаква. Блудкави и хладни, нито студени, нито горещи са такива люде. Да, много са, но плява са: „15 Зная делата ти, че не си нито студен нито топъл. Дано беше ти студен или топъл. 16 Така, понеже си хладък, и нито студен нито топъл, ще те избълвам из устата си.“ Из Библията. 

Оказва се, че посредственият човек, е най-злият…

Какво се случва в една невроза? Човекът волю неволю е ваден от статуквото на посредствеността си. Послуша ли сивата посредственост на някой сивушко в бяла престилка, започва да се залива с химия и бяга от шанса, даден му от любящата житейска синхроничност, да се стреми да се натика обратно в калъпа на сивата си хладност. Успее ли да види, че преживяваното напрежение е неслучайно, че е възпламеняващото триене, целящо събуждането пламъка на любовта му, тогава човекът тръгва по пътеката на себепознанието и разширението на съзнанието към потенциала си, в процес на психотерапия.

Количество и качество

Противоречия съществуват в природата, но не се старайте да примирите тия противоречия. Вие никога няма да ги примирите. Ако речете да примирите противоречията, вие ще изгубите смисъла на живота.“ 

Високият идеал

Целият свят, в който съзнанието на въплътения човек е потопено и живее през скафандъра на телесния бозайник, е изтъкан от противоречия. Противоречието е в основата на това битие, на земния живот. Махнеш ли противоречието, премахваш задвижващата живота сила. Някой казва като уж аргумент: „Ти си противоречиш. Виждам противоречие в думите ти.“. Че ако няма противоречие, няма смисъл. Не да няма противоречие, а да бъде съчетавано, триенето от борбата и отричането на противоположностите да прерасне в синтезираща, по-висока визия в постепенния спираловиден път на развитие на съзнанието. Да искаш да махнеш противоречията от живота, е да искаш да няма ден и нощ, мъж и жена, добро и зло, ян и ин, радост и скръб… В един здрав свят ги има и ще ги има.

Какво се случва сега в западния свят? Жената престава да е жена, мъжът да е мъжествен. Получава се унисекс блудкавост, свързана с упадъка на ценностите, откъснатостта от закономерностите на Битието. Когато жената престава да е женствена, а мъжът мъжествен, се губи семейството. Тогава децата копелета се възпитават изкривено, от самотни майки мъжкарани. Дъщерите на такива, лишени от адекватен мъжки модел, стават мъжки момичета, под влиянието на развратните социални сугестии, с леко поведение. Синовете на самотните майки често имат гей наклонности или стават мъже-женчовци. Не винаги, разбира се, но тенденцията е такава. Развратът става все по-масов, ценностите все по-липсващи и оскотели, а магнитът на живота един вид се счупва. Заличи ли се естествената житейска полярност, неизбежно настъпва оскотяваща деградация и смърт в индивида или цивилизацията. 

Противоречието е създаващ заряд магнит. Не да се премахва има нужда, не. Да се промени разбирането за него в по-високо е нужно, при запазването на магнита. Тогава полярностите вече не са добро и зло, а просто плюс и минус. Който има уши, чува. Който има очи, вижда. Който има мъдро сърце, разбира.

Хегел го е казал още през 19-ти век: борба и единство на противополюсите. Количествените натрупвания в отричащата борба, прерастват в качествено отрицание на отрицанието, тоест в утвърждаване на по-висока позиция, синтезираща предходните две гледни точки. Спиралата на развитието, диалектиката на живота, какъвто е.

Какво казва великият душелечител и душе-водач Петър Дънов? Не премахвайте противоречията  външно – надрастете ги във вътрешно преживелищното си разбиране!

Ето, човек преживява паническо разстройство. Стреми се към хубавичкото спокойствийце и силно се бори и бяга от предизвикващото го и разклащащо експлоадиране на паниката. Докато се бори и бяга, докато е в противоречието си, си остава в него. Постепенно евентуално напрежението от борбата натрупва количествена преживелищност, прерастваща в качествена промяна в осъзнаването. Борбата на противоположностите се преобразува в процеса на учене, а гледната точка се издига до благодарно извличаща потенциалите по блага промяна, заложени в разтърсващите преживявания. 

Постепенно гордо невротичният свръхконтрол бива изоставен, появява се смирено доверие, което преобразува бурите на страховите експлозии  до все по-стабилно присъстващ и самостоен център от любов, емпатия, естествена автентичност. Типичният за паническото разстройство (да не се бърка с генерализирана или социална тревожност, конверзионно р-во и т.н.) орален характер преработва потенциалите си така, че от зависим, се трансформира в емпатиен, в човек способен на искрена, но вече безусловна любов.

Горе описаното е само пример. При всяко едно от психичните разстройства, с които работя ежедневно, в хода на психотерапията се случва този диалектичен процес на превръщане на борбата между желаното и настоящо трудното в качествено различно и научаващо на безценни характерови уроци случване, вече синтезиращо трансформационния процес на по-високо ниво от спиралата на развиващото се съзнание.

Силата на слабостта

Да се родиш от вода, това значи да станеш пластичен и подвижен като нея. Няма същество, по-силно от водата и няма същество, по-слабо от водата. Следователно, човек трябва да бъде слаб като водата, за да стане силен като нея.“ 

Дали може, НБ

Ето, при терапевта идва човек с генерализирано тревожно р-во. Възможно е да е мазохист, потискащ автентичността си, за да угоди на всяка цена на другите – каторжник в собствената си психика. Или властен характер, сам поставящ си забрани и спиращ стремежа си към проява, сякаш шофьор на автомобил едновременно дава газ и натиска спирачката. Понякога е човек, дълбоко жадуващ за даване и приемане на любов, но самооковал се в свръхпостигане, контрол…  Или е човек и отвътре и отвън, превърнал се в олицетворение на нормата, на редното, на „така трябва‘, воин на статуквото.

Общото при всякаква характерова структура тук е огромното, невротично желание за силов контрол, несъзнавано държащ човека далеч не от друго, а от собствената му сянка и неизменно присъстващите в нея страхове от слабост, провал, изоставяне, унижение, предателство, несправедливост… Колкото повече човекът се стреми да е така невротично „силен“ и контролиращ, толкова по-силно страховете се компресират все по-надълбоко и навътре в несъзнаваното, в дългосрочната му памет. Съответно, започват да се процеждат все по-често, да присъстват постоянно. Тогава човекът си казва: „Малко контролирам, малко се боря, слаб съм, трябва да вложа повече усилия в битката!“. Напрежението започва да присъства постоянно, раздиращо, до постоянен ужас и кошмар, сънуван в будно състояние. Повече стремеж към силата, повече актуална  слабост.

В психотерапията се случват едновременно две линии на работа. Едната, е цялостната, характеровата – тя изисква по-продължителен процес. Втората, е директната работа по динамиката на състоянието. Тази втора линия прекрасно и естествено се присъединява към първата. Няма противоречие между сълбинната и цялостна работа по характера и тази по динамиката на симптомите. Защото самите симптоми идват не от другаде, а от характеровите дефицити, вярвания и програми и „сочат“ към тяхната преработка. При генерализираното тревожно разстройство посоката на този втори вектор е приемането на загубата на невротичния контрол и прегръщането на усещането за слабост, безсилие – смирено, с любов. Когато това смирено, любящо приемане на загубата на невротичния контрол се случва вече естествено, подлежащите характерови страхове вече започват да се погасяват. Така работата по динамиката на симптомите директно инициира и по-цялостната, с по-широки психотерапевтични средства, работа по характеровата хармонизация.

Накратко, приемането на слабостта води до истинската сила на смелостта, любовта, оцялостяването около средоточието на духа, нежели на малкото социално его. Казвам това накратко, като спестявам психодинамичното описание на преминаването през маладаптивни защитни механизми…

Диалектика. Борбата между силата и слабостта. Стремежът към силата и бягането от слабостта. Количествените натрупвания, включително и душевната невротична болка при този процес, водят до качествено ново разбиране, надхвърлящо тезата и антитезата в синтезираща и двете в по-висока позиция – тази на духа. Когато слабостта е смирено приета, силата на любовта естествено се разкрива. Силата на любовта надхвърля диалектично любовта към силата.

Жар птица

„Сериозен е, казваш, животът; големи страдания има, ще се мре. Да, докато не умреш, няма да оживееш. Чудно – няма по-приятно нещо от смъртта. Да минеш от едно състояние в друго, да минеш от физическия в духовния свят, да научиш законите и на двата свята… и в другия свят човек продължава да развива съзнанието си, той не умира. Целият свят, цялата слънчева система, целият космос, всичко се движи в една нова посока. Човек не умира, но дохожда до такива условия, дето съзнанието му се пробужда.“ 

Живият Господ, стр.77,78

Да, смърт няма. Има илюзия за смърт, живееща в обусловеното в тяло съзнание. Докато човек е във физическо тяло, е добре да израства, да се учи до последния дъх. Да, няма право да отнема живота си сам. Направи ли го, прекарва остатъка от отредените му години в кошмарно състояние, ни жив, ни мъртъв, в етерно тяло, раздиран от причиненото престъпление липси и болка. Докато сме живи, живеем, учим се, възпитаваме се, растем. Иначе вегетираме - съществуваме, но не живеем!

Докато не умреш, няма как да живееш, казва душелечителят Петър Дънов. Понякога умираш физически, смилаш опитностите качествено в тънкия свят, след което преживяваш рестарт в ново тяло, живееш отново в земното училище. Когато обаче живееш решително, обичащо и силно, в един живот буквално можеш да се преродиш и живееш изново като жар птица (феникс). Такава символична смърт на старото, вехтото и ненужното и раждане на новия, творчески, любящ човек, се преживява в психотерапевтичния процес. Или в житейската психотерапия, макар и в по-продължителни времеви срокове.

В психотерапията вехтите разбирания, невротични вярвания и техните малки прилепяния към удоволствието и отбягване на трудното – старите модели постепенно „умират“. Умират, надградени диалектично от по-високи, резониращи с пулса на целокупния живот. Неврозата силно разтриса преживяващия я. В началото, а често и с години, той започва да се стреми да я пребори, да се върне в предишното си състояние. Получава се борба между противоположностите – невротичното „лошо“ и стремежът към прежде преживяваното хубаво. Колкото повече се бори обаче човек, толкова повече се засилва душевната болка, а оттам и психичните и телесни симптоми.

В психотерапията ясно се виждат характеровите причини зад преживяваната тревожност. Трасира се нужната посока. Осъзнава се, че преживяваният стрес не е нещо лошо, а е нужното напрежение, превръщащо „въглена“ на стария човек в диаманта на новия. Постепенно количествените натрупвания в преживяването реализират качествен „скок“. Човек сякаш се преражда. Превръща се в смирено обичащ, мъдро себезаявяващ се, творчески харизматичен. Връзката му с реалността се разширява в стабилно стъпване в човешкия социум, ведно с вътрешно познание на целокупната, по-голяма реалност. Човекът в някаква степен, според силата на трансформацията си, се ражда изново, от вода и огън. От водата на смирението, провеждащо любовта и огъня на съзидателността, част от пламъка на Твореца. Всичко уж е същото, но вече е различно. Планините са планини, реките, реки…  Различен е погледът, друга е гледната точка на виждащия, сега през призмата на единството с Бога, с Битието.

Богат - беден

Ама сиромашията дошла. Какво по-хубаво нещо от сиромашията? – Ама богат да съм. – По-тежък товар от богатството има ли? Всичко в света е хубаво, но за разумния човек. За глупавия човек всичко е спънка…

Мнозина съжаляват бедните и тръгват да им събират помощи. Казвам: Има един род сиромашия, която е желателна за всички. При този род сиромашия, човек изработва своето търпение. Този сиромах изпада до дъното на живота, дето изгубва обичайното си разбиране и престава да мисли за някакво външно богатство. Той започва да търси богатството вътре в себе си. В този смисъл всички велики, всички гениални хора са били все сиромаси…

Питам: Ако дадеш някому 1000 лева, това самоотричане ли е? Самоотричането е велик вътрешен процес. Някои мислят, че като се самоотрекат, ще загубят всичко. Да се самоотречеш, значи да придобиеш това, което никой в света не може да ти даде.“

 Влизане, НБ

Сиромашията, от която всеки бяга и богатството, към което всеки в този свят на илюзии се стреми. Богатият презира или съжалява бедния. Той пък мрази богатия,  завижда му. Борба на противоположности. Както добре знаем, в света какъвто е, зад външното богатство, често се крие вътрешна, душевна мизерия. Има и един особен вид сиромаси, както казва Петър Дънов – сиромаси, които съзнават, че лишението от социални богатства единствено ги освобождава от излишни товари. Такива сиромаси съзнават, че непременният стремеж към финансово благополучие, се дължи на вътрешна несигурност, на страх.  Когато сигурността идва от сливане с любовта, мъдростта, свободата на творческия потенциал, такъв „сиромах“ няма нужда от трупане на финансово осигуряване. Когато поради преминаващия през него поток от творчески гений, финансите се появят, той с цялата си същност знае, че те не са били, не са и няма и да бъдат негова собственост. Знае, че са на Бога – а малката му социална личност се явява само качествен разпределител на благата, без да задържа за себе си повече от малкото, което е нужно за поддържането на физиологията и семейството му.  

Колко различно е такова живеене от западното клише… Не казвам дори различно мислене, защото тук даже мисловната функция и характеристиките ѝ се явяват само следствие от живота от дух, душа и сърце, от любомъдра свобода и сливане с Твореца. Дихотомията богат – беден се надхвърля от позицията на едно неимоверно богатство в духа, през което и бедността и състоятелността са ползвани като „храна“ за разпръскването светлината на любовта. Можеш да разбереш това, когато го преживееш. Но, дотогава можеш поне да се стремиш.

Един силен тласък, устремяващ естествено човека към тази трета позиция на вътрешно богатство, е състоянието на невроза. В началото човекът започва упорито да бяга и се бори със „сиромашията“ на тревожността си, да се стреми към предходното си състояние на „богатство“, на емоционална инертност в характеровите дисфункции, приемани за благополучни. 

Самите характерови кривотийки обаче причиняват тревожността. Докато човекът бяга от нея, отрича я и я изтласква,  стои в равнинната плоскост на борбата между противоположностите, между „сиромашията“ и „богатството“. Когато смирено осъзнае какво има да учи и спокойно се довери на естествено вложения в неврозата му процес на превъзпитание, количествените натрупвания от усилията му за осъзнаване и промяна, водят до качествена, синтетично различна, трета и по-висока гледна точка. Характерът се е променил, извлечени са позитивните му, хармонични потенциали. Неврозата си отива, а на нейно място заживява един различен - обичащ, човечен, свързан с любомъдрието индивид.


 Орлин Баев



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.